IPB

Здравейте ( Вход | Регистрация )

> 

4 страници V  « < 2 3 4  
Reply to this topicStart new topic
> От трън, та на глог, Киа Рюуко & Ооками Шируба (missing years)
Киа Рюуко
коментар Apr 23 2017, 08:30 PM
Коментар #61


Издирвано шиноби/Б ранг
Икона на група

Група: Administrators
Коментари: 6,923
Регистриран: 12-February 08
Град: murderland
Потребител No.: 1,512

Информация за героя

Възраст: 23


HP: 620
CH: 800
ST: 600 RM: 39

Сила: 310
Интелект: 400
Воля: 330
Бързина: 300
Статус на героя:
Refunded 475 exp



От устните на Киа се откъсна изморена въздишка. Ако това беше роля, то Ооками я играеше ужасно добре. Ако не беше… Е, отиваше ѝ. Девойката вдигна примирен поглед към нея и го плъзна по новопридобитите белези на конохчанката. И нейният път изглежда да не е бил лек, Киа продължаваше да си повтаря, че няма право да я вини за изборите, които е направила, за да опази собствения си живот. Явно му беше сложила по-висока цена, отколкото безразсъдната издирвана, запънала се като магаре на мост от едната му пуста гордост. Но с едно нещо не можеше да се примири и това бе несправедливото отношение, което получаваше от шинобито срещу себе си.
– Не бих предала бойния си другар за нищо на света. Мислех, че поне ти го знаеш.
Думите ѝ бяха едва доловими, предназначени само за Ооками. Това беше единственият начин, по който Киа можеше да се защити срещу неправдоподобните обвинения, с които я заливаше русокосото куноичи. Да, може и да бе издирвана, да бе предала селото си заради Орочимару и оттогава да работеше в негов интерес, но никога не отстъпваше от хората, които значеха нещо за нея. Един друг човек я бе научил на това, преди сякаш цял един живот. Вече едва си спомняше лицето му, но не спираше да се надява, че отново ще може да го види някой ден. Стига да оцелееш достатъчно дълго.
Искаше да възрази на Ооками. Донякъде разбираше идеологията на Лотоса, защото Киа също не отдаваше значение на принадлежност и какъв е символът на банданата, която носиш. Но не беше съгласна с начина, по който тези мъже и жени пречупваха другите, изтръгваха животите и съдбите им, и ги подчиняваха на своята воля. И никога нямаше да се съгласи, макар и сега да склоняваше глава пред тях.
– Изпитай ме – рече след известно време. – Бъди моята сянка, така или иначе не се доверявам на собствената си. Това няма да промени много за мен.
Напротив! Това щеше да промени адски много за Киа. Ако двете с Ооками бъдеха скачени една за друга, куноичито можеше да почовърка по-дълбоко, да разбере истинските намерения на другата. Дали наистина си бе намерила нов господар или не. Откритостта в погледа на русокосата караше сърцето на Киа да тръпне. Този поглед обещаваше много повече от това да ѝ позволи да 'открие правилния път'. Това не беше погледът на човек, който се срамува, че се е пречупил, така гледаха хората, които само се бяха огънали временно. Това разпали искра на доверие у Рюу, но девойката побърза да я потуши. Трябваше да извървят много дълъг път, преди издирваната изобщо да си помисли да разкрие картите си на Ооками.
– Не желая привилегии – продължи Киа и тръсна глава, за да махне един сплъстен кичур от лицето си. – Не търся благосклонност. Ще продължа да излизам на Арената, ако това е волята на Лотоса. Ще продължа да отсявам хората, които привличат към редиците си, докато не издишам последния си дъх или прецените, че съм достойна за доверие. – куноичито се поизправи в стола и изпъчи рамене гордо, доколкото ѝ позволяваха ограниченията. – Искам само уверението, че за мен има шанс да не свърша като оглозган труп в онези помийни ями.
Киа прехапа устна и брадичката ѝ потрепери, усещайки, че е на път да покаже слабост, не просто пред Ооками, но и пред всевиждащите очи на Лотоса. Тази идея не ѝ допадаше, но за постигането на някои цели се изискваха саможертви. Затова златооката се пребори с твърдоглавието си и за момент свали стените, които я обграждаха от години, за да се разкрие пред Ооками.
– Знаеш ли, имах съкилийник преди да ме изкарат на Арената. – разбира се, визираше Тсукисаба, но името така или иначе нямаше да говори нищо на русокоската. А и нямаше смисъл да я занимава с цялата им трагична история. Тя беше нещо лично и интимно, само за Киа. – Той ме попита веднъж колко дълбоко трябва да започна да газя в трупове преди да се изморя. Е, затънала съм до брадичката в мъртва плът, Ооками. Изморена съм. Но не искам да умра. Искам да се преродя. И ако това прераждане минава през редиците на Лотоса, така да бъде. – в погледа ѝ се четяха неудобство от признанието, но и решителност. – Ако решението зависи от теб, вземи го, каквото и да е. Но не ми давай напразни надежди.
Go to the top of the page
 
+Quote Post
Ооками Шируба
коментар May 3 2017, 03:12 PM
Коментар #62


Свободно Шиноби
Икона на група

Група: Free Shinobi

Коментари: 2,325
Регистриран: 23-October 07
Град: София
Потребител No.: 565

Информация за героя

Възраст: 22


HP: 208
CH: 600
ST: 480 RM: 29

Сила: 104
Интелект: 300
Воля: 180
Бързина: 240
Статус на героя: Missing Nin - her whereabouts are unknown, until she sets foot in a shinobi village. Searched for by Konoha but not as a criminal.



- Нима някога нещо е зависело от хора като теб и мен, Киа - усмихна се безрадостно Ооками и поклати уморено глава. Понечи да добави още нещо, но вратата на стаята изскърца и в рамката ѝ застана Исао. За миг русокосото куноичи си позволи да задържи на лицето си киселото, изпълнено с неприязън и отрова изражение, но се окопити бързо.
- Какво става, мислех, че имаме повече време?...
- Тръгваме - късо отговори Исао и ѝ направи знак да става. Конохчанката обаче не помръдна от мястото си, между веждите ѝ беше започнала да се образува познатата, вещаеща буря, бръчка.
- А с Киа какво ще стане? - Ооками се постара да не го демонстрира, но тревогата стисна сърцето ѝ в ледената си хватка. Къде беше сгрешила? Беше действала толкова предпазливо! Трябваше на всяка цена да се домогне до компанията на златооката. Ключово беше за запазването на здравия разум и на двете им. Менторът ѝ не отговори, което само разпали прикритото под маската на гнева притеснение. Имаха един-единствен шанс, знаеше го. Бяха ли го пропилели? Мъжът също изгуби търпение и влезе изцяло в стаята, затваряйки вратата зад гърба си.
- Киа ще е част от нашия отряд. Засега. Хайде, тръгвай, ще го обсъдим по-късно.
Погледът на русокосата прескачаше от Исао върху другото куноичи с облекчение и леко недоумение.
- Тогава не трябва ли да махнем ограничителите и тя да дойде с нас?
- Ситуацията е малко по-различна. Засега Киа остава на арената - мъжът въздъхна и се обърна направо към златооката. Явно не желаеше да дава подробни обяснения за намеренията на Лотоса и никак не му беше приятно, че е принуден да го направи. - Ще те върнат в килията ти. Нищо в ежедневието ти няма да се промени, с изключение на това, че ще започнеш да ходиш на мисии с Ооками… и мен. Ако се справяш добре, ще имаш възможността да си извоюваш различни привилегии. Но още си далеч от пълноправен член на Лотоса. Много, много далеч. Хайде. Тръгваме.
Ооками се поколеба, но се изправи. Не смееше да каже или направи, каквото и да е от страх, че ще издаде безкрайното си щастие и облекчение. Хвърли крадешком един последен поглед на Киа и побърза да ѝ обърне гръб. На вратата се размина с пазачите, които се бяха упътили към златооката. Щяха да я върнат в килията ѝ. Ситуацията не беше съвършена, но поне беше някакво начало. Исао си размени няколко думи с мъжете и я последва извън стаята. Двамата вървяха по каменния коридор в пълно мълчание, всеки потънал в мислите си.
- Казваш, че ще я държиш под око, но няма. Само още главоболия - изсумтя лилавокосият мъж. Ооками толкова се изненада от внезапното включване, че не успя да отговори. Рядък и вълшебен момент, от който Исао се възползва по най-добрия възможен начин, като продължи да говори. - Виждал съм как стоят нещата помежду ви. Не ме мисли за глупак. Ще оставиш чувствата да те водят, защото си слаба, и преди да се усетиш ще завършиш с кунай в гърба.
- Не съм нито слаба, нито особено чувствителна - веднага се наежи русокосата. - Освен това между мен и Киа има само мимолетно приятелство, наложено от обстоятелствата. Преди сблъсъка ни с Лотоса никакви не си бяхме. След това също. Просто, когато животът ми беше застрашен, тя ми помогна. Дължа ѝ поне същото.
- Когато ви намерихме на крайбрежието на Наги… Със сигурност не изглеждаше така. Между вас има повече от приятелска симпатия. По принцип Орденът е отворен и към по-неортодоксални отношения...
Ооками го погледна неразбиращо и Исао повдигна многозначително вежди. На зеленоокото куноичи ѝ трябваха секунди да усети намека. Невъздържаният ѝ, искрен смях прокънтя, увеличен десетократно от каменните стени на просторния коридор. Русокосата се преви на две, по лицето ѝ се стекоха няколко сълзи, а на бузите ѝ се появиха две малки трапчинки. Не се беше смяла с месеци. Не беше сигурна дали беше само заради пълната абсурдност на ситуацията или защото най-сетне беше успяла да скъси дистанцията между себе си и Киа, но имаше чувството, че в нея се беше отприщил бент. Когато най-сетне успя да спре, лотосът стоеше все така вдървено и некомфорно до нея, а тя имаше чувството, че е олекнала трикратно. За миг забрави къде се намира и колко високи бяха залозите. Почувства се сякаш отново беше на тринадесет в компанията на Сукоши и Нимакс.
- Ти си абсолютен малоумник - ухили се Ооками, ала обидата беше изречена с толкова мек глас, че райтонистът несъзнателно също се усмихна. И все пак... Не се намираха в Коноха. Приятелите си бяха приятели, враговете - врагове. Напоследък имаше повече от вторите. Мимолетният момент отмина и остави горчиво чувство у куноичито. Живееше в лъжа, създаваше лъжливи връзки, подвеждаше хората, които се опитваха да ѝ помогнат. Но нима заслужаваха друго? Докато помагаха на нея, колко други живота унищожаваха заради абсурдната си идеология?
- Препоръчвам ти да не ме подецняваш. Никога не съм оставяла чувствата да ръководят действията ми - думите на куноичито навяха внезапен хлад и Исао я погледна объркано. Притеснена, че маската е на път да започне да се пропуква, Ооками остави райтониста зад себе си и избърза по коридора.

***


Часовникът отдавна вече беше отбелязал дванадесетия час, но леглото на Ооками си седеше все така празно. С утрото на следващия ден щеше да дойде първата ѝ мисия с Киа, което едновременно я тревожеше и вълнуваше. Исао се беше зарекъл да държи под око действията на златооката, но не очакваше, че и конохчанката има скрита адженда. Вече беше обмислила няколко възможности да разговаря със звукарката, но я тревожеше реакцията. От това, което беше видяла в последния им разговор, знаеше, че може да очаква всичко. Твърде дълго беше работила върху репутацията си в Лотоса, за да захвърли сега постигнатото с един прибързан ход. Киа беше опасна и непредвидима. Трябваше да я държи под око, докато се увери, че е достатъчно стабилна, за да ѝ се довери. Ако този момент не настъпеше… Е, щеше да измисли нещо. Смътността на това “нещо” обаче не ѝ даваше покой. Не беше достатъчно силна, а можеше да разчита единствено на себе си. Всеки буден миг прекарваше в тренировки. За щастие доджото не се заключваше дори нощем, така че можеше да успокоява тревожността си с упражнения и усъвършенстване на техниките, които Исао ѝ преподаваше. Подозираше, че менторът ѝ знае за среднощните ѝ набези, но явно мислеше, че се товари толкова в името на Лотоса и насърчаваше прогреса ѝ. Зленоокото куноичи обаче имаше други планове, за които щяха да ѝ трябват много повече сила и железни нерви.
- Amigumo! - извика Ооками, прекъсвайки собствените си мисли, пръстите ѝ заключиха и последния сийл на техниката и дланта ѝ се удари в земята. Подът на доджото светна, когато по него потече електричество. Бледосините нишки се преплитаха с жужене в паяжина, която озаряваше стаята с мека светлина. Русото шиноби задържа формата няколко минути, преди тялото ѝ да се отпусне и тя да се стовари изтощено на земята. Пръстите я боляха и беше прекалила с разхода на чакра. Надяваше се утрешната им мисия да не изисква моментален сблъсък, защото щеше да ѝ трябва повече време, за да попълни отново запасите си. И все пак беше доволна. Всяка тренировка я доближаваше до това, което трябваше да бъде, за да надвие невъзможната си ситуация, да освободи Шимио. И да си отмъсти.
Ооками се изправи, измъкна се от доджото и се упъти към стаята си. Няколко часа сън и щеше да е готова да посрещне следващия ден, каквото и да ѝ беше подготвил.

По време на тренировките си, Ооками научава:
Raiton: Amigumo - 42ch (-100 опит)
И качва ниво на следните техники и умения:
Raiton: Amigumo [2] (-100 опит)
Raiton: Bakurai [2] (-100 опит)
Raiton: Raiso Gekishin [2] (-100 опит)
Kagedo [3] (-300 опит)
Shunshin no Jutsu [2] (-50 опит)
Kagemane no Jutsu [2] (-100 опит)

Опит: 860 (начален) - 850 (за учене и упражнения) = 10 (крайна сума)
Go to the top of the page
 
+Quote Post
Киа Рюуко
коментар May 28 2017, 10:21 PM
Коментар #63


Издирвано шиноби/Б ранг
Икона на група

Група: Administrators
Коментари: 6,923
Регистриран: 12-February 08
Град: murderland
Потребител No.: 1,512

Информация за героя

Възраст: 23


HP: 620
CH: 800
ST: 600 RM: 39

Сила: 310
Интелект: 400
Воля: 330
Бързина: 300
Статус на героя:
Refunded 475 exp



Киа не остана изненадана, когато я върнаха в Казана. В действителност предпочиташе да е сред лайната, отколкото на благоразположението на Лотосите. Не се съмняваше, че най-вероятно я тестват, да видят колко и каква информация ще снесе на другите затворници. За щастие, дори и да заподозрееха нещо, нямаше да разберат какво се мъти, освен ако не бръкнеха в нечия глава насила. Разковничето беше в тайната система от знаци, която Шин и хората му си бяха разработили. Бяха ѝ необходими няколко седмици, докато свикне с разликата в различните начини, по които да се прави, че изтупва трохи от гърдите си, но после започна да се справя с езика впечатляващо добре. Половин година по-късно, вече не получаваше странни погледи и въпросителни повдигания на вежди, защото беше казала, че скъпото ѝ аки има много крака. Пак се случваха сконфузни обърквания, но нищо фатално.
След срещата с Ооками, бързо и в движение предаде на Шин какво се беше случило. Подръпваше сплъстените си кичури, разсеяно докосваше чело с пръсти и опъваше гънките на жалката си риза, от момента, в който я изблъскаха отново през вратите на Казана, чак докато се придвижи до килията си, където се затвори в очакване. Предпочиташе да я видят, че целенасочено страни от новооткритите си приятелчета по съдба, за да разберат, че тя е изцяло отдадена на това да се хареса на Лотоса. Знаеше, че не трябва да насилва актьорската игра, защото щеше да е твърде съмнително да се покаже хрисима, след като за пореден път бе успяла да се сбие с охранителите си, докато я връщаха от срещата. Искаше поне този път непристойната им агресия да е заслужена.
Останала в сумрака на килията си, замислено засмукала сцепената си устна, Киа се отдаде на планиране. Беше почти безплодно, защото в продължение на седмици продължи да върши каквото и досега – убийства, газене в нечистотии и обливане в пот от раните и белезите. Почти бе започнала да се отчайва, когато най-после дойдоха за нея. Трепетното вълнение, че най-после ще се откъсне от досегашните си задължения, бе заменено от злободневно раздразнение, защото каквото и да правеха, където и да отидеха, Исао не изпускаше Киа от очи, не ѝ даваше да върши нищо значимо и не им оставяше и минута насаме с Ооками. Куноичито постоянно търсеше път обратно към старата си познайница, я случайно докосване, подръпване по ръкава или жаден поглед, изпълнен с надежда, че младата Шируба не е потънала твърде дълбоко в мрака на Лотоса. Може би беше истина, а може би и отчаяното самотно съзнание на Киа опитваше да се убеди в това, но Рюу като че ли хващаше сигналите на Ооками, които русокоската успяваше да вмъкне в миговете им една до друга. Случаен поглед, бръсване по рамото. Начина, по който произнасяше името ѝ, когато я отвеждаха при отряда им за мисия. Сурово и строго, ала с вдървена челюст, която изразяваше загрижеността ѝ, че Киа може да се подхлъзне. Но издирваната стисваше зъби и приемаше спокойно и с отдаденост всичко, което ѝ сервираха Исао и хората му. Защото Ооками бе прозряла през нея още онзи път в стаята, в която проведоха първия си разговор от толкова много време насам, и все пак се бе застъпила за нея. Иначе Киа все още щеше да гние сред труповете на Арената. Беше заложила доверието към самата нея, за да помогне на Рюуко, и това бе нещо, което тъмнокосата никога нямаше да забрави.
В началото, задачите, на които я взимаха със себе си, не бяха нищо особено. Разбираемо, тъй като трябваше да проверят дали могат да ѝ се доверят, и да са сигурни, че Киа няма да ги заколи в съня им. Ходеха предимно на разузнавателни мисии, проследявания и набелязвания на мишени. Не участваше в изготвянето на план, само го следваше. Пускаха я първа във всяка по-опасна ситуация, за да не рискуват надеждните глави. Чувството на използваност се беше загнездило дълбоко в гърдите на Киа и изпълваше устата ѝ с горчилка, когато срещаше извинителния поглед на Ооками. Но русокосата нямаше вина, а и нямаше възможност да направи нещо особено в нейна полза. Единственият, на когото Рюу трябваше да се гневи, бе самата себе си. На първо място, че не бе достатъчно силна, за да се защити, и на второ място – че след това не бе опитала да подходи хладнокръвно и с разум, а бе оставила на гордостта си да я води.
След месеци мълчаливо примирение и фанатична щателност при изпълнението на поставените ѝ задачи, отношението към издирваната постепенно омекна. Киа не се оплакваше от студ и пек, ограничаваше недоволството си от получените рани до ядно сумтене и скоро беше допусната до по-висок клас мисии. Спускаше се с Лотосите като сянка в нощта, за да спомага набезите им, задушаваше всяка съпротива като пламък, останал без гориво. Когато се срутеше в килията си, извръщаше глава към стената и оставяше сълзите да потекат, без и мускул да трепне по лицето ѝ. Киа целенасочено отнемаше живота на онези, които не успяваше да измъкне от лапите на Лотоса, без да я заподозрат, че не е изцяло отдадена на каузата на тези фанатици. Защото по-малобройната жътва означаваше и по-малко измъчвани души, пречупени тела и фанатизирани марионетки в редиците на тази организация.
Съзнанието ѝ тъкмо се беше плъзнало в мрачната и неспокойна прегръдка на съня след поредната изтощителна акция, когато я стресна потропване по решетката на "стаята" ѝ. Куноичито се извърна раздразнено през рамо и хвърли отровен поглед на синекосото хлапе.
– Остави ме да спя, Шин – промърмори чернокосата и отново му обърна гръб.
– Ще спиш като умреш, Киа-сан – гадничко ѝ върна той и продължи да потропва. – Сега ела да изпием по чаша канална вода, залипсвала си на момчетата.
Куноичито отвори широко очи и изпъшка, докато се надигаше на койката си. Последните седмици не бе имала нито време, нито сили, за да съзаклятничи с другите нещастници в Казана и разбираемо всички бяха станали ужасно подозрителни. Рюуко беше опитала да обясни на Шин, че това нетърпение и раздразнение може да ги издаде, Лотосите напълно целенасочено ги оставяха да виреят заедно и свободно в малката си дупка. Когато го изгледа многозначително, той само сви рамене и я прикани да го последва. Поведението му издаваше, че момчето е направило всичко по силите си, за да разсее подозренията и притесненията на затворниците, участващи в заговора, но и Киа трябваше да направи усилие и да се вясва по-често сред тях, за да са уверени, че тя работи в тяхна полза. С кисела физиономия и напрегнати рамене, девойката затътри крака подире му, опитвайки да освободи главата си от черните мисли.
Закоравялата им сбирщина я посрещна радушно, докато не треснаха малката калаена чаша с обещаната канална вода пред нея. Направи го мъж с дупка в лицето, останала след свирепа битка на Арената. Сега през разкъсаната буза се виждаха стиснатите му зъби. Гледката накара околните да утихнат.
– Е, как е от другата страна, звукар?
– Заето – невъзмутимо отвърна Киа и почеса пресен белег върху рамото си. – Не ми остава време за разврат и гуляй.
Пръстите ѝ трепнаха и тя потри чело с опакото на допрените си десни показалец и среден. На лицето на боеца се плисна усмивка, разкриваща криви и пожълтели редки зъби, понесли много удари. От този момент, разговорът в разговора потръгна леко и куноичито успя да ги въведе най-общо в обстановката. Разкри им, че я допускат все по-навътре в организацията, че е намерила път обратно към Ооками. Все още оставаше въпросът как да им помогне да разкъсат собствените си чакра окови, когато моментът настъпеше. Докато си ръмжаха грозно и дюдюкаха на цинични шегички, Киа им обясни, че е много вероятно скоро да спрат да я връщат тук, тъй като статутът ѝ на човек на Лотоса бе започнал да се утвърждава. Това предизвика няколко гневни физиономии и по-груби изказвания, куноичито едва удържа юмрука си, но ги разбираше. Те смятаха, че тя ще ги забрави в мига, в който излезе от Казана, и нищо чудно. Знаеха, че е звукар, ако веднъж беше предала селото си, какво значение имаше измет като тях за нея? Дълбоко в себе си осъзнаваха, че едно масово бягство ще се нуждае от ужасно много пушечно месо, каквото само бройката им би предоставила на Рюуко, и това допълнително ги изнервяше. Но се безпокояха, че и нищо няма да я спре просто да изчезне по време на някоя от мисиите.
Това също бе преминавало през ума на чернокоската. Седмица след този разговор, повече не я върнаха в Казана. Първата си възможност да се измъкне видя по време на удар край Коноха. Лотосът беше станал нетърпелив и алчен, дълбаеха пътеките си все по-дълбоко в континента и ставаха по-неразумни, колкото повече шинобита успяваха да ожънат. Но се бяха натъкнали на проблем, някой друг беше хванал дирята им и беше усетил, че се мъти нещо нередно. Почти две години след пленяването им, но по-добре късно, отколкото никога. Една от ударните групи беше попаднала на съпротива от наистина висок калибър. Месеци след това, куноичито не можеше да си избие от главата крилата, които бе зърнала за миг в небето. Този сблъсък беше хвърлил в паника отряда им и им беше заповядано да се изтеглят. Зле прикрит миг на колебание ѝ беше донесъл зверски побой след това, но тя успя да се оправдае със захласването си по крилата. В действителност, Киа беше опитала да пресметне шансовете си да даде отпор на Лотоса в този момент, докато имаше безлик съюзник на своя страна. Но ако се провалеше, умираше. Ако успееше пък, предаваше стотиците изпълнени с надежда души в Казана. Предаваше Ооками. И се натикваше в ръцете на Коноха, която надали пазеше добри спомени за звукарката.
Не, измъкването им трябваше да нанесе удар на Лотоса. Не можеха да си позволят да чакат на Коноха да ѝ дойде музата да действа. Щяха да го направят отвътре, каквато беше и първоначалната мисия на Киа – да спаси Шин като се вмъкне в организацията, която го беше похитила. Рюуко възнамеряваше тази мисия да се увенчае с по-голям успех, отколкото някой дори е очаквал. Не просто щеше да измъкне Шин, а с общи усилия щяха да хвърлят Лотоса в такъв хаос, че щяха дълго време да ближат раните си. Време, в което останалата част от света трябваше да се събуди и организира срещу заплахата на Лотоса.
Но Киа се нуждаеше от Ооками до себе си. Повече от всякога.
Go to the top of the page
 
+Quote Post
Ооками Шируба
коментар Jun 29 2017, 01:28 AM
Коментар #64


Свободно Шиноби
Икона на група

Група: Free Shinobi

Коментари: 2,325
Регистриран: 23-October 07
Град: София
Потребител No.: 565

Информация за героя

Възраст: 22


HP: 208
CH: 600
ST: 480 RM: 29

Сила: 104
Интелект: 300
Воля: 180
Бързина: 240
Статус на героя: Missing Nin - her whereabouts are unknown, until she sets foot in a shinobi village. Searched for by Konoha but not as a criminal.



- Не знам, Ооками-чан… Уж киснеш в доджото по цял ден, а пък като се върнеш от мисия обикновено изглеждаш все едно си си паднала на оръжията - ухили се Сабу, щом русокосата прекрачи прага му.
Куноичито направи кисела физономия и опипа бинтовете, които помагаха на ребрата ѝ да зараснат правилно.
- Знаеш къде е лазаретът, нали? Предпочитам да се отбиеш първо там, преди отново да обърша пода с теб - продължи едрият мъж.
- Вече го посетих.
- О? Искаш да кажеш, че това е “след”? Това е крайният резултат? Така изглеждаш, когато си излекувана?
Ооками изсумтя нечленоразделно и се пресегна към наредените на стената оръжия. Въздухът изсвистя през стиснатите ѝ зъби, когато синините и натъртванията по тялото ѝ напомниха за себе си.
- Не мисля, че днес ще имаме сесия - по-сериозно продължи Сабу, докато наблюдаваше скованите ѝ движения. Като никога зеленоокото куноичи не се запъна, а само кимна и се отпусна неловко. Мразеше да се чувства слаба, особено сега, когато беше в змийското гнездо, оплетена от собствените си лъжи. В такива моменти най-ясно усещаше безсилието си - беше само едно момиче, как щеше да защити всички, на които държи? Дори не ѝ бяха позволили да се види с брат си - опитваше се да не мисли най-лошото, защото Исао я беше уверил, че е жив, но… Можеше ли да му вярва? И Киа… Вече втора седмица от срещата им, а все още не я бяха пратили при тях. Увереността на Ооками започваше да се пропуква. Щяха ли Лотосите да им позволят наистина да се съберат, пък дори и с надзорник? В началото всичко изглеждаше толкова сигурно, но сега…
“Играят си с нас” - мисълта пресече спиралата от отровни тревоги. - “Обичат да те оставят да се опиеш от вкуса на отчаянието преди да ти подадат сламка, за която да се заловиш.”
Така беше. Колко я бяха накарали да чака преди да я измъкнат от собствената ѝ миризлива дупка? Беше демонстрация на сила и власт, както и мълчаливо предупреждение. Но Киа щеше да дойде. Трябваше.
- Ооками? - русокосото шиноби изплува от дълбините на съзнанието си, само за да установи, че явно досега Сабу беше опитвал да води диалог с нея.
- Извинявай… - запъна се тя, смутена от собствената си небрежност.
- Напоследък си много разсеяна - сред отчетливото недоволство се доловиха и тонове загриженост. Ооками остана изненадана, но като се позамислеше - през последните месеци Сабу се държеше с нея почти човешки.
- Мисиите ми са твърде начесто, умората ме разфокусира - сви рамене куноичито. Не беше лъжа, но напоследък беше станала съвсем непохватна. Умът ѝ почти непрекъснато беше ангажиран с мисли за Киа. Исао със сигурност го беше забелязъл, но не беше споменал нищо. Поне не пред нея. Не се знаеше, какво съдържаха докладите му към Лотоса.
- Ти от кое село идваш, Сабу? - полюбопитства русокосото шиноби и внимателно облегна гърба си на стената. Странно беше, че в доджото нямаше други възпитаници, но сигурно се дължеше на хубавото време. Повечето хора бяха предпочели да се упражняват навън - все пак и те като нея бяха прекарали месеци, а някои години, в килиите и на арената. Хубави дни там нямаше.
- Ива. Защо, биографията ми ли пишеш?
- Добавям бележки под линия в своята - усмихна се Ооками и се поколеба как да продължи. Не можеше да разчита само на Киа. Ако изобщо можеше да разчита на нея… Трябваха ѝ съюзници и извън Казана. За това, което замисляше ѝ трябваха съюзници и на небето, но щеше да работи с наличните средства. - Имаш ли семейство? Братя, сестри?
- Имам по-малка сестра, родителите ни не са сред живите.
- Сестра ти в Лотоса ли е?
- Не - мъжът внезапно се напрегна, лежерното му отношение беше напълно изместено от маска на непоклатима решителност.
“О, Сабу… Как си оцелял толкова дълго?” - помисли си с тръпка на умиление Ооками. Явно уепънмастърът не беше сред най-страстните поддръжници на Лотоса, независимо, че обучаваше основната им бойна сила. Не искаше да докопат сестра му, а сега се чувстваше застрашен, защото всички знаеха, че зеленооката конохчанка е под опеката на един от първите офицери на Ордена. Носеха се слухове, че Исао ѝ партнира не само в райтон тренировките.
- И аз имам по-голям брат - простичко каза Ооками, а погледът ѝ се зарея из доджото. Сваляше бронята си бавно и боязливо, страхът от всичко, което можеше да се обърка не ѝ позволяваше да срещне очите на Сабу, но думите се нижеха като тихо заклинание. Щеше да му се довери. Не днес и не веднага. Малко по малко. Имаше нужда от помощта му, а той имаше нужда от това, което тя можеше да предложи, дори и да не го съзнаваше. - Ако е все още жив, е някъде в Казана. Казва се Шимио и не обичам нищо друго на света, както обичам него…
Докато говореше, чертите на уепънмастъра омекваха. Той не беше готов да признае пред себе си предателските си мисли. Не беше готов да се довери на мрачното, русоляво куноичи с белязаното лице. Не днес. Но може би утре…
***

След три седмици Киа все пак дойде. Или по-правилно - беше довлечена. Ооками изпитваше почти физическа болка всеки път, когато погледът ѝ попадаше върху измъченото тяло на издирваната. Можеше да проследи белезите до първия им ден на пода на онази килия. Опитваше се да не позволява на чувствата да изплуват на лицето ѝ, но забелязваше, че Исао изисква по-малко от нея, така че явно се проваляше и в това. Киа правеше невъзможно откъсването от реалността, което толкова време ѝ беше помагало да отхвърли отворените обятия на безумието. Когато златооката беше наоколо, Ооками се усещаше пропита с чувство на вина. Беше направила, каквото беше направила и никога нямаше да спре да плаща цената, но нищо не я беше ударило толкова силно, колкото срещата с огорчения поглед на приятелката ѝ насред прашната арена. Беше я оставила сама в най-тъмното и безнадеждно място на света и много трудно успяваше да се убеди, че крайната цел си е заслужавала. В най-добрите си дни изпитваше към себе си нещо средно между отвращение и презрение. В най-лошите… В най-лошите беше готова да свали маската и да остави последствията да я освободят от спомена за десетките лица, които беше обрекла на Лотоса.
Единственият ѝ път за бягство беше навътре. Успяваше да се дистанцира от действията си, да се отдръпне в съзнанието си и кротко да наблюдава, на какво беше способна тази чужда Ооками, за да оцелее и да постигне крайната си цел. Беше забравила вкуса на истинските си чувства… или поне така си мислеше преди Киа отново да изгрее на небосвода ѝ. Двете не успяваха да обелят и дума без да привлекат напрегнатото внимание на Исао, но въпреки това у русокосото куноичи не бе останала и капчица съмнение - златооката беше намерила пътя си към нея. Усещаше го по движенията ѝ и по начина, по който откливаше на неизречените ѝ мисли. Двете бяха в идеален синхрон - нима това би били възможно, ако сърцата им желаеха различни неща? Въпреки убедеността си, не можеше да не остане изненадана от свирепата решителност, с която издирваната се впускаше във всяка задача. Имаше моменти, в които само това спасяваше мисиите им и дълбоко в себе си, Ооками беше страшно признателна за саможертвата.
Ала това не стигаше. Не беше достатъчно да са оковани заедно. Не затова се бяха борили - всяка по своя начин. Фрустрацията обсебваше очите на конохчаката с всеки изминал ден. Отново бяха заклещени в патова ситуация, по-болезнена от всякога. Момент невнимание - само толкова им трябваше, за да се домогнат една до друга. Но и точно толкова беше необходимо да обрече и двете им на сигурна смърт. Или по-лошо.
Отне повече време, отколкото им се искаше, но безмилостната свирепост на Киа доказа в очите на всички мястото ѝ в редиците на Лотоса. Хватката около куноичитата се отпусна. В крайна сметка бяха само две момичета - бити, измъчвани, пречупени. Дори да не бяха верни на каузата, какво можеха да сторят, освен да се погубят? Исао беше твърде ценен, за да продължава да играе ролята на тяхна екслузивна детегледачка. Все още ги придружаваше на по-важните им мисии, но през останалото време двете действаха сами. Смъртоносно дуо, което почти без изключение изпълняваше поставените задачи. А през времето, когато бяха далеч от базата на Ордена, далеч от любопитните очи и вечно слухтящите уши, двете… Наваксваха. Ооками с изумлении изслушваше историите за света, който Киа обитаваше и на свой ред пестеливо ѝ разказваше за уепънмастърът Сабу и шепата хора, които не бяха в килиите на Казана, но душите им не бяха продадени на Лотоса. Двете крояха и преценяваха. И чакаха.
***



Почукването изненада Исао, макар че вратата беше широко отворена, а Ооками не се опитваше да се промъква. Лампата хвърляше ярка светлина във всеки ъгъл на стаята, но все пак мъжът беше сметнал за необходимо да премести на масата и малката лампа от нощното си шкафче. С основата ѝ беше затиснал средата на карта на Страната на Чая и умислено разучаваше областта, в която щяха да позиционират постовете си на следващия ден. Ударната им група беше малка - само той, Киа и Ооками, но отборът им имаше висок коефициент на успех в сходни ситуации, така че офицерът на Лотоса беше спокоен. Или поне такъв вид даваше.
- Да? - с леко закъснение се отзова той, след като разбра, че конохчанката няма да влезе преди да бъде поканена, макар че при широко отворената врата почукването беше само формалност.
- Казанчето в тоалетната ни не работи, така че се питах дали може да… - започна куноичито, но беше прекъснато от небрежно помахване с ръка.
- Разбира се, разбира се - промърмори разсеяно Исао и ѝ посочи вратата. Не изглеждаше ни най-малко изненадан от битовите проблеми на момичетата - все пак това не беше първата им тайна квартира. Повечето не се отличаваха с кой знае какви удобства, а Ооками и нейната фобия от плъхове се бяха превърнали в повод за не едно спречкване.
Младата жена се мушна бързо в мокрото помещение и почти толкова бързо излезе, оставяйки вратата зад себе си широко отворена.
- Лека вечер - автоматично ѝ пожела Исао, без да откъсва погледа си от картата, но след като русокосото куноичи не помръдна от мястото си му се наложи да ѝ обърне внимание.
- Може ли да поговорим за утре? - колебливо започна Ооками, щом усети, че е привлякла интереса му. - Малко се тревожа.
- Ти винаги се тревожиш - отвърна Исао, но подигравателната му усмивка почти моментално беше изтрита от широка прозявка. Младата жена потисна порива си да отрази рефлекса и вместо това се намръщи обидено.
- Това е защото съм била и от страната на Коноха, и от страната на Звука, и много добре знам, с каква бойна сила разполагат. Не можем да продължаваме да действаме в групи от по трима-петима души. И без това изчезванията зачестиха и големите нации станаха по-бдителни. Онзи път до Селото на Скрития Лист… - съзнанието на Ооками веднага извика спомена от разпалената битка, която за тях беше по-скоро отстъпление, и сянката на чифт криле, които за добро или лошо, почти бяха опропастили операцията им. Киа беше понесла най-големи щети след инцидента.
- Затова вече избягваме големите нации - прекъсна я Исао, продължавайки да поддържа надменната си усмивка.
- Освен това смятам, че планът ти за утре има пропуски - не му остана длъжна русокосата и дори не се опита да прикрие язвителният си тон.
- О? Нима?
- Да. - куноичито се приближи до картата и забоде показалец в равнината, където бяха замислили основната си атака. - Тук. Как точно смяташ да устроим на конвоя засада при липсата на какво да е прикритие?
- Да съм казвал нещо за засада? Не? Не мисля? За две хубави момичета не би трябвало да е проблем да се внедрят в група с предимно мъжки състав. Ще попърхате с мигли, ще кажете, че ви е страх от разбойници - предлагам да не използваш това изражение - и ще се намерите под храбрата опека на цяла тайфа способни шинобита. После ще се движите с тях до клисурата, където ще чакам АЗ. В засада. Малко суйтон, малко райтон. Много райтон. И ще преценим кои да вземем с нас и кои… Да елиминираме.
- Добре, че е Киа - промърмори Ооками, визирайки суперуспешната комбинация между елементите, която досега им беше носила толкова много успехи.
- Да - съгласи се без борба Исао и самодоволното му изражение отстъпи място на уморена, но блажена гримаса. - Знаех си, че заедно ще сте по-полезни на Ордена, отколкото поотделно. Добре, че Отоме не умее да се налага.
- Хм?
- На инициализацията ви - първата ви битка в арената? Отоме беше готова да даде лявата си ръка, само и само да ви види една срещу друга.
- Но не е получила, каквото иска - замислено промърмори Ооками, припомняйки си разпаления спор между двамата офицери, който беше наблюдавала отдалеч. Значи все пак Исао беше в дъното на добрия им жребий. Който в крайна сметка беше разбил сърцето на Киа.
- Не - потвърди с леко свиване на раменете лилавокосият мъж и вниманието му се върна отново на разгънатата карта. - Но явно бяхте успели сериозно да я ядосате. Когато те предложих за приемане в редиците на Лотоса и по-късно, когато предложих Киа, тя беше основната опозиция. Последният път, когато обсъждахме пълното преминаване на Рюуко в редиците ни, бях сигурен, че на устата ѝ ще избие пяна. Ако не беше тя, отдавна да сме приключили с цялата работа.
- Не се изненадвам. Беше си подмолна кучка от началото.
- А и вие не пестихте сили да си създадете силни врагове със самото си пристигане - не остана длъжен Исао, макар че на лицето му още играеше лека усмивка.
- Може би тя не трябваше толкова да се старае да ни притисне в ъгъла - промърмори кисело Ооками, но не успя да вложи истинска жар в забележката си. Информацията я беше хванала неподготвена. Не беше и предполагала, колко усилия беше коствало на Исао опазването им и сформирането на малкия им отбор.
- Ха - ухили се още по-широко мъжът, без да прикрива гордостта си, че повереничките му бяха създали толкова неприятности на някой от калибъра на Отоме. Показалец му проследи почти по рефлекс реката към която на следващия ден трябваше да отстъпват, ако работата се размиришеше.
- Благодаря - тихо отрони Ооками и помежду им се възцари неловка тишина. Макар да работеха заедно вече доста време, рядко се държаха добре един с друг и моментите винаги бяха наситени по-скоро с неудобство, отколкото с признателност. Исао понечи да отговори, но замръзна преди да е изрекъл и дума. На масата, украсената с рани и драскотини длан на русокосото куноичи внимателно беше кацнала на неговата собствена, покривайки мазоите и синините, мимолетен спомен от интензивните тренировки. По-голямата част от малките травми двамата бяха смогнали да си причинят един на друг между мисиите и задачите.
- Какво правиш? - първи излезе от транса мъжът и дръпна ръката си изпод тази на Ооками. Веждите му се бяха смръщили буреносно над лилавите очи, но погледът му се отмести почти веднага, след като за собствена изненада срещна в зелените ириси на куноичито единствено топлина. Изправи се и се оттегли към стената, все още твърде смутен, за да каже, каквото и да е друго. Младата жена го последва, мушвайки се в малкото пространство между него и масата.
- Помниш ли онова нещо, което каза… Че не съм твой тип? Наистина ли го мислиш? - Исао мигаше на парцали, без да знае какво да отговори. В дръзкия поглед на Ооками не се четеше друго освен решителност и желание. Нямаше дори капчица колебание. Мъжът пред нея беше изгубил надменната си осанка и стоеше прикован на място, лишен от всичките си остроумия и словесни оръжия. Русокосото шиноби се отпусна бавно напред и устните ѝ леко докоснаха неговите. Усещаше грапавината им, както и лекото боцкане на едва наболата брада. Ръцете на Исао увиснаха безпомощно до тялото му, преди плахо да се спуснат по ханша ѝ. Придърпа я по-близо, оставяйки топлината на телата им да се слее. Колкото и неподготвен да се беше показал в началото, сега райтонистът жадно изпиваше устните ѝ и с ожесточена страст чертаеше карта на извивките ѝ. Ооками се облегна на масата зад гърба си и го дръпна след себе си, усещайки усмивката му, запечатана между целувките им. Мъжът потърси опора върху дървената повърхност и тъкмо премести тежестта си напред, когато главата му подскочи с издрънчаване. Още първият удар го извади извън строй, но клонингът на куноичито развъртя металния си прът и го изпраска още веднъж за по-сигурно. Безжизненото тяло се отпусна върху Ооками, след което се свлече странично на масата.
- Трябваше да изчакаш секунда-две, можеше да ми отхапе езика - разкритикува оригиналът.
- Действах, когато видях възможност. Ти остави вратата отворена на влизане - можеше да реши, че е време да се усамотите, да се обърне, да ме види и… Абе… Сигурно щеше да ми се зарадва. Знаеш ли, това дава някои идеи…
- Млъкни, моля те… - промърмори Ооками, докато претърсваше джобовете на Исао. Намери пръстена с печата почти веднага. С Киа вече бяха съчинили писмото до главния щаб на Ордена. Оставаше да изпратят отчаяния си зов за помощ и да привикат главната му бойна сила. Ужасно. Бяха се натъкнали на делегация от Скрития Лист, при това не толкова далеч от централната база… Цялата операция можеше да се компрометира… Конохчани бяха пленили Ооками, тя се беше разпяла… Сега свидетелите трябваше да бъдат елиминирани, но се нуждаеха подкрепения. И така нататък, и така нататък. И докато каймакът на Лотоса препускаше с все сила към Страната на Чая, Киа и Ооками щяха още по-бързо да напредват към базата, където последните приготовления за бунта вече бяха приключили. Съвсем скоро Орденът щеше да започне да си плаща пресрочените дългове в кръв и сълзи. Двете куноичита си бяха обещали да оставят след себе си само пепел и нямаше да видят покой преди да сторят именно това. Погледът на русокосата попадна на тялото на Исао, проснато безжизнено върху намачканата карта на масата. Усещаше тежестта на сърповете си, увиснали на колана ѝ.
- Знаеш какво трябва да направиш - сякаш разчете мислите ѝ клонингът. А може би беше точно така, Ооками още не беше сигурна как работи цялата схема.
- Ако подозирах, че говориш толкова много, щях да науча някоя друга техника - измърмори оригиналът, дръпна чаршафа от близкото легло и започна да го къса на ленти. - Знаеш ли, колко силни Б-ранг райтони има?
- А, разбирам. Ще му правим въже, с което да го обесим? Не? Да го завържем - ясно. Така или иначе лотосите после ще го убият. А ние определено нямаме време за губене. Сигурна съм, че не се целува чак толкова добре…
- Колко голяма електрическа експлозия правиш, когато те унищожат? Горе-долу?
- Достатъчно - сопна се кисело клонингът и скръсти ръце пред гърдите си. Ооками нямаше представа откъде идва този ужасен характер. Винаги беше мислила, че буншините и оригиналите си приличат до най-малък детайл.
Go to the top of the page
 
+Quote Post
Киа Рюуко
коментар Jul 2 2017, 07:16 PM
Коментар #65


Издирвано шиноби/Б ранг
Икона на група

Група: Administrators
Коментари: 6,923
Регистриран: 12-February 08
Град: murderland
Потребител No.: 1,512

Информация за героя

Възраст: 23


HP: 620
CH: 800
ST: 600 RM: 39

Сила: 310
Интелект: 400
Воля: 330
Бързина: 300
Статус на героя:
Refunded 475 exp



Палещото обедно слънце, окачено високо в ясния небосвод, весело жулеше откритите места по кожата им и ги караше да се потят като прасета. Единствено очите на натаралежената Киа се подаваха над малката скаличка, зад която се бяха прикрили. Проснатата до нея Ооками нервно почесваше дамгата си, навила мръсния си потник над хълбока, без дори да се усети. Звукът се забиваше като стенанието на тъпан в чувствителните уши на чернокоската, която опитваше да остане концентрирана върху целта им. Не беше лесно. Не само защото въпросната цел се гушеше в китна долина до морския бряг на няколко километра от позицията им. Единствената причина да я виждат, беше високото им местоположение.
– Ако не спреш да се попипваш, ще ти счупя пръстите – без веселост заплаши Киа, и без да откъсва очи от целта.
Ооками и Киа наистина бяха тръгнали на мисията за Страната на Чая и взеха брилянтно участие в набега. След като се бяха погрижили за Исао, оправиха и хората, които имаха за задача да ги върнат обратно до острова на Лотоса. Глупаво начинание, защото се видяха в чудо, докато измислят как да се върнат, без да се убият и без нито един опитен моряк на борда. Спестиха си неудобството от това да се провалят още преди да са започнали като оставиха живи единствено заграбените и окованите за веслата на галерата роби. Наложи им се да сключат някакво подобие на сделка, тъй като всички отказаха да ги върнат до острова дори с цената на живота си. След напрегнати преговори, нито един от отвлечените не пожела да се включи в малкото им начинание. Е, поне и не пожелаха да ги убият, което беше колкото удобно, толкова и странно. Накрая се споразумяха да ги стоварят насред открито море, достатъчно близо, че да не се убият, докато се доберат с чакра молд до бреговете. Освободените шинобита пък имаха за задача да разнесат вестта за назряващата заплаха. Киа се надяваше, че наистина ще го сторят, защото и до ден днешен се съмняваше Ирида да бе успяла да предупреди Коноха, след като ѝ спасиха живота на Наги. Просто Скритият Лист бе предприел твърде срамежливи действия, ако се допуснеше, че бяха научили.
Сега стояха и чакаха. Бяха създали подробен график на действията си с помощта на Сабу и хората му. Затворниците в Казана също трябваше да са информирани и да се готвят. Освен ако нещо не се бе объркало драматично, ударната сила на Лотоса сега щеше да мине пред погледите им през снабдителната линия на острова, за да се запаси за пътуването по море и да потегли на кораб към Страната на Чая. Киа беше наситила очите си с чакра и се взираше напрегнато в долината, търсейки знаци за движение, цветни петна, оставени от миниатюрната войска, която трябваше да пратят, дори пушек, сигнализиращ за работата на пещите, докато се усъвършенстваше въоръжението на Лотоса. Не позволяваше на надеждата да се разгори, защото не искаше да вкусва горчилката на провала. Колкото и да я убеждаваше Ооками, на нея все още не ѝ се вярваше, че някой извън Казана и тънещ в благоволението на Казоу и фанатазираното му съсловие, би склонил да им помогне. Пък бил той и Сабу, с драматичната му история.
Беше толкова съсредоточена в това да наблюдава, че дори не чу измърморения отговор на блондинката. Не се съмняваше, че е много духовит. Киа просто нямаше сили за това сега. Наблюдаваха от часове, схванати като старици от неподвижните си позиции. Фалшивото писмо трябваше вече да е пристигнало в щаба, подхвърлено от Сабу, и отдавна да са пратили хора. А тази част на острова тънеше в безметежно спокойствие, което само изопваше нервите на куноичитата. Вече бяха преминали през спора с надеждността и си мълчаха напрегнато, неспособни да отворят и една хубава тема. Единственият им опит завърши с въпроса какво ще правят, ако оттук не минеше наказателното ядро на Лотоса. Ако не обърнеха внимание на зова за помощ. Времевата линия щеше да се размие, а Исао можеше да бъде поддържан в безсъзнание само толкова дълго. Тъпа болка пулсираше в основата на врата на Киа – кръвното ѝ беше хвръкнало в небесата от жегата, очакването и нетърпението. В съзнанието ѝ започна да се прокрадва отчаяние и примиреност, когато пред погледа ѝ трепна пушилка, раздираща горичката. Глупаците се бяха хвърлили на конете! Толкова бяха бързали. Значи бяха извадили късмет. Въпреки че новината ги беше стреснала, все пак минаха за запаси. А щом се бяха метнали на коне, можеха и изобщо да пренебрегнат ресурсите и директно да се качат на кораб.
– Ето там – рече Киа и сръга Ооками, за да я накара да проследи дискретно посочващия пръст. – Да вървим.
Слязоха от възвишението. Пътят им ги отведе западно от малката войска, тръгнала да се въоръжи и да връхлети Страната на Чая. Движиха се известно време успоредно на Лотосите, но в тяхна противоположна посока. Не бяха пратили съгледвачи дори, въпреки известието за опасност. Смятаха се за недосегаеми на малкия си остров на ужасите. Ооками и Киа щяха да им покажат, че не са, и щяха да потопят царството им. Плъзнаха се като сенки зад гърбовете на изпратените шинобита и продължиха към крепостта. Колкото висока, толкова и дълбока. Още не бяха наближили съвсем, а Киа вече чуваше екота на битки на Арената. Можеше и да възникнат проблеми, предвид концентрацията на шинобита, но ако успееха да освободят затворниците в Казана и съюзниците им сред Лотосите не се разколебаеха в последния момент, битките на Арената щяха да са от полза. А и по трибуните обикновено бяха най-разпасаните от хората на Лотоса. Тези без дисциплина и манипулирани чрез хляб и зрелища. Тези, които обичаха да се чувстват равни на Казоу, защото бяха с него там. Надяваше се и той да присъства. На лицето на чернокоската се изписа хищна усмивка при мисълта за тази възможност. Той беше просто човек. Насред метеж и без най-верните си генерали наоколо можеше и да е неспособен да се защити. Не и от настървението на Киа. Но Ооками я беше накарала да се закълне, че няма да върши нищо излишно героично или глупаво. Като например да опита да нападне злодей номер едно. Куноичито опита да прикрие усмивката си бързо, защото не ѝ се слушаше конското на блондинката.
Постараха се да се промъкнат незабелязано покрай всеки наблюдателен пост и като че ли им се получи. Добраха се до забравена решетка в близката гора, която бяха открили случайно при едно от излизанията си. Сабу им беше казал, че води към вътрешността на крепостта, но представляваше километър лазене в лайна и тиня. Е, поне не бяха кръв и сополи, помисли си Киа, докато двете с Ооками я отместваха, напънали мускули. Озоваха се на дъното на стар кладенец, покрит с хлъзгав слой гнусотия. В каменните стени беше изсечен проход, доскоро зазидан и отворен от съюзниците им отново. Успяха да устоят на изкушението да наблъскат всички шинобита в прохода, за да ги измъкнат тихомълком. Нямаше как да ги изведат дотам така, а и натикани на тясно в проход щяха да са лесна мишена. А нямаше съмнение, че Лотоса ще изсипе огън и смърт върху главите им, но нямаше да позволи да се измъкнат. Затова щяха да оставят послание, изригвайки от всяка дупка на проклетия им затвор, за да залеят поробителите си.
Поне това си повтаряше Киа, докато пропълзяваше в ниския проход, който бе пригоден за дете, но не и за зряло шиноби. Основната ѝ догадка бе, че мястото е принадлежало на благородие, чиято челяд се е измъквала по този начин, докато е можела да се побере вътре, или докато не са я разкрили и не са зазидали прохода. Докато лактите ѝ затъваха в десет сантиметра тиня, чернокоската старателно си повтаряше, че това е единственият начин да ги ударят изненадващо. И, че си заслужава. Всеки сантиметър гнусотия. Проходът миришеше на стара смърт и мухъл, аромат, който се пропи в костите ѝ. Беше влажно и прохладно, щеше да е почти приятно на фона на жегата от преди малко, ако не беше лепкавата отврат, която се набиваше във всяка тяхна пора, докато пълзяха. И да се беше оплакала Ооками, издирваната беше глуха за протестите ѝ. Целта ѝ беше право напред, в края на този тунел. Започна да се издига плавно в един момент и младата жена хвърли молитва сега да не се използва така, както тя си представяше. Макар че ако се, съюзниците им бяха свършили добра работа с разчистването на лайната, поне човешките. Но нямаше как да предотвратят появата на насекоми и други гадини. Проходът жужеше с живот, май чуха и цвъртенето на плъх, от което Ооками за малко не се изпусна, но предвидливо бяха отговорили на повика на природата преди да се натикат между шамарите. Дори и да ги убиеха, можеха да си отидат достойно, без да освободят червата си при настъпването на смъртта.
Киа изпитваше почти извратена наслада да се отвлича с подобни мисли. За щастие, не ѝ се наложи да продължи още дълго. Добраха се до разклонение. Сабу им беше казал право нагоре. Излязоха върху широка платформа, а таванът се издигна над тях. Явно тук се събираше част от канализацията на крепостта. Видяха освободената от решетката си пролука в тавана. Твърде тясна, за да ползват чакра молд ефективно. Ооками ѝ помогна да се пъхне първа. Ако изникнеха някъде, предвождани от блондинката, всички щяха да разберат, че нещо не е наред. Досега новината, че Ооками се е разприказвала сигурно бе обиколила базата на Лотоса. Ако изникнеше Киа първо, можеше да се оправдае, че са я върнали в щаба. Пак, времевата линия нямаше да съвпада, но кой мъртвец мислеше за това? Думите имаха за цел само да бавят, докато блондинката посича врага им.
Натикана в проходчето, куноичито имаше чувството, че ще умре. С долепени до едната стена стъпала и гръб в другата, внимателно трябваше да се изтика нагоре. Неприятно беше да осъзнае, че страда от клаустрофобия в такъв момент. А не можеше и да използва чакра молд, защото притискането на стъпалата, обвити в слой чакра, разтрошаваше старите хлъзгави камъни на шахтата. Разбра го по трудния начин, когато се подхлъзна надолу и за малко не удари пъхналата се след нея Ооками с висящия една стъпка надолу Зехел. С много усилия и внимание, двете успяха да се изкачат по удобно отворената на върха шахта в удобно опразненото помощно помещение на част от обслужващите нуждите на крепостта роби. Киа предполагаше, че повечето от тези хора са тук доброволно, но не можеше да спре да мисли за тях като за роби. Поробени от една безумна идея, облечена в красиви думи и избълвана от харизматичен оратор. Стомахът ѝ се обърна, докато се измъкваше от шахтата. Ами ако бяха прави да му вярват? Ако те бяха сгрешили, че не са му се доверили? Може би този побъркан свят наистина се нуждаеше от балансьор. Може би, докато шиноби силата на селата продължаваше да расте, винаги щеше да има брожения. Може би това трябваше да спре или поне да се ограничи, за да може други фактори да станат определящи за превъзходството на една страна над друга, а не шансовете ѝ да спечели една война.
Изпъшкването на по-височката, сгъната на две Ооками я изкара от ужасяващия поток на мислите ѝ. Киа тръсна глава, усетила студените тръпки по гърба си, и протегна ръка, за да помогне на куноичито да се измъкне. Усещаше лицето си бледо и сухо като пергамент, цялата кръв се бе отдръпнала от него и чернокоската се постара да не поглежда към младата Шируба. Припряно извърна поглед и се озърна за картата, която Сабу им бе обещал, за да се ориентират по-добре във вътрешността на крепостта. Намериха я в куха тухла, заедно с две връзки ключове. Една за Киа, за да може да си проправи път до Казана и да освободи задържаните там, и една за Ооками, за да стигне необезпокоявана до оръжейната на крепостта. Издирваната не можеше да не се тревожи. Само тежестта на Зехел на хълбока ѝ напомняше, че Еа и Фесто все още са някъде под ключ в това черно и проклето място. Оставяше съдбата им в ръцете на Ооками и макар да им беше дала точно описание, включително и за руните по остриетата, не можеше да е сигурна дали Лотосите няма да хитруват и катаните ѝ изобщо да не са дори на територията на крепостта. Да даде сляпото си доверие на Ооками теоретично беше много лесно, но сега на практика искаше тя да се втурне към оръжейната, пък майната им на останалите. После си припомни, не без помощта на Шируба, какво беше станало последния път, когато се юрна да си спасява железарията, и отстъпи примирено.
– Нека мисълта за това какво ще ти причиня, ако нещо сполети Еа и Фесто, те тласка напред – кисело промърмори Киа, докато се оглеждаха предпазливо на изхода на обслужващото помещение преди да се разделят.
Може и да бе последвал още един духовит отговор, куноичито не го чу. Ушите ѝ бучаха от предстоящо … приключение, опитваше се да мисли за прокрадването и битката за живот като за приключение. Това можеше и да е последният път, в който застават рамо до рамо, а всичко се крепеше на толкова несигурни фактори, че като нищо можеше да са мъртви до края на деня. Преди да се откъсне от бойния си другар и да последва пътя, запаметен по картата, Киа се извърна един последен път към Ооками. Като в някакъв сън се протегна към блондинката, нежно полагайки бронирана длан на врата ѝ, и я дръпна към себе си, така че да облегнат чела една на друга. Въпреки всичко преживяно последните години, двете все пак бяха успели да съхранят нещо, което едва ли не им бе натрапено от обстоятелствата. Нещо, което разцъфтя в незаменимо приятелство и готовност да положат животите си една за друга. Допирът до бойния ѝ другар изпълни Киа със спокойствие и увереност. Каквото и да се случеше днес, щеше да знае, че е постъпила правилно. Въпреки тревогата, въпреки страха и съмнението.
– Да разкъсаме оковите – прошепна тя, склопила клепачи.
След което се откъсна от Ооками и забърза по пътя си, неспособна да се обърне един последен път към русокосото куноичи. Това не беше сбогом! Постара се да вклини тази мисъл дълбоко в съзнанието си. Миг колебание от страна на която и да е от двете, щеше да доведе до крах на цялото начинание. Затова и ръката на Киа не трепна, когато изтръгна гръкляна на пазача зад поредния ъгъл с ноктите на Релекто. Мъжът се свлече с шок, изписан на лицето, а куноичито притисна окървавената си длан към устата му, за да заглуши гъргоренето, докато издъхне. Издърпа го до близката ниша и го натика в сенките ѝ. Петната по стената нямаше да се забелязват. Колкото и Казоу да проповядваше за технологичен напредък, шибаната му цитадела се осветяваше от мъждукащи факли в по-голямата си част. Това щеше да ѝ свърши чудесна работа, помисли си Киа. Трябваше да прекоси крепостта напреки и да се спусне три нива надолу, дори по-дълбоко, отколкото бяха, когато пропълзяха вътре. Остави се на сенките да обгърнат дребната ѝ фигура. Упорито придържаше Зехел с ръка, за да не дрънчи. Дори една техника да изтрещеше в коридорите на крепостта, нямаше съмнение, че ще бъде налазена от останалите пазачи, които не се наслаждаваха на зрелището на Арената, или не бяха потеглили с ударната група към Страната на Чая, като от хлебарки. Увисваше с чакра молд по стените, разпределила енергията си като вманиачен педант, за да не оставя следи. Там, където не се изискваше сеенето на смърт, Киа го спестяваше. Плъзгаше се като змия през всяка пролука, която ще ѝ осигури прикритие или преимущество. Не бързаше. Трябваше да свършат работата, нямаха краен срок кога. Ако Ооками успееше с нейната част, щеше да я изчака.
Едно ниво преди пъкъла на Казана, Киа се натресе на цяла група шинобита. Небрежно поседнали, с кисели физиономии, раздаваха си карти. Но бяха прекалено тихи, за да е на добре. Нямаше къде да се скрие или как да се промъкне незабелязано покрай тях. Усети гърлото си да се стяга от нежелана паника. Паниката отмиваше трезвата мисъл и парализираше тялото. Куноичито преглътна сухо и вирна брадичка, уверена, че ако демонстрира правото си да се намира тук, никой няма да ѝ се опълчи. Сгреши. Единият от мъжете, с буреносно изражение и стисната челюст, се надигна бавно от мястото си, за да ѝ прегради пътя. Киа несъзнателно преразпредели тежестта на тялото си, а то се натегна готово да се хвърли в битка. Никой не продума. Двамата се изпиваха с поглед сякаш цял вечност и той накрая отстъпи, извръщайки се встрани, за да ѝ направи път да мине. Куноичито едва сдържа облекчената си въздишка, докато подминаваше поста. Постара се да не изглежда припряна и благославяше Сабу, че е сложил свои хора на някои места, докато сърцето ѝ възстанови ритъма си. Неразумно позволи и на плахо въодушевление да трепне в почти бездиханните ѝ от напрежение гърди, когато се смъкна по стъпалата към нивото на Казана.
Мястото беше празно и мъртво, което мигновено накара Киа да настръхне. Твърде бавно. Долови звънтенето на острие и полъхът на смърт откъм гърба си. Но осъзнаването, че са се провалили, я остави като вкопана в земята. Беше влязла в капан, заслепена от собствената си надежда, на която уж нямаше да позволи да избуи. А сега разбираше, че точно тя я беше избутала по целия път насам.
И докато Киа стягаше тялото си, за да поеме насочения към врата ѝ разсичащ удар, всичко застина.
Малка секира с острие като лист издрънча покрай тялото ѝ. Звукът ѝ се стори оглушително силен, но и носещ отново пламъка на надеждата. Въпреки че усещаше върха на катана, почти допрян в тила си. От него вероятно се стичаше кръв, защото нещо лепкаво и топло покапа под дрехата ѝ. Острието се отдръпна с едва чуто стържене, което проби през бумтящото в ушите на Киа сърце. Трупът бе захвърлен небрежно встрани, но тя не посмя да се озърне, дори когато чу прибирането на катаната в ножницата ѝ. Някой надвисна над нея, почти допрял гърди в гърба ѝ, и трепването на факлите разстла за миг сянката му около куноичито.
– Извинявам се. Вероятно се е скрил умело, когато слязох да прочистя пътя ти.
Чернокоската се обля в студена пот, но заповяда на колената си да не се подкосяват. Този глас се заби под ноктите ѝ като пирони и ѝ отне дъха. Внезапно пламналото ѝ тяло се извъртя по инстинкт, въпреки убеждението ѝ, че е неспособна да помръдне. Завъртя десния си юмрук над лявото рамо, а левият сви и насочи към коремните мускули на мъжа. И двете ѝ ръце бяха спрени, все едно се блъсна в тухлена стена. Облечени в бойни ръкавици длани стиснаха и металът на Релекто и Профе изхрущя.
– Един белег, оставен от тези, ми стига.
Гърлото ѝ заподскача, а очите ѝ залютяха, докато вдигаше поглед.
– Ти си мъртъв.
Меланхоличната усмивка на Тсукисаба се вряза в гърдите ѝ като таран, изкарвайки въздуха от дробовете за пореден път, и тя се люшна назад, все едно блъсната наистина. Но той я задържа на място, все още стиснал юмруците ѝ.
– Ти не изкара тази ламарина от врата ми – отвърна той, сякаш не беше голяма работа, и извъртя ръката с Релекто покрай тялото ѝ. Киа прокле на ум, задето внезапно се превърна в парче разтопен на слънцето кашкавал под волята му. Мъжът изви шия, така че да може тя да зърне белега му. – Неприятно, но не и неспасяемо.
– Ти си м… – глухата ѝ увереност се стопи, когато осъзна очевидното. – Ти си един от тях.
Ледът, който тя позволи да се приплъзне в гласа ѝ, накара Тсукисаба да се смръщи като буреносен облак. Освободи ръцете ѝ и тя се дръпна от него като ужилена. Зехел се разплете покрай тялото ѝ и тя уви метър от шиповете му около бронираната си десница. Зае бойна стойка и настръхна като котка в капан. Беше съвършеното копие на мъжа, с когото прекара толкова месеци от живота си в една килия. Същият, който ѝ предаде знанията си и дори в сетните си мигове я насърчаваше да не се предава, да не скланя глава и да тътне като разцепил скалите водопад, за да извоюва свободата си. Същият, в чието гърло заби ноктите на Релекто в онази своя първа битка на Арената и държа в ръцете си, докато издъхваше. И беше един от тях! Нямаше друга причина да е жив сега, да са го спасили. Жлъчката от предателството изпълни устата ѝ и Киа усети, че всеки момент ще повърне. Чертите на лицето ѝ се сгърчиха в гняв, нажежен до бяло. Мислите се заблъскаха хаотично, а тя беше неспособна да грабне дори една, за да я изрази гласно. Тялото ѝ трептеше, готово да скочи и да отмъсти за огорчението.
– Всичко е било лъжа! – простена тя и прокле, защото гласът ѝ беше на път да се пречупи. – Всички тези приказки за грохота, за непреклонността… Псетата на Лотоса са знаели, че няма да се пречупя, дори след месеци на Арената. Трябвало е ти да ме подмамиш, да ми дариш отчаяние със смъртта си! – блокчетата на пъзела на отвратителния им план падаха с грохот на местата си, докато Киа осъзнаваше илюзията, в която я бяха натикали още от първия ден, когато се събуди с него в килията. Само едно нещо не се връзваше. Защо, пъклени пепелянки, ѝ беше наговорил всички онези неща по време на битката им? – Защо изобщо си направи труда да ми вдъхваш кураж!? Изобщо имаше ли нещо вярно в онези брътвежи!?
Раменете му се отпуснаха едва забележимо, сякаш под товара на обвиненията, а по лицето му за миг премина сянка на погнуса.
– Когато Лотосите се спуснаха над дома ми, изклаха безмилостно почти цялото ми домакинство – тихо отвърна той, но без да откъсва ярководните си очи от кипящото злато в тези на Киа. – Идвам от знатно потекло, чакат ме корона и трон сред пепелищата от предишния ми живот. И син. Заради когото умолявах като малко дете в онзи ден да го пощадят. Заклех се, че ще им служа безропотно до сетния си дъх, ако покажат милост към него. Казоу не е без жал, но е изтъкан от ярост и мъст. Прие моята клетва в замяна на остатъците от живота ми. Синът ми все още е жив, израства в далечен дом без баща, докато аз съм сред генералите на фанатика и налагам волята му. Докато все още съм полезен. Несъмнено, когато спра да съм полезен, ще довърши започнатото…
– И си мислиш – прекъсна го тресящата се от ярост Киа, – че като ми се появиш като герой в последния момент, изпълнен с разкаяния и полугол… Какво, по дяволите, си облякъл? Ще простя и ще забравя, ще съм благодарна? Ти ми вдъхна надежда и сила, и ме принуди да те съсека! Години вече се боря с угризенията!
– Един воден принц има право на бойно облекло.
– Не ми се прави на забавен! – ревна тя, забравила, че са насред вражеска територия, и извън нерви заради игривата му усмивка.
Ръката му се стрелна мълниеносно и запуши устата на Киа. Тя се замята стресната, но той само стисна и я притегли към себе си, така че почти допираха челата си. По нейното бяха избили бисерни капчици студена пот.
– Докато те си мислеха, че заблуждавам теб, успях да заблудя и тях. – гласът му спадна с цяла октава, а вечно бистрите му и светли като лед очи внезапно потъмняха от играта на сенки. – Разбираш ли, нямам нищо, за което да се кая. Приеми го както желаеш. Но аз подмамих тях да вярват, че съм изпълнил волята им. Купих още няколко години живот за сина си. И вдъхнах на теб кураж, събудих стремежа към свободата. Греша ли? – тя не отговори, не само защото устата ѝ беше буквално запечатана от бойната му ръкавица. Гледаше го невярващо и почти засрамена от изблика си. – Защото ти даде на един разжалван човек същото. Тогава бях млад и наперен, сам навлякох участта на дома си, неспособен да го защитя. Днес съм никой, кълбо от жажда за мъст, кълбо от надежда, която ми дари едно опърничаво и бясно девойче. Но това момиче щеше да умре без време, ако някой не сложеше прът в колелото на самоунищожението ѝ.
Киа се провали да възпре сълзите си, търкулнали се от ъгълчетата на очите ѝ, измокряйки бойната му ръкавица. Пръстите му се отпуснаха и тя внимателно се измъкна от хватката, разтривайки челюстта си. Възползва се и за да изтрие сълзите небрежно, но неговото лице вече се бе отпуснало в маска на съчувствие. Не искаше да го гледа. Не искаше нищо от този човек! Беше изтръгнал и стъпкал сърцето ѝ в прахта, все едно е оръдие на личните му интереси… Гневният поток прекъсна, яростта се скъса като струна на цигулка, издавайки фалшива нота, и тя се почувства победена. Беше оцеляла не само заради ината си, не само заради уменията си, а и заради решителността, която той ѝ беше завещал, докато умираше. А сега беше жив, тук, нелепо мъжествен и въздействащ, и току що беше спасил живота на Киа и цялото им отчаяно начинание. Все едно беше изчакал тя да стане готова, моментът да назрее… Ама разбира се, че беше чакал. Киа се почувства като ревлива глупачка, все още пламнала от появата му. Отстъпи и окачи Зехел на бойния си колан, докато си възвръщаше самообладанието.
– Ти ме изостави. Приемай го както искаш – прошепна тя, вбесена, че не може да спре устата си да избълва тези нелепици. – Каква е твоята роля във всичко това?
Укори се вътрешно, задето изпита гадно задоволство от мярналото се за миг стъписано изражение. Тсукисаба се направи на разсеян и нагласи оръжията си, за да отлети мигът. Катаната висеше в зловеща черна ножница на кръста му, а покрай едното му рамо стърчеше краят на копие. Все по-ясно ставаше за куноичито, че не е способна да го победи. Нито тогава, нито дори сега. Беше я оставил да спечели, за да се намират днес тук, и двамата живи, и двамата решени да действат. Той прочисти гърло, докато тя му хвърляше скрити погледи, замаскирайки ги с нервно оглеждане на стъпалата зад гърба му. Щеше да е сравнително неудобно някой да ги излови точно сега. Затова и Тсукисаба не изгуби повече време да се помайва. Измъкна от едва забележима кания на колана си впечатляваща бляскава кама с проста дръжка. Когато се приближи, Киа осъзна, че се взира в острие, съградено изцяло от чакра. Трептеше едва осезаемо.
– Осъзнаваш, че от Казана ще измъкнеш 327 души с чакра ограничители на китките, нали? Какъв беше планът ти?
Киа се сепна и против волята си отлепи очи от острието, за да погледне гузно Тсукисаба.
– Предполагам, че щях да им кажа да удрят много силно на чувствителни места.
Той ѝ се усмихна снизходително и тя едва се стърпя да не му счупи носа. Просто знаеше, че няма да успее. Но беше прав. Това беше част от плана, която дори Сабу не знаеше как да разреши за тях.
– В кюпа си с оръжейния специалист нали? Шлакани задници…
– Виждам, че нещата между нас потръгват отново. Хайде, да ги освободим.
Един от ключовете на връзката на Киа пасна идеално в ключалката на Казана. Огромната врата се отмести със смъртоносно дрънчене и стържене и за миг сърцето ѝ слезе в петите. Шумът от другата страна ги блъсна, но докато те се оглеждаха дали някой ще се появи, постепенно утихна. Двамата се мушнаха вътре и се изправиха пред притихналите като дебнещи плячка хищници обитатели на Казана. Голяма част от тях разпознаха Тсукисаба и куноичито усети как въздухът натежава със заплаха, докато затворниците в Казана достигаха до същия извод като нея. Шин се озова пред тях с няколко гъвкави скока и изгледа мъжа свирепо. Киа побърза да вдигне ръка пред него, изреди няколко знака с другата и го перна по ухото, за да фокусира погледа на хлапето върху себе си. Междувременно, Тсукисаба вече вадеше чакра острието от канията му. Настъпи лека суматоха, свършила с изкълчената китка на Киа и разбития нос на Шин, но суйтонистът даже не се беше изпотил. А енергийните ограничителите на китките на мутанта бяха свалени. Момчето се вцепени потресено, дори не обръщаше внимание на стичащата се в устата му кръв. Всички останали обитатели на Казана бяха прекъснали заниманията си и бяха наизлезли по етажите на дупката, в очакване на развръзката. Хлапето се обърна бавно, с ликуваща физиономия на лице, и вдигна ръце, за да демонстрира свободата си. А демонстрацията му мигновено им спечели още 326 съюзници.
"326 гърла, които не можеш да опазиш непокътнати…"
Мисълта я преряза като нож, но връщане назад нямаше.
– Еднолично ще екзекутираме всеки от вас, решен да използва възвърнатите си способности по начин, който застрашава придвижването и групата ни – ревна Киа, за да я чуват добре, макар и да нямаше нужда. Всички бяха притихнали благоговейно. – Чакат ни два километра и половина коридори и стълбища до оръжейната, за да може всички да си върнете личните си сечива. Два километра и половина, от които зависи успехът на нашето бягство. Не го компрометирайте, защото ще съжалите.
Твърдият ѝ поглед обиколи събраните в Казана окаяни лица. Нямаше рев, нямаше приветствия. Всички добре осъзнаваха колко е дебела работата. Отне ми безкрайно много време да освободят всички само с помощта на едно чакра острие, но междувременно успяха и да разделят хората на групички и отряди, преценявайки най-удачното приложение на способностите им, ако все пак се наложеше да използват нинджутсу. Съгледвачите и промъкващите се щяха да се движат най-отпред в компанията на асасини, за да разчистват пътя. Отзад ги вардеха еквивалентите на танкове. Колкото повече напредваха, толкова повече се обнадеждаваше Киа. Макар и изтощени и изранени, тези мъже и жени … погледна към Шин … и деца бяха преминали през Ада. Тя вярваше, че няма да позволят на нищо да спре похода им навън. Бяха страховита ударна сила, която спокойно щеше да се оправи с огризките на величие, зарязани в крепостта. Щом бяха готови да потеглят, Киа даде знак на съгледвачите да го направят. Няколкото групи се изнизаха. Щяха да тръгват през интервали от десет минути, за да не се скупчват твърде много на едно място. Тсукисаба даваше знак на следващите, когато от една от другите групи се откъсна притеснен млад мъж с руси коси и изпито лице. Зелените му очи бяха изтъкани от мрак, но плах смарагдов пламък опитваше да ги озари отвътре. Киа усети, че се изопва като струна и си пое дъх през зъби. Значи бяха извадили късмет. Не го бяха изкарали на Арената. Това беше един от големите ѝ страхове днес. Да заведе затворниците при Ооками и брат ѝ да не е сред тях.
– Ти обеща, Киа – започна той, преди тя да е успяла дори да измисли какво да му каже. – А после така и не те върнаха сред нас. Кажи ми за сестра ми, веднага. Иначе ще ти се наложи да ме екзекутираш, както се закани.
Куноичито изпусна дъха си със сбърчено от неудоволствие лице. Беше опърничав съвсем като младата Шируба. Или по-точно, тя се беше метнала на него. Ами то да пораснеш с такъв пример за подражание… Това обясняваше защо блондинката все още не се беше отказала от Киа. Верността и обичта към най-близките беше дълбоко вкоренена в генетичния код и на двамата. Когато разбраха един за друг кой кой е, чернокоската правеше отчаяни опити да избягва разговорите с Шимио, защото все още таеше гняв към Ооками. И наистина му беше обещала да му каже всичко. Но сега нямаха време за чак толкова много.
– Жива е – твърдо отвърна тя и очите ѝ се наляха със сълзи от начина, по който младият мъж пред нея трепна и се оживи. – И ни чака. Върви с мен, ще те отведа директно при нея, Шимио.
Конохчанинът направи инстинктивна крачка напред, но потисна порива да я прегърне благодарно. Сега не беше моментът. И двамата знаеха какво значат думите ѝ. Между брата и сестрата стояха два километра и половина, които можеха да се превърнат в лобното място на всеки един от тях. Щяха да си благодарят, когато оцелееха.
Скоро всички екипи тръгнаха. Към тях се присъединиха и шинобитата, които бе засякла на горното ниво. Пътят им се оказа изпълнен с напрежение и оглеждане през рамо. Като по чисто чудо не дадоха жертви от тяхната страна. Казанът слагаше окови на един от най-опитните, калени в кръв и със стомана шинобита, които изляха гнева си на всеки, застанал на пътя им. Но не забравяха предупреждението на куноичито. Ако някой в цитаделата вдигнеше тревога, бяха обречени. Страхът, не толкова от смъртта, колкото от това отново да им наложат окови, ги направи смирени и предпазливи. Киа им беше обещала кръв и възмездие щом успеят да се доберат до оръжията и броните си. Тогава можеха да изсипят целия си гняв върху главите на Лотоса и да го сринат отвътре навън. Всички тръпнеха в очакване. Дори кроткият до нея Шимио. Той имаше двоен повод да се вълнува. Щом достигнаха оръжейната, където Сабу даваше достъп на всеки отряд и го пращаше към неговата мишена, докато следващият приближаваше, младият мъж, а и Киа, се напрегнаха.
– Извикай я – рече тя на оръжейния майстор и той ѝ кимна, пребледнял и останал без дъх от напрежение.
Ооками се появи само след миг, а Киа ѝ се усмихна отвъд границите на възможното.
– Водя някой, който копнее да те види.
Шимио се показа покрай рамото ѝ и стисна челюст, за да не блъвне всички емоции, които напираха в гърдите му.
– Оми-чан… – тихо рече накрая и се спусна към сестра си. – Не мога да повярвам…
Киа отклони поглед, това беше техният момент. За нейно съжаление, очите ѝ се озоваха на нивото на голите гърди на Тсукисаба. Тя го изгледа пораженчески, а той ѝ се усмихна хитро като лисицата, която беше, доволен от факта, че достолепната му осанка надвисва над нея. Все едно пред издирваната стоеше съвсем друг мъж. Не излъчваше студенината, която обгръщаше отношенията им някога, не демонстрираше само животинската нужда от близост с друго човешко същество. Изглеждаше щастлив, по един сбъркан и непривичен начин. Младата жена едва не получи схващане на лицето, когато опита да спре напиращата на устните си усмивка.
– Въпреки всичко, щастлива съм, че си жив – изрече несъзнателно, усещайки как стегнатият възел в гърдите ѝ се отпуска.
Дори не подозираше какво облекчение за съвестта ѝ се бе оказало чудодейното съживяване на Тсукисаба.
– А аз съм щастлив, че ти оцеля. Въпреки всичко.
Тя му кимна и отклони поглед, за да проследи с него поредната отклоняваща се по своя път група. Време беше наистина да разкъсат оковите.
Go to the top of the page
 
+Quote Post
Ооками Шируба
коментар Jul 23 2017, 06:21 PM
Коментар #66


Свободно Шиноби
Икона на група

Група: Free Shinobi

Коментари: 2,325
Регистриран: 23-October 07
Град: София
Потребител No.: 565

Информация за героя

Възраст: 22


HP: 208
CH: 600
ST: 480 RM: 29

Сила: 104
Интелект: 300
Воля: 180
Бързина: 240
Статус на героя: Missing Nin - her whereabouts are unknown, until she sets foot in a shinobi village. Searched for by Konoha but not as a criminal.



Очите на Ооками проследиха крехката фигура на приятелката ѝ докато сянката на другата бавно се сливаше с тъмнината на коридора. Може би не трябваше да се разделят, русокосото куноичи усещаше липсата като ритник в слънчевия сплит. Толкова неща можеха да се объркат, а дори нямаше да могат да ги посрещнат заедно. Един предател в редиците им беше достатъчен, за да изпепели до основи кулата им от карти и всичките им надежди за спасение.
“А нима заслужавам друго?” - мисълта полепна по тревогите ѝ и ги погълна като катран. Твърде лесно, твърде гладко бяха осъществили първата част от плана си. В началото не вярваше, че ще направят и крачка без намеренията им да станат прозрачно ясни. С всяка изминала секунда очакваше да ги спрат, да ги нападнат, да ги обвинят в предателство и да ги запратят отново в най-тъмната клоака на цитаделата, където да ги остави бавно да изтлеят. Това обаче не се случваше. Тъкмо напротив, надеждата, която си мислеше, че отдавна е задушила, намираше пътя си към сърцето ѝ. Може би все пак лудостта им щеше да сработи и дори Шимио… Но какво право имаше точно тя да излезе от цитаделата, където през последните месеци беше довела толкова много души? Не хранеше илюзии, дори да успееха да разчупят оковите днес, повечето от тези хора отдавна бяха изгубени - покварени от Лотоса или издъхнали на окървавения под на някоя тъмница. Каквито и да бяха подбудите ѝ, душата ѝ вече беше почерняла от вина, никога нищо нямаше да отмие горчивия вкус на предателството от устата ѝ. Ако имаше и частица справедливост на света, тя щеше да срещне края си по най-болезнения и жесток начин още днес, преди слънцето да потъне зад хоризонта. Но беше заложила всичките си чипове на противното. Нямаше друг избор. Дори да не го заслужаваше, копнееше да живее, да види брат си, да се върне в Коноха и да се помъчи да поправи счупеното. Трябваше да намери начин да намали щетата, която беше нанесла. Имената на хората, които беше гонила като животни и които беше натикала в лапите на Лотоса бяха като гравирани на вътрешната страна на клепачите ѝ. Лицата им изплуваха в съзнанието ѝ по средата на нощта, отнемаха съня ѝ и превръщаха всеки миг покой в парад на самоненавистта. Понякога успяваше да заглуши писъка на гузната си съвест с безразличие и студенина, но друг път не. Твърде често не. Ето, че беше прибавила още едно име към списъка - това на Исао. Мъжът беше рискувал всичко, за да ѝ помогне, а тя просто го беше сгазила по пътя си към свободата. Намереха ли го Лотосите, с животът му беше свършено. Успееше ли да се измъкне - до края на дните си щеше да бяга от своите, завинаги отхвърлен от единственото място, което беше нарекъл свой дом.
Обърканите чувства на Ооками заплашваха да опустошат последните ѝ останали късчета здрав разум. Не биваше да допуска това, не и точно сега, когато толкова много зависеше от нея. Трябваше да оцелеят и да изведат затворниците на свобода, после щеше да потърси хората, на които беше причинила толкова болка. Тях, или семействата им - щеше да намери някой, пред когото да изкупи греховете си, дори да ѝ отнемеше остатъка от живота.
“Давай. Приспи съвестта си” - мислите ѝ звучаха в унисон с тихите ѝ стъпки, докато поемаше в обратната на Киа посока. - “Много добре знаеш, че няма да е достатъчно. Нито за тях, нито за теб. Никога.”
Постепенно над съзнанието на конохчанката се спусна познатия покров на безразличието - единственото ѝ убежище от обсебващата вина. Нямаше друг избор освен да се дистанцира от себе си за пореден път - задачата ѝ беше твърде важна за твърде много хора, че да я компрометира с нестабилните си нерви и чувства. Напоследък до така степен бе овладяла изключването на емоциите си, че започваше да се тревожи за душевното си здраве. Сякаш две различни Ооками обитаваха тялото ѝ - едната изтъкана от неврози, съжаления и гузна съвест, другата - студена и отчуждена, но ефективна. В моменти като този се оставяше изцяло на милостта на втората, защото първата не държеше на живота си достатъчно, че да ѝ пука.
В движение куноичито използва Хенгето си и продълговатите ѝ зелени очи приеха обла форма и стоманеносив цвят. Изправената ѝ стойка се преви, раменете ѝ се разшириха, а краката ѝ се скъсиха. Конохчанката беше приела вида на възрастния мъж, когото толкова пъти бе срещала из коридорите на цитаделата. Именно той сменяше и поддържаше маслото на факлите, макар че беше така тих и възпитан, че не правеше впечатление. В ръцете си преобразената Ооками стискаше снопче заредени с чакра експлодиращи тагове. Беше ги събирала тайно с месеци - мисия след мисия, един по един, за да не привлича твърде много внимание. След като си осигури добро прикритие си наложи флегматичното темпо, с което беше виждала стареца да се движи и заситни от факла на факла. Сърцето ѝ диктуваше друго темпо - искаше ѝ се да се спусне през глава по коридора и да не спре, докато не стигне оръжейната. Но ако я хванеха тук, никога нямаше да види Шимио. Шимио, за когото се опитваше да не мисли, защото гърлото ѝ се свиваше и ръцете ѝ се разтреперваха. Исао последно я беше убедил, че брат ѝ е добре, но можеше ли да се вярва на думата на лотоския офицер? Ако го бяха убили или му бяха сторили нещо… Ооками дори не можеше да си представи какво би сторила.
Клатушкащата ѝ се фигура спря пред поредната факла. Преобразената жена чевръсто я измъкна от гнездото ѝ и уви около долната част на дръжката ѝ таг. По челото и гърба ѝ се образуваха капчици пот, които си проправяха път по лицето и тялото ѝ. Толкова много проблеми и страхове измъчваха съзнанието ѝ, че концентрацията ѝ непрекъснато се изплъзваше - жив ли беше Шимио? А Киа? А Исао? И какво, ако последният не беше?
“Имаш цял наръч тагове в тея трепетливи ръчици. Едно грешно движение и всичко хвръква. Но най-вече ти.” - порица се наум куноичито и си наложи да сложи юздите на мислите си. И тъкмо навреме, защото от другия край на коридора се разнесоха стъпки и напрегнати гласове.
- Някакви новини? - силуетите бяха три, първо заговори жената. Само при звука на гласа ѝ кръвта на Ооками закипя. Съвсем беше забравила за Отоме през последните месеци, но част от нея автоматично беше приела, че жената е заминала към Страната на чая с основната група.
- Никакви, но те още не са стигнали, Отоме-чан - отговори дребният мъж в ляво от червенокосата. Фамилиарното му отношение можеше да значи само, че е поне офицер като нея. Явно не всички силни шинобита на Лотоса бяха отплавали, да гонят вятъра. Зеленооката конохчанка бавно се измести така, че да загърби бързащата по коридора група и продължи към следващата факла.
- Трябваше да съм там! - припряно възнегодува жената. Нетърпението в тона ѝ беше примесено с нюанси на триумф, които караха кожата на Ооками да настръхне. - От самото начало знаех, че онези две малки въртиопашки си гледат само собствените интереси!
- Е, според писмото на Исао момичето е било заловено от отрядите на Коноха. Може би са я принудили… - колебливо започна третият мъж.
- Глупак! - гласът на Отоме изплющя като камшик, макар че не стана ясно дали има предвид събеседника си или Исао. - Пяла е като птиче без и с перце да са я докоснали! Всички вие сте плиткоумни слабаци! Ще видиш, няма да има милост нито за тях, нито за онзи кретен!
- Мисля, че си малко предубедена, Отоме - не се огъваше мъжът. В думите му започваше да прозира раздразнение. - Исао е сред най-добрите ни хора, каквато и да е възникналата ситуация, сигурен съм, че вече я е овладял. Случилото се помежду ви може да ти е оставило горчив вкус, но това са си лични неща и нямат място…
- Изобщо не става дума за това! - гневно го прекъсна жената и разпалените ѝ възражения изпълниха коридора, докато стъпките им се отдалечаваха.
За миг Ооками си позволи да се поддаде на изкушението. Беше минирала дъгото каменно помещение поне стотина метра назад. Един сийл и от червенокосата вещица щеше да остане само лош спомен. Но не - бързата смърт беше твърде щедро възнаграждение за всички “добрини”, които им беше причинила. Трябваше да усети удара и вкуса на загубата. Ако някой заслужаваше да поеме вината и гнева на Лотоса, това беше тя, а не Исао.
Русокосото куноичи остана застинало на мястото си докато и последните отзвуци от стъпките на тримата не заглъхнаха в коридора. Усети челюстта си схваната от силата, с която доскоро беше стискала зъби. Мразеше това място. По трудният начин беше научила, че не всичките му обитатели бяха покварени от налудничавите идеи на Лотоса, поне не ѝ достатъчно, че да забравят човечността си. Но тъкмо това знание разколебаваше ръката ѝ, когато трябваше да действа. Те бяха като нея - жертви, борещи се за живота си, както умеят. Черупки, приели жестоката идеология, за да избягат от болката и смъртта. А веднъж щом си подгънал коляно и си допринесъл за разрастването на Ордена, какво ти остава освен да прегърнеш и идеите, дори това да означава да предадеш себе си? Днес обаче нямаше място за колебания. Част от лотосите бяха получили втори шанс, фигурите бяха наредени. Жертви щеше да има, много добри хора щяха да си отидат, но с Киа бяха направили най-доброто, на което бяха способни. Съжаленията и самообвиненията трябваше да почакат. Поне до утре.
На Ооками отне повече от час да преполови пътя си към оръжейната с бавното темпо, което си беше наложила. Размина се с още няколко групи лотоси - в част от тях разпозна съюзници, но не се издаде. Само шепа хора знаеха точните параметри на плана им, нямаше нужда да рискува и без това сложната схема в замяна на приятелско рамо, което да сподели товара ѝ.
Почти беше стигнала целта си, когато Фортуна я изостави.
- Всеки ден се мъкнеш покрай тия факли, а на третия етаж на казармата никога няма светлина! - двама мъже бяха препречили пътя на стареца, чиито външен вид Ооками бе откраднала. Явно много държаха на проблемът им да бъде разрешен, защото дори не обърнаха внимание на куноичито.
- Вижте, цитаделата е огромна - тъкмо започваше с отиграна интонация възрастният мъж, когато погледът му се спря на преобразената конохчанка и маслото за факлите се изплъзна от ръцете му. Големият буркан се удари с трясък в каменния под и се пръсна на хиляди малки парченца, а тясното помещение замириса на терпентин. Ръцете на Ооками бяха все така заети с тагове, та младата жена не успя да реагира достатъчно бързо и да промени външния си вид преди да я забележат.
- Ох, мамка му и каръшка проклетия - полу изплю, полу изхленчи русокосото куноичи докато целокупното внимание бавно се изместваше от дребните битови несгоди към нейната особа.
- Какъв е тоя бе, я го дръжте! - кресна с дебел, преправен глас тя и двамата лотосци подскочиха, прехвърляйки поглед от стареца към момичето, което се опитваше да се представи за него. Ооками знаеше, че може да ги заблуди само за миг преди ефектът на изненадата да се разсее и мъжете да обърнат внимание, че оригиналът държи в ръцете си буркан с масло за факли, а копието - вече доста понамаляла купчинка експлодиращи тагове. Конохчанката ръгна хартиените бомби в нинджа чантата си и се гмурна в атака. Това извади от ступор и двамата мъже, които блъснаха назад старчето и също се спуснаха към нея. Тя използва засилката си и се пусна по колене на каменния под. Инерцията я придвижи още малко напред, достатъчно, че противниците ѝ да навлязат в обсега на Амигумо техниката ѝ. Спускането ѝ на земята я спаси от прелитащ кунай, който изсвистя малко над главата ѝ. Ръцете на куноичито чевръсто заключиха сийловете и юмрукът ѝ удари земята - мигом оттам запълзяха тънки светлосини нишки, който образуваха трептяща паяжина около нея. Лотосите се оказаха по средата на мрежата и усетиха внезапния удар, който накара телата им да се сгърчат и за един кратък миг да затанцуват конвулсно. Ооками се възползва от моментната им слабост, скочи на крака и довърши атаката си с Кагемане. За жалост трябваше да хване и стареца на пода, макар че не представляваше непосредствена заплаха. Заглуши гласовете на противниците си като захлупи устата си с две ръце, но не ѝ преди виковете им да отекнат из каменния коридор.
“По дяволите” - трескавата мисъл светна в съзнанието ѝ като мълния. Беше толкова близо до оръжейното отделение! Точно тук ли трябваше да се изчерпат запасите ѝ късмет? Трима бяха твърде много. А и двама от тях бяха и опитни шинобита, вече усещаше как съзнанията им се борят с контрола ѝ. Блузата беше залепнала за гърба ѝ от студената пот. Ако можеше само да ги накара да направят още няколко крачки надолу по коридора… Напъна цялата си воля - не можеше, не биваше да отпуска хватката си. Вдигнеха ли още малко врява, всичко можеше да свърши още тук - макар и с оредели редици, лотосите имаха достатъчно бойна мощ, оръжия и ресурси да ги смажат, хванеха ли ги неподготвени. Всяка изминала секунда борба изостряше отчаянието ѝ и правеше концентрацията ѝ невъзможна. Усети с почти физическа болка как нишката се скъса и тялото ѝ се строполи на земята като кукла, на която бяха прерязали конците. В същия миг и хенгето ѝ се развали.
- Дръж я! - кресна единият мъж, опитвайки се да възвърне равновесието си.
- Каква е тая от Казана ли е? - възкликна другият, докато старецът в краката им също започваше да се окопитва, но далеч не толкова хладнокръвно. Виковете му за помощ и вайкането му заглушиха всички останали шумове.
Най-големият страх на Ооками се беше сбъднал, земята под краката ѝ започваше да се разпада. Какво щеше да се случи с Киа и Шимио сега? Сигурно вече бяха в движение… Навярно щяха да ги довършат на място в някой коридор. Ако имаха късмет.
На земята мирисът на терпентин бе още по-силен и натрапчив. Именно той я измъкна от отчаянието. Може би все още имаше начин да избегне катастрофата… Или поне да я забави и да даде не останалите шанс за бягство. Маслото за факли бе пропълзяло чак до краката ѝ и в момента се просмукваше в клина ѝ. Една искра и щеше да подпали и себе си, тях и цялата отсечка на коридора. В чантата ѝ все още имаше достатъчно тагове, че да направи нова тераса на цитаделата. Може би щеше да успее да активира и остатъка, който беше налепила по коридора. Ръката на куноичито се пъхна светкавично в инвентара ѝ, измъкна кунай и се приготви да го удари в земята. Надяваше се една искра да е достатъчна, не беше сигурна, колко опита щяха да ѝ се представят, преди лотосите са успеят да я обезвредят напълно. Замахът ѝ беше на средата си, когато тялото на единия мъж се строполи по лице пред нея, последвано веднага от това на втория. Режещият глас на стареца също рязко замлъкна.
- Какво точно си мислиш, че правиш? - полюбопитсва надвесилия се над телата Сабу. До него се хилеха още няколко познати лица. - Пода ли нападаш? С кунай? Месеци тренировки и накрая това?
Ръката на Ооками увисна неловко във въздуха, драматизма от предполагаемата ѝ саможертва - загубен навеки.
- Не. Няма значение - изсумтя тя и скочи на крака толкова бързо, че ѝ се зави свят. - Да ги вкараме вътре. Бързо. Другите? Имаш ли някаква информация?
- Движат се насам, по път събират постовете ни, имаме няколко разузнавачи напред, които подсигуряват маршрута.
- Чудесно - кимна одобрително русокосото куноичи и се вмъкна в оръжейната, където се беше събрал остатъкът от бойната им група. Бяха изкривили охранителната камера под такъв ъгъл, че да не се вижда много от помещението. Ооками се насочи право към нея, покачи се по стената и я изтръгна от гнездото ѝ.
- Какво правиш?! - викна сащисан Сабу. - Сега ще разберат, че нещо става тук. Ще пратят хора!
- Ние това искаме - прекъсна го Ооками и заснова из широката стая. - Знаеш ли къде са оръжията на Киа?
- Ъъъ… С нея? - почеса се по оплешевяващото теме все още объркания и малко изнервен уепънмастър. - А относно…
- Не всичките. Знам, шокиращо е колко стомана може да носи това миньонче - разсеяно продължи русокосото куноичи, а зелените ѝ очи обхождаха подредените по стените и масите оръжия. - Виж, тук има ли някаква система? Не изглежда да има честно казано... Как се оправяте изобщо? Става дума за две катани - Еа и Фесто се казват. Ако ги видя ще ги позная…
Сабу я заведе до няколко високи секции - по вратите имаше катинари, макар че сега бяха отключени и всичко бе изложено на показ. В първия момент конохчанката не ги видя и сърцето ѝ се сви. Киа нямаше да мръдне без всичките си оръжия, ако ще цитаделата да гореше под краката ѝ, а лотосите да ѝ нахлупваха примка на врата. В съзнанието на русокосата против волята ѝ се разиграваше трагичен сценарий, в който щеше да се наложи да съблазни и Киа с целувка, след което да я удари в тила с металната си тояга и да я изнесе до безопасност в безсъзнание. А после можеше да прекара остатъка от живота си в бягство и от нея. Дори не искаше да си представя укорителните погледи на буншина си.
За щастие този път поне ѝ провървя - видя дръжката на едната катана преди въображението ѝ да е успяло съвсем да я извади от строй с някоя още по-драматична развръзка. Двете остриета бяха така небрежно захвърлени насред неорганизираната купчина, че по кожата на Ооками пробяга неприятна тръпка само при мисълта как би реагирала на тази гледка златооката. Измъкна ги и грижовно ги закачи на колана си.
“Моля те, побързай…”
- Добре, имам нужда от помощ. Съберете всичките си екплодиращи тагове и ми ги дайте. Ще ги заредя с чакрата си, налепете ги по стълбището до конюшните. Приятелите ни ще дойдат всеки миг. Враговете ни ще са по петите ни. Трябва да сме бързи…
Ооками се зае със задачата си, докато тихо обясняваше на Сабу остатъка от плана им. Уепънмастърът не беше доволен, че толкова време са го държали на тъмно, но след като изслуша няколкото кратки стъпки кимна в съгласие. Нещо в отношенията им се счупи - мъжът внезапно бе осъзнал, че куноичито му няма пълно доверие и се бе отдръпнал в себе си, изпълнен с подозрения относно ролята си в разиграващия се спектакъл. Тя от своя страна се загърна още по-плътно с бронята си от безразличие и остави бездната помежду им да се ширне. Наистина му нямаше доверие. Нямаше доверие на никого. С изключение на двамата човека, които в момента се надпреварваха с времето по коридорите на цитаделата.
Със Сабу се разделиха мълчаливо и моментално потънаха в довършителните организационни дейности.
- Ооками-сама - приближи я след няколко минути един от редовите лотоси. - Другите пристигат. Киа-сама също е…
Русокосото куноичи не изчака края на изречението. Захвърли всичко и се спусна към входа на оръжейната, където първата вълна бивши затворници бавно напредваше към вътрешността на стаята. Съзнанието ѝ бе спокойно и тихо - окото на бурята, където нищо не трепваше, но можеше да усети тежестта в сърцето си. Първо видя Киа, ала дори не успя да чуе думите ѝ, защото Шимио се беше надвесил над рамото ѝ с изражение на плаха надежда и недоверие. Двамата се спуснаха един към друг и Ооками си позволи отново да диша едва, когато ръцете ѝ обвиха изпощалялото му тяло. Младият мъж бе толкова отслабнал и мръсен, че почти не приличаше на себе си. По лицето имаше няколко малки белега, които едва се различаваха, скрити в рижавата брада. Въпреки всичко неговата хватка бе все така желязна и стискаше замаяната си сестра със сила, която изкарваше въздуха от дробовете ѝ. Цялото тяло на куноичито се разтрепери от облекчение - беше успяла. Беше преминала през толкова ужаси, толкова болка, омраза и самоненавист, но ето че държеше в ръцете си най-любимия си човек на света и той беше жив. Беше успя, беше спасила Шимио. Можеше да живее с цената.
- Не мога да повярвам, че… Не биваше… - търсеше думи конохчанинът, заровил лице в косата ѝ.
- Ти би направил същото за мен - простичко му отговори Ооками с една от малкото истини на този свят, в които вярваше безусловно. Отстъпи крачка назад и огледа крехката отломка, която беше останала от сигурния ѝ пристан.
- Какво са сторили с красивото ти лице - простена тя и младият мъж механично опипа белезите си.
- Нищо работа, напоследък всъщност се държаха доста добре...
- Тази отвратителна четина - прекъсна го Ооками и дръпна крайчеца на рижата му брада. Изражението на конохчанина отрази за миг объркването му, след което очите му се оживиха и сякаш се озариха отвътре. Всичко щеше да е наред. Не можеха да пречупят някой като брат ѝ. В него имаше твърде много светлина, дори зверове като лотосите не можеха да се справят с това.
- Плачеш ли? - в гласа на Шимио се прокрадна неподправена изненада. Вместо да отговори, младата жена облегна чело на гърдите му, а раменете ѝ увиснаха уморено преди да се разтресат от сподавени хлипове. Имаше чувството, че ще повърне от облекчение. Всяка шибана минута в този ад си беше струвала. Сега искаше просто да се свлече на земята, да се свие на кълбо и да остави някой друг - по-добър и опитен - да поеме управлението. Конохчанският джоунин прегърна сестра си и погали нежно златния водопад, който се бе разстлал по гърба ѝ.
- Виж... - започна той, но крехкия женски силует бързо се издърпа от прегръдката му.
- Съжалявам, много е грозна. Брадата ти. Мисля, че ме ухапа бълха, когато я пипнах - куноичито попи очите си с крайчеца на блузата си и се усмихна, младият мъж ѝ отвърна със същото и за пръв път от месеци Ооками се почувства в безопасност. Ала не беше. Не биваше да го забравя.
- Да тръгваме - тя отстъпи от брат си и се обърна към Киа, сваляйки в движение катаните ѝ от колана си. - Конюшните са два етажа по-надолу. Пътят до тях е зареден с тагове с моята чакра в тях. Трябва да се изнесем на безопасно разстояние, за да мога да ги активирам.
Едва сега русокосото шиноби забеляза спътника на приятелката си и се намръщи объркано. Двете не бяха обсъждали темата обстойно, но знаеше достатъчно, че да очаква Тсукисаба да е два метра под земята, а не да се оглежда ведро като полуголо привидение. Въпросите щяха да почакат. Лотосите - не.
Go to the top of the page
 
+Quote Post
Киа Рюуко
коментар Aug 14 2017, 12:05 AM
Коментар #67


Издирвано шиноби/Б ранг
Икона на група

Група: Administrators
Коментари: 6,923
Регистриран: 12-February 08
Град: murderland
Потребител No.: 1,512

Информация за героя

Възраст: 23


HP: 620
CH: 800
ST: 600 RM: 39

Сила: 310
Интелект: 400
Воля: 330
Бързина: 300
Статус на героя:
Refunded 475 exp




Срещата между Ооками и брат ѝ беше като остров на спокойствие и справедливост насред цялата лудост, която се разиграваше. Макар и да не искаше да им се натрапва, Киа не устоя на желанието да се докосне до щастието им и им хвърли няколко погледа. Беше тънала в отчаяние и мизерия толкова дълго време, че да е толкова близо до удовлетворението на някого другиго я захранваше като маслото пламък. Искрено се радваше за приятелката си и товар се смъкна от плещите ѝ, след като успя да го доведе дотук жив. Това беше, затова правеха всичко, рискувайки и своите вратове, помисли си Киа, докато нагласяше с благоговение Еа и Фесто на кръста си. Заради това се бяха върнали, а не бяха драснали към свободата в сигурната прегръдка на вътрешността на континента. Изпълненият с мръсни лица коридор съдържаше в себе си живота и съдбите на неизброимо много хора, които, ако напуснеха острова живи, щяха да се върнат при семействата си, при спътниците и обкръжението си, или каквото бе останало от тях. А някои щяха да получат новото начало, което бяха изстрадали в ямите на Лотоса. Куноичито погледна крадешком към Тсукисаба – той щеше да се върне при сина си, да поеме контрола над живота си и да изгради крепост срещу фанатиците. Тя усещаше и неговия трепет, мъжът гледаше с надежда към предстоящите часове и дни, но и с ужас, също като нея, че ако нещо се обърка, връщане назад нямаше да има. А по-лошото бе, че ако той се провалеше, съдбата на сина му щеше да остане неизвестна. Макар че, когато си имаш вземане-даване с Лотоса, малко неща са неизвестни. И това подклаждаше страха им. Прошка нямаше да има, не и втори път.
– Знам какво си мислиш – прошепна ѝ той, след като Ооками им обясни ситуацията и ги остави за миг сами. Приведен до рамото ѝ, топлият му дъх я гъделичкаше по бузата и Киа потръпна неволно. – Но днес ще си тръгнем живи оттук. Битката тепърва предстои, този ден е само началото.
Началото на кое? Киа си пое дъх през зъби, докато прехвърляше възможните си стъпки на ум. И преди осъзнаваше, че за да спрат Лотоса, трябва да отрежат главата на змията. Ако Казоу умреше, организацията му щеше да се разпадне. Въпреки фанатизма, поне от това, което двете с Ооками бяха видяли, той нямаше достоен наследник. Но нямаше да успеят да сторят това днес, не и ако искаха наистина да се измъкнат живи. Белязаната прехапа вътрешността на бузата си от бяс. Макар и днес да извоюваше свободата си, тя щеше да се превърне в роб на идеята да ликвидира всяка последна частица от Лотоса, да избави този свят от съществуването им. Това означаваше да се жертва отново и отново всеки следващ ден, в който е способна да отвори очи. Да се превърне в роб на една друга идеология и да ѝ се отдаде, докато не поеме и последния си дъх. Гаунтлетите изхрущяха, докато Киа отиваше дори по-далеч в мислите си. А как щеше да го направи без съюзници? Беше ли останало нещо от хората, на които държи, на които се доверява, след толкова много години. Да се върне за постоянно на континента означаваше да срещне едни съвсем други демони. Ами ако те вече не бяха същите? Чернокосата забеляза любопитството, с което Тсукисаба изучаваше напрегнатите ѝ черти, и тръсна глава, за да се съсредоточи в настоящето. Срещата с недалечното минало беше мост, който тепърва щеше да прекоси, сега не му беше моментът. Младата жена вдигна ръка и привлече вниманието на едно от шинобитата, които бяха тръгнали с нейната група. Нетърпеливо чакаше частта си да довърши въоръжаването си и да потегли към свободата.
– Искам отворена връзка с всеки сензор във всяка възможна група – просъска Киа на младото момиче. – Ти оставаш с мен и щом ти кажа, правиш магията си, за да ме свържеш с Ооками Шируба. – издирваната вдигна палец към блондинката и изгледа сензорката продължително, за да се увери, че я е разбрала.
– Какво си намислила? – запита недоверчиво Тсукисаба, скръстил ръце на гърдите си.
Киа го погледна невинно в отговор и сви рамене.
– Измъкваме се от вражеска цитадела с 300 човека багаж. Не се знае къде ще избухнат битки, може да се разделим. Искам да съм сигурна, че мога да комуникирам с човека, от когото зависи дали ще хвръкнем във въздуха или не.
– Чудесно, значи ще гледам да не се отделям от теб – отвърна той и се усмихна дяволито на объркването ѝ. – Тя няма да взриви мястото, ако ти още си тук. С други думи, ти си най-безопасната позиция.
– Много странен начин да ме наречеш полезна. Това комплимент ли беше?
– Мога да опитам и с ласкателство за формите, които опитваш да скриеш под тоновете метал и броня, но ти не би оценила старанието ми.
– Така е. А сега млъкни, още не съм ти простила за номера, който ми погоди.
Киа му обърна гръб и се направи, че не е забелязала гузната му физиономия, а до тях Шин се хилеше злорадо, но тя игнорира и него. Отиде при Сабу, за да си разменят няколко думи. Разполагаха с достатъчно хора, които да насочат пленените към изоставените кейове на острова, където трябваше да ги чака кораб. Все пак, не можеха да тръгнат от същия пристан, от който вече трябваше да е потеглило поделението на Лотоса за Страната на Чая. Техният превоз се криеше под стените на цитаделата, където част от нея бе вдигната върху издадена в морето скала. Корабът бе предвидливо прикрит под плаща на генджутсу, което правеше всичко да изглежда нормално. На фона на това, което им предстоеше, след като стигнеха кораба, придвижването дотам се струваше на куноичито като детска игра. Тя се изнервяше до изприщване от мисълта как ще прекосят архипелага на Кири, при положение, че не разполагаха с чак толкова много опитни моряци сред Лотосите, които им бяха дали подкрепата си. Сега мръснишката усмивка на оръжейния специалист я накара да се вкисне още повече. Разбира се, водният принц имаше повече от едно приложение и Киа едва се стърпя да не простене. Ставаше императивно да качи Тсукисаба жив на кораба, иначе нямаше никакво измъкване. В тази мисъл се вкопчи, докато потегляха подир въоръжените вече шинобита.
Проблемите не закъсняха. Сензорите, с които разполагаха, почти мигновено започнаха да предават информация, съобщавайки за сблъсъци, избухнали на различни места в цитаделата. Най-тежко бе положението по левия им фланг, където се намираше центърът на крепостта, спускащ се до самата Арена. Огромната концентрация на вражески шинобита там им бе дала възможност да се организират по-бързо, отколкото разпръснатите из крепостта двойки постови, които не представляваха никакво препятствие за групите на бегълците. Проблемите се задълбочиха, когато сензорите на Лотоса започнаха да предават информация на своите хора и им помогнаха да се групират. Ако враговете, събрани в момента на Арената, успееха да плъзнат в цитаделата преди да са се измъкнали, спукана им беше работата. Там трябваше да се намеси ударна сила, която да наклони везните поне за момент, след това плъховете можеха да плъзнат по всички дупки, по които искаха. Тъкмо навреме за барбекюто. Но не твърде рано. Мъжете и жените в енергийните клетки, които се биеха на живот и смърт, трябваше да получат ясен знак, че могат да насочат гнева си другаде. Така щяха да дадат достатъчно време на останалите да се измъкнат. Вероятно имаше и друг начин, но на издирваната не ѝ хрумваше. Киа свирна на сензорката им и заговори трескаво, едва изчакала кимването, че е свързана.

– Трябва да сложим похлупак на гърнето. Измъкни се и изчакай колкото можеш, но не повече. След това ги вдигни във въздуха.
Мигновено даде знак връзката да бъде прекъсната, защото не искаше да си казва сбогом с Ооками. А и не искаше да чува неща, които биха я разколебали. Нито пък гневни коментари, които ѝ обясняват колко тъпа е идеята ѝ. На светлинни години по-тъпа от това да се замотае на натъпкан с врагове кораб, за да си намери железарията. С кисела усмивка на уста, Киа свърна по едно разклонение и потъна в плетеницата от коридори на цитаделата. Но не достатъчно бързо, нито достатъчно незабележимо. Силната и неумолима ръка на Тсукисаба я сграбчи и ботушите ѝ задращиха в пода, докато търсеше опора. Мъжът я изтласка до стената и я притисна в нея, надвисвайки отгоре ѝ като кошмар. Лицето му беше плетеница от сенки и светлинна игра. Оръжията ѝ болезнено се впиваха в гърба ѝ, а стиснатият му юмрук – в гърдите ѝ. За миг се изплаши, че ще ѝ счупи ребро, раздразнението му беше стигнало опасни нива.
– Мигновено ми кажи каква глупост замисляш, момиче!
Тя му се присмя, неспособна да удържи на импулса.
– Отивам да убия Казоу, разбира се! – почти извика Киа, а гневът ѝ преля, карайки кожата ѝ да пламне. – Ти ли си идиотът или мислиш мен за такъв?
– Само идиот би се насочил натам, накъдето си тръгнала!
– Значи и ние сме пълни идиоти. – гласът на Шин отекна болезнено в тихото разклонение, докато покрай тях трополяха стъпките на съюзниците им. До рамото му стоеше и сензорката, бледа като призрак и нервно мачкаща края на опърпаната си плитка. – Можеш да ѝ счупиш краката, но тя пак ще опита да долази дотам. Можеш да пробваш с ръцете, но пък тогава ще те нарита просто от злоба. Най-добре да се промъкнем с нея и да се уверим, че няма и ние да умрем в процеса. Чуваш какво става през връзката на сензорите. Ако не отидем да ги затапим там, ще ни наводнят и няма да има измъкване. А пък тя просто си пада по безумното геройство и не се доверява на никого. Не го приемай лично, макар че и аз не бих се доверил на доскорошен мъртвец.
– Ехо, малка шлака, още съм тук! – възропта Киа, докато безуспешно се бореше да откопчи дрехата си от пръстите на Тсукисаба.
Той свали поглед от Шин и го прикова в куноичито, при което Рюуко постепенно спря да се бори. След секунда я пусна и стъпалата ѝ отново докоснаха твърда земя. В присвитите му очи откриваше колко много не му харесва това положение и гневът ѝ постепенно се стопи. Но и той разбираше това, което и те. От Ооками зависеше рухването на цитаделата, тя трябваше да се измъкне на всяка цена от мястото, нямаше абсолютно никакъв смисъл да изостава. Но ако позволяха на шинобитата на Арената да се измъкнат, някой щеше да застане на пътя ѝ и всички да измрат без време, лишени от всяка възможност за бягство. Трябваше да ги ограничат колкото се може повече, за колкото се може по-дълго, докато по-голямата част от бегълците успееше да се добере до безопасността на кораба. Чернокоската се смръщи, разчела в чертите на лицето му колебанието дали блондинката наистина ще се зачуди два пъти преди да ги е вдигнала и тях във въздуха заедно с Лотоса. Това беше пътуване, което в един момент щеше да се превърне в еднопосочно – мисъл, която и на Киа не се хареса повече.
– Не мога да искам това от теб. Продължи с другите, измъкни се и се върни при сина си. Аз нямам към какво толкова да се връщам така или иначе. – излъга тя, опитвайки да си вдъхне смелост, която ѝ липсваше. Дори мъничките запаси бяха започнали да се изчерпват, докато слушаха какво се случва, стопени в нервното очакване нещо ужасно и необратимо да ги връхлети от нищото. – Но не ми пречи.
Видяла своята възможност, Киа се шмугна покрай него и се втурна по коридора преди да е отговорил, бързо увеличавайки дистанцията помежду им. Налетя върху объркан постови, чието лице изхрущя неприятно в свития ѝ брониран юмрук. Мъжът се олюля и рухна, но тя не забави ход, за да се увери, че е мъртъв. Подсказа ѝ го разнеслото се гъргорене, докато безименното шиноби се давеше в собствената си кръв.

– Тсукисаба е точно зад теб. С Шин покриваме гърба ви.
Гласът на сензорката беше твърд, въпреки че момичето очевидно беше изплашено до смърт. Едва сега Рюуко осъзна, че не знае името ѝ. Отбеляза си да я попита, ако оцелееха достатъчно дълго. Тя щеше да сканира пътя пред нея и да я уведоми за всяка непосредствена опасност, дебнеща ги оттук до Арената. Това до известна степен успокои издирваната, а фактът, че суйтонистът не я изостави, ѝ вдъхна допълнително сили. Не обичаше нечий чужд живот да зависи от нея. Но винаги беше по-добре да има нещо, което да защитиш. Така щеше да е сигурна, че наистина ще направи всичко по силите си, за да се развият събитията по възможно най-благоприятния начин. Увереността ѝ едва не се изпари от това, което сензорката ѝ съобщи, щом доближиха Арената. Не изглеждаше да има голяма надежда да излезе каквото и да било добро. Отрядите, насочени натам, водеха кървава битка в основния коридор към мястото, и врагът бавно ги изтласкваше назад. Беше прекалено тясно за яростна атака, а не бяха получили възможност да излязат на самия терен преди Лотосите да им пресекат пътя. Лошото им въоръжение също не беше на нивото на бронираните фанатици, които въпреки собствената си разпасаност бяха успели да се организират. Киа забави ход и изчака четиримата да се съберат, преди да вземе последния завой, делящ я от битката. Звуците бяха всепоглъщащи и караха кожата ѝ да настръхва, покрита от слой студена пот.
– Шин, искам да заобиколите Арената отвън и да сринеш трибуните ѝ – занарежда тя трескаво, забравила да си поеме дъх. – Дръжте ни в течение за всичко, което се случва от другата страна. Всейте колкото се може повече хаос преди да започнете да отстъпвате.
– Да те насочим ли към Казоу, ако е тук?
Върволица от емоции премина през лицето на Киа, предизвикани от неочаквания, но напълно уместен въпрос, зададен от хлапето. На устните му се беше изписала грозна, кръвожадна усмивка, която изобщо не подхождаше на годините му, но идеално съответстваше на миналото и настоящето му. Тя едва удържа на изкушението да му отвърне, но изпитателният поглед на Тсукисаба, който усещаше прикован в тила си, я накара да се вразуми. Битката тепърва предстоеше, той беше прав.
– Ако много я закурим, насочете ни към път за бягство. Приоритетът днес е да оцелеем. – той ѝ кимна без колебание, макар и усмивката му да повехна, и Киа се обърна към сензорката. – Можеш ли да откриеш нашите сензори сред групите? – още едно кимване. – Дръж връзката отворена. Щом ти кажа, искам всички от нашите отпред да бъдат предупредени да залегнат… Не, да се проснат ничком. Без забавяне. Можете ли да го направите?
Размениха си по още едно кимване и двамата с хлапето се върнаха малко назад, за да се доберат до външните стени на Арената. Тсукисаба стисна рамото ѝ окуражително и двамата се показаха иззад ъгъла един до друг. Отпред цареше пълен хаос. На няколко метра от тях се разби огнена топка. Някой изпищя, поразен от райтон. Целият коридор се тресеше от гърмежи, кънтяха оглушителни писъци, разнасяни от ехото. Камъкът беше хлъзгав от разплисканата кръв. Няколкото отряда на бегълците, натикани в тясното гърло на прохода, измираха като мухи. Двамата със суйтониста си поеха дъх в почти идеален синхрон и разляха чакрата си. В такова ограничено пространство, това можеше да се окаже фатално за Лотосите, за съюзниците им и за тях самите, но имаше само един начин да отръскаш хлебарките от жертвата им.
СЕГА! Предадената заповед сепна мнозина от биещите се и не един или двама загубиха живота си в резултат на вцепенилата ги изненада, но повечето успяха да реагират и долепиха тела до земята, въпреки несигурната ситуация, в която се поставяха. Киа и Тсукисаба, застанали рамо до рамо, удариха длани пред гърдите си и водата затътна. Ураганите дойдоха с далечно свистене, което премина в грохот, докато водните фунии се материализираха една над друга, обгръщайки телата им. От другата страна на водната бариера се разнесоха несигурни крясъци в отговор на изненадата. Коридорът се разтресе, докато суйтоните остъргваха стените и тавана, разнесе се розова мъгла от заблизаната от суйшоухите кръв. Двамата вдигнаха ръце и ги изпънаха хоризонтално, за да насочат прилива. Вълната се юрна, oблизвайки с яростта си гърбовете на притисналите се към земята шинобита, и помете Лотосите като кегли, само за да изригне от другата страна и да се разлее по Арената, понесла със себе си телата на застигнатите от суйтона фанатици.
Влагата още се слягаше, а зашеметените им съюзници се надигаха, когато Киа и Тсукисаба се спуснаха между тях, за да продължат изтласкването на враговете им. Изскочиха на дневна светлина, за да станат свидетели на опустошителния дотон на Шин. Отсрещният край на Арената се разпука със смразяващ кръвта гърмеж и камъкът се разду, изригвайки напред, докато две от крилата на трибуните рухваха сред прах и кръв, затрупвайки зяпачите и разбивайки бариерите на най-отдалечените енергийни клетки. Скалата надвисна, ронеща се, и закри слънцето като зла прокоба. Куноичито не получи достатъчно време да се наслади на гледката, докато камъкът се разперваше като крилата на нощна пеперуда, носейки съобщнието си, отваряйки непоправима рана в целостта на Арената, в сърцето на Лотоса. Вражеските шинобите се хвърлиха с вик върху тях. Зехел изплющя във въздуха със злокобен звън, докато шиповете се нареждаха. Киа извъртя ръка над главата си, завихряйки веригата, и я стрелна към най-близкия противник. Металът се усука около шията на опуления Лотос и куноичито видя гмурналия се под шиповете Тсукисаба, който преряза врага през корема като парче разтопено масло. Катаната му се измъкна окървавена от другата и плисна червени капки върху прииждащата паплач. Киа нямаше време да погледне какво се случва, защото вече бе запънала крак и изстрелваше торса на трупа към враговете вдясно от себе си. Тръсна Зехел в последния момент и го освободи, а тялото се вряза в друг Лотос. Достатъчно, за да може да издърпа оръжието и да сформира няколко сийла. Водните топки литнаха от устата ѝ, докато тя отскачаше назад. Забавиха хода на няколко шинобита и видя как в телата им се врязват оръжията на съюзниците им. Лицето ѝ се разкриви в победоносна гримаса. Мъжете и жените от Казана рукнаха на Арената и ангажираха многобройната публика, която панически опитваше да се организира, така че шинобитата да не си пречат помежду си.
Наоколо беше кошмарна какофония, изригваха техники, гърмяха тагове и бомбички. Макар и повечето от зяпачите да не бяха дошли тежко въоръжени, имаше достатъчно в пълно бойно снаражение, които да им вгорчат живота. Изтласкана към центъра на Арената, изгубила Тсукисаба от поглед и като цяло чувството си за ориентация, Киа попадна точно на такъв. Нещастникът застъпи с тежкия си ботуш края на омотания около предмишницата ѝ Зехел и едва не я препъна. Куноичито залитна сред вихрушка от черни коси и метал, в движение изтегли Еа от ножницата ѝ и я поднесе на пътя на вражеското острие, точно когато замахваше да я разсече през лицето. Оръжието на онзи се тресна пред гарда на Еа и чернокосата усети полъх на стомана покрай бузата си, който раздуха два черни кичура. Ръката ѝ се раздруса чак до рамото и сблъсъкът резонира в зъбите. Куноичито нямаше намерение да му позволи да се отдръпне. Пръстите ѝ се отвориха, за да сграбчи Зехел, докато изнасяше цялото си тяло напред, изтласквайки противника си. Дръпна рязко веригата изпод крака му и докато онзи опитваше да устои на натиска ѝ, директно го катурна по гръб, а Еа проследи движението му, оставяйки дълбока резка на предмишницата му. Писъкът му беше удавен в шума от битката, Киа се извъртя покрай оста си, повлякла веригата, Зехел затрептя разтеглен във въздуха и се стовари със звънтеж в прахта, на сантиметри от изтърколилото се шиноби, но чернокосата не бе приключила. В движение обърна острието в лявата си ръка и върхът на Еа полетя към незащитения гръб на падналия Лотос. Усети съпротивлението на плът и кости, докато катаната продираше елека и кожата му, докато вкопаваше зъбите си в органите му, изсмуквайки няколкото капки живот, останали в черупката на фанатика.
Куноичито си пое дъх и запря крак в бъбреците му, за да изтегли оръжието измежду плешките на мъртвеца. Тръсна глава и се озърна. Хаос, какъвто не бе виждала преди, кипеше навсякъде около нея. Вкопчилите се едно в друго шинобита приличаха на гърчеща се умираща маса плът. Всички – и бегълци, и Лотоси бяха оплискани с кръв, по Киа също можеше да се съберат няколко литра. Усещаше лекото парене и придърпване на рани по различни места, но устойчивостта ѝ на болка пречеше да разбере колко са сериозни. Засега обаче не ѝ създаваха излишни проблеми и куноичито спокойно можеше да се натика в мелето и да получи още няколко. Избърса острието на Еа в дрехите на мъртвия и прибра катаната обратно в канията на колана си. Огледа се за Тсукисаба и покрай главата ѝ профуча копие, което изтръгна нечовешки писък иззад гърба ѝ. Вида как суйтонистът си проправя път с голо острие в ръката си, насочен към нея. Мимоходом ѝ изплю едно "Внимавай в битката, стига си се оглеждала" и я подмина, за да измъкне копието си. Беше покрит с драскотини и прахоляк, а Киа му скръцна със зъби в отговор, преди да влезе обратно в мелето, развъртяла Зехел като смъртоносна вършачка. Разпра лицето на един Лотос, подсече през глезените друг, а един от бегълците го обезглави със замаха на секирата си. В западния край на Арената се бе събрал малък отряд шинобита, който бе притиснал няколко от съюзниците им и всеки момент щеше да ги разкъса. Киа разбута биещите се тела и скочи във въздуха, избълвайки концентрираната мизураппа. Водната струя ги удари в гърба и чернокосата си позволи доволна усмивка, която бе изтрита почти мигновено от това, което видя с периферното си зрение.
Загубила част от скоростта си във въздуха, на издирваната ѝ остана време колкото да навие цялата дължина на Зехел около предмишницата си с няколко маха. Въздушната техника я удари, а скритият вътре кунай с таг се заби между шиповете на веригата. Киа сви глава между раменете си, точно когато експлозията разтърси цялото ѝ тяло. Фуутонът и взривът я запратиха далеч, върху каменните трибуни на Арената. Тялото ѝ се вряза в тях и над пронизителния писък, изпълващ ушите ѝ заради гръмналия таг, се разнесе хрущенето от премазаните ѝ в седалките ребра. Болката беше нажежена до бяло и по страните ѝ потекоха сълзи, докато Рюу се мъчеше да си поеме дъх. Разсеяно разбираше, че не е загубила ръката си, заради намотаната около нея метална верига. Но цялата ѝ дясна половина бе изтръпнала от срещнатата експлозия, а лявата пламтеше в болезнен огън от сблъсъка с трибуните. Положението ѝ беше зле, по-зле отколкото тя някога си спомняше да е било. В очите ѝ се стичаше кръв от незнайно как получена прорезна рана в челото. Вероятно някой скален къс, неволно разсъди тя, отскубнал се, когато се стовари със засилка върху местата. Дъхът излизаше с хриптене и парещо усещане през носа и свиреше в гърдите ѝ, ясен признак, че ребрата ѝ са натрошени и всяко по-рязко движение заплашваше да разкъса дробовете ѝ.

– Шин, дай ми добри новини, не знам колко още ще издържа…
Мисълта бе предадена през поддържаната от сензорката отворена връзка, но отговорът не носеше надежда. Ооками още не се бе свързала с тях, козът им още не беше на сигурно. Долу на Арената съюзниците им измираха като мухи, въпреки че държаха изненадата на своя страна. Умираха заради тях и това, че ги подстрекаваха към бунт. В главата на Киа отново са прокрадна измамната мисъл нямаше ли да е по-добре, ако не бяха го сторили. Видя свирепото шиноби с дупката в лицето, с което бяха съжителствали в Казана, да получава ужасяваща рана в крака. Нямаше ли да е той по-добре, ако не бяха приели съдбата си мълчаливо? Потисната от внезапния прилив на отчаяние, младата жена стисна клепачи и извърна поглед, оставяйки сълзите да потекат, докато тя се привлачваше по натрошения камънак в отчаян опит да се изправи. С нарастващ ужас и метафоричен камък около врата, който я дърпаше все по-надолу в кладенците на безнадеждността ѝ, Киа зърна през пелената от сълзи на няколко метра от себе си черните ботуши на вражески шинобита. Неспособна дори да изругае, чернокоската събра кървавата слюнка в устата си и се изплю немощно. Един от групичката се откъсна и приближи и тя опита да вдигне глава, за да зърне лицето на убиеца си, но нечия силна ръка я натисна по тила и завря лицето ѝ в прахоляка и отломките.
– Откажи се сега, нареди на метежниците да хвърлят оръжие и ще ги оставим да живеят, спестявайки на началството истината за мащаба на този бунт. Теб ще разпънем върху парче скала на бойниците ни и ще те изкормим, за да умреш бавно и в адски мъки за назидание, но помисли колко животи ще спасиш.
По гърба ѝ плъзнаха тръпки, които разтресоха насиненото, наранено и натъртено тяло на Киа. Тя едва потисна напъна да повърне от изгарящата болка, но нещо друго се прокрадна там насред несигурността. Знаеше, че може да се довери на този непознат глас. Лотосът се нуждаеше от пушечно месо, от хора, които да се колят на Арената, да се отсяват един друг и да подвиват коляно пред Казоу, да раздуват нарастващата му армия. Щяха да пощадят хората, вдигнали се на бунт, опитали да избягат. Дори нямаше да променят начина им на живот, а на някои навярно щяха да предложат и още по-добра сделка. Докато нейните черва изсъхват на слънцето и вътрешностите ѝ стават храна за гаргите. Цена, наистина малка за човек, който идва от нищо и отива към нещо неизвестно. Можеше да им се вярва, можеше да им спаси животите, лишавайки се от своя. Не! Не можеше да си позволи да разсъждава така. Това значеше да ги обрече на години робство и битки, всеки ден щеше да продължи да е борба за оцеляване и още повече щяха да измрат под ботуша на Казоу. Ако имаше нещо, в което вярваше в този изпълнен с мрак и липса на надежда живот, то бе едно и дори тази слаба надежда за спасение не можеше да я накара да се отрече от него.
– Ъррхгт – задави се тя и непознатото шиноби едва освободи захвата си, за да може Киа да отлепи изранената си уста от камъка. – Ще дойдат други, ще поискат свободата си. – всяка дума ѝ причиняваше болка и я давеше. – Шлакано нищожество, ще изтръгна главата на лидера ви и ще я нося като трофей. Ти само почакай.
– Това ли са последните ти думи? Не са много вдъхновяващи, момиче.
– Изгубили сте пътя в сляпата си омраза – присмя му се тя и огън обви гърдите ѝ. – Малката ви кръвожадна клика си играе на робовладелци, но самите вие сте роби на отмъщението. Целта ви се е изродила в чудовище, което е твоят господар, а смъртта, която дарявате, поражда само още смърт. Вие не сте клинът, както Казоу иска да вярвате, слепецо, вие сте колелото.
– А каква е твоята цел, шиноби? – с презрение просъска Лотоса и Киа усети, че облечените му в ръкавица пръсти са на път да разпукат черепа ѝ.
– Да съм свободна. Винаги е по-добре да умреш, изправен гордо, отколкото да живееш на колене, воден от чужди ламтежи и амбиции.
– Тогава можеш да умреш на колене. – прошепна той до ухото ѝ и блъсна главата ѝ в камъка, освобождавайки хватката си. Чу стърженето на обувките му, докато се отдалечаваше от нея. Куноичито премигна, за да махне стеклата се в окото ѝ кръв и изхъхри, но насред свиренето на гърдите си, дочу и последната заповед на безликия си съдник. – Довършете я и смажете бунта. Ние ще докладваме.
Киа зърна оттеглянето на малкия отряд, докато отваряха пролука в съпротивата, за да може да се измъкнат, да изпратят вест на човека за бунта на шинобитата. Докато се мъчеше да се надигне на крака, зърна и бабаита, който ѝ оставиха, за да я довърши. Огромното шиноби беше плетеница от жилави мускули и грозотия. Куноичито се изплю, а по трибуните покапаха кръв и пот, когато успя да застане на колене. Онзи изпука врат и ѝ се ухили и на лицето му се разля объркване, когато и тя му отвърна по този начин.
– Doton: Ganchuso! – изхъхри тя и от камъка се вдигнаха три скални къса със заострени върхове. Онзи успя да избегне два, но третият го перна през хълбока и го отвхърли назад. Докато търсеше баланса си, Киа сплете нов сийл и изплю подире му две водни топки, захвърляйки след тях два куная с тагове. Пушекът на експлозията закри тялото на вражеското шиноби и издирваната използва мига да се изправи на крака. Чакрата ѝ се вихреше, колкото бе останала от нея, а потоците на различните природи се преплитаха като пълзящи растения, обгръщайки Киа в сила, притъпявайки болката. Толкова дълбоко хапеше устната си, че по брадичката ѝ се стичаше кръв. Ако останеше на място, си подписваше смъртната присъда. Болката беше опустошителна, но идеята да умре на колене, както ѝ пожела онзи, я изпълваше с гняв и решителност да му се опълчи един последен път. Щеше да умре в битка, яростна и непримирима.

– Искам всички шинобита на Арената – започна тя да изрежда заповеди през връзката на сензорката, търсейки начин да застопори крака сред натрошените трибуни, – на висока позиция. Дотонистите, направете дъното на Арената на сол и ги посипете с камък и скали. Катонистите и фуутонистите да изсипят огнен ад над главите им по периферията на мястото, никой да не може да напусне през изходите, завардете ги с пламък. Суйтон и райтон да се концентрират в центъра, изпържете копелетата. Шин…
– Dainamikku Entori! – Киа ахна, когато онзи излетя от пушека с протегнат напред крака, а виковете на объркания Шин изпълниха главата ѝ.
Куноичито се приведе под ритника и изгуби равновесие, сурвайки се по камънака. Фесто иззвънтя извън ножницата и разпука скалата, когато тя го вряза в нея, за да спре падането си. И по чиста случайност успя да спре с плоската му страна едно Konoha Reppu. Дълбоко вклиненото в камъка острие потрепери, а белязаната го използва като опора за цялата си тежест и вдигна тяло, за да изрита онзи в гърдите. Мъжът тъкмо се претъркулваше далеч от пътя ѝ, когато стъпалата ѝ закачиха рамото му и го врязаха в трибуната. Куноичито вложи чакра в краката си, за да се задържи права и изтегли Фесто, поднасяйки го като ковашки чук към ребрата на опонента си. Острието пръсна искри от камъка, когато се заби на косъм от Лотоса. Мъжът беше в идеална кондиция, и макар едър и тромав, пак успя да се изправи на крака за секунди, докато Киа се бореше отчаяно с изгарящото си в болка тяло. Собственото ѝ дишане свистеше в ушите, разпуканите ребра се пренареждаха при всяко помръдване, мускулите и сухожилията ѝ стенеха жалната си песен, докато тя се подпираше на Фесто като на бастун. Като на забавен кадър видя онзи да се хвърля във въздуха и да се завърта за ритник, който обещаваше да ѝ пръсне черепа. Плъзна отчаяно премрежения си от кръв, пот и сълзи поглед по дължината на изпънатия крак, търсейки слабостите. Чувстваше катаната тежка като оловна топка в ръцете си, но трябваше да я вдигне, един последен път, ако искаше да остане жива. Изрева яростно и напрегна мускулите си до предела, всячески борейки болката, гризяща я отвън и отвътре. Изнесе Фесто в диагонал на пътя на ритника, някак съобразявайки да постави и стъпалата си в диагонал, за да не падне, докато същевременно проклинаше на ум, внезапно осъзнала колко мрази тайджутсу специалисти.
Левият му крак пресрещна зъбите на катаната и Киа натисна един последен път, разсичайки мускула на прасеца от свивката на коляното до глезена. Сблъсъкът я изтласка в следващия миг и куноичито политна назад и отвъд ръба на трибуните. Долу вече пламтяха яростни пламъци, докато съюзниците изпълняваха заповедите ѝ. Паднеше ли, всичко за нея щеше да свърши тук, на дъното на клоаката. Зърна ръба, докато гравитацията я привличаше към гибелта ѝ и стегна дясната си ръка. С вик замахна с бронирания си юмрук и металните люспи на Профе и шиповете на Зехел задраха в камъка и се забиха в него. Киа увисна отвъд ръба, разтегнала дясната си страна като ластик, и не успя да овладее писъка, блъвнал измежду устните ѝ. Щеше да го убие, да го убие… да го убие! Задъхана, хлипаща и изгаряща в огньовете на болката, куноичито се набра, прехвърли Фесто отвъд ръба и се надигна подире му, все така пъшкаща и стенеща, смазана под тежестта на раздиращите я усещания и тотално изгубила ума си, оголила бясно зъби и стиснала челюст толкова свирепо, че от венците ѝ закапа кръв. Провлачи се напред и през пелената на гнева го видя как се надига, щадейки ранения си крак, а под него червената локва нарастваше неотменно, но той нямаше намерение да се откаже. Беше започнал да сплита сийлове и Рюу направи отчаян опит да се вдигне на крака, дъхът ѝ беше огън, мислите – лед. Защо, по дяволите, никога не ставаше лесно? Щеше да му навре нинджутсуто в задника, щеше да го накара да налапа бронирания ѝ юмрук до лакътя, да му разпори устата с Профе и Зехел, а после да го направи на пихтия. Щеше…
Тежкият въздух беше разпорен от свистенето на потъмняла от техника ръка, която се стовари тежко върху тайджутсу специалиста, вряза го в трибуните и го остави да лежи безжизнен сред камънака. Киа се огледа объркана и зърна дребната фигурна на тичащия към нея Шин. В първия момент тялото ѝ се стегна по инстинкт и тя беше готова да му налети, когато реалността я настигна и тя осъзна, че я доближава съюзник. Той се спусна към нея и ѝ помогна да се изправи и задържи на крака.
– Колко е зле? – запита с пискливия си детски глас и тя бе готова да му излае, ако можеше да си поеме дъх по-добре. Задоволи се само с отчаяно поклащане на глава и го остави да преметне ръката ѝ през раменете си. – Вероятно не си чула, получихме сигнала, Ооками е на кораба. Какво да правим?
Бяха успели. Краката ѝ едва не се подкосиха от вълнение. С Ооками на борда на кораба можеха да вдигнат цялата гмеж във въздуха. И имаха съвсем малко време, за да не станат и те част от кървавата супа с каменни крутони.
– Бягайте. Всички да се спасяват, сензорите да ги водят – изхриптя тя в отговор, а заповедта ѝ беше предадена през отворената връзка. Нагласи се по-удобно на раменете на Шин и го изгледа, сгърчила лице в израз на кисело неудоволствие. – С теб имаме още една малка задача за довиждане.
Шин се преви под тежестта ѝ и не пропусна да отбележи колко не му харесва тази задача. Изтеглиха се нагоре по трибуните, докато съюзниците им се придвижваха към стените на цитаделата, всички решени да се доберат до свободата. Изоставащите продължаваха да засипват врага долу с техники, но съвсем скоро Лотосите щяха да се измъкнат оттам и да ги последват. Щяха да им спечелят още няколко секунди.
– Сигурна ли си за това? – запита след малко Шин, докато заемаше позиция.
– Кога съм била за нещо? – отвърна тя, изкривила лице от болка и несигурност, докато прибираше Фесто на мястото му. – Ти гледай да ме стовариш централно и се измитай оттук. Намери Тсукисаба, императивно е да се качи на онзи кораб. И ми осигури един сензор, който да води мен. А сега, стига се помотва.
Момчето цъкна с език, но се подчини и издължи ръце напред. Дланите му се вкопаха в земята и чакрата му откърти смъртоносното парче скала, на което като черешката на тортата бе кацнал и трупът на тайджутсу специлиста. Киа се плъзна от долната страна и скочи, прикрепяйки се с чакра молд, а докато парчакът се обърне, вече цялата кръв се бе стекла в главата ѝ. Насрещната струя въздух, докато скалата се стоварваше на скорост в западния край на Арената върху Лотосите, подейства на куноичито ободряващо, доколкото това бе възможно предвид физическото ѝ състояние. Последните остатъци от енергията се задвижиха в разбитото ѝ тяло, докато тя сплиташе сийловете си. Един последен удар и после се омиташе. Юмрукът ѝ се стовари насред хрущенето на метал върху скалата, секунди преди самата земна топка да рухне с грохот върху земята. Чакрата рукна в скалата, проби отдолу и вкопчи зъбите си в остатъците от пода на Арената, раздробена напълно от комбинираните атаки на бегълците. Изля се в земята, подсилена от цялата ѝ болка, ярост и отчаяние, за да може да разцъфти в надежда.
– Doton: Doryuukatsu!
Дотонът откликна с лекота на пламтящата ѝ воля, проникна в земните слоеве и ги взриви. Скалният къс се издигна рязко нагоре и се разпука през средата, отмятайки и премазвайки всички шинобита от двете страни на разлома. Писъците, експлозиите, стенанията, всичко беше удавено в грохота на дотона и неестествена, зловеща тишина обгърна Арената, докато прахолякът се слягаше. Препотена и окървавена, младата жена вдигна глава и се насочи със залитане към едната от издигналите се в резултат на техниката стени. Стъпи на нея и задрапа нагоре, люлеейки се като пияница. Дъхът продължаваше да излиза със свистене и хъхрене, но ако спреше, не беше сигурна, че ще може да продължи. Стъпи отвъд ръба и се преви на две, но продължи да напредва, оглеждайки се колкото може за врагове. Някъде на ръба на съзнанието си регистрира крясъци на гняв и раздадени заповеди. Бяха я видели и останките от Лотосите сигурно вече бяха по петите ѝ. А тя нямаше представа накъде да върви, ослепяла от болка и изтощение, бореше се с упоритото налегнало я желание да се отпусне на камъка и да заспи. В този миг, като отрезвяващ шамар, в главата ѝ прозвуча гласът на Тсукисаба, треперещ и гневен.

– Забави се още малко и ще се върна да те извлека оттам. Мърдай, момиче!
– Мърдай ти с премазани ребра, проклетнико.
– Продължи на изток и завий на юг покрай ръба на Арената.
– Майната ти, имам кръв и сополи в очите…
– Продължи напред до ръба и завий надясно.
– прекъсна я раздразнено той и тя се изхихика на глас, спечелвайки си още един леден пламък между ребрата.– И не се мотай, подире ти тръгват половин дузина шинобита.
– Ела и ги избави от мъките, мой водни принце, агресията ми е опасна в момента.
– мълчанието от другата страна на сензорната връзка не я изненада, хуморът ѝ никога не се бе харесвал на другите, особено в напечени моменти. – Добре, добре, напред и надясно, по-бързо от врага, схванах.
С остатъците от енергията си, куноичито направи сийл и покрай нея изникнаха пет напълно идентични и най-обикновени клонинги. Едва не хлъцна при вида на копията, всички покрити с рани и мръсотия, но щяха да свършат работа, че да не се сдобие с още лоши следи по себе си. Преплитаща крака, Киа тъкмо завиваше покрай ръба на Арената, когато два от буншините бяха отнесени от огнена топка, нажежила въздуха. Бяха я видели. Последва втора огнена топка, която отнесе всички останали Кии, а от пушека се изхлузи и един камък. Направеното в последния момент кауарими я изнесе навътре до една каменна колона, зад която се плъзна и прикри, но се спря, преди да се свлече покрай нея и да седне, задъхана. Виждаше снагата на цитаделата, издигнала се високо над Арената. Имаше само един път. Изкрещяното от Тсукисаба предупреждение в главата ѝ не я спря. Това беше единственият път на юг, както той ѝ бе заръчал, така че нямаше какво да се оплаква. Закатери се по стената, приведена силно напред и притиснала лявата си страна с ръка – все още не бе свалила омотания Зехел и това май ѝ причиняваше допълнително болка, но на този етап Киа вече бе неспособна да прецени. Изникна в най-високата точка на цитаделата и беше пресрещната от жена в бойно облекло. Незнайно как, куноичито успя да надделее. Когато съзнанието ѝ се проясни за миг, непрекъснато потъващо и изплуващо от вълните на объркването и дезориентацията, видя, че овъртяната около предмишницата ѝ верига беше декорирана със стабилно количество джвакаща розова плът и носът ѝ някак бе счупен. Пое си отчаян дъх и се залюля на ръба на цитаделата. През пелената от умора и всички останали изгарящи усещания, разкъсващи тялото ѝ, Киа видя кораба. Беше в далечината, тримачтов звяр, по чийто такелаж пълзяха десетки шинобита и прикриваха отплаването му с техники, разбиващи се в стените на цитаделата, пазейки и гърбовете на шинобитата, които пъплеха с чакра молд по повърхността на водата, устремени към спасението си. Водите под него се пенеха и го тласкаха далеч от скривалището на Лотосите, а група фуутонисти напрягаха сили, за да опъват платната му. Кърмата бързо се отдалечаваше, а с нея и шансовете на Киа да се добере до кораба.
– Ще трябва да скочиш.
– Върви се шлакай, Тсукисаба, видял ли си колко е високо.
– добре, че предаването на мисли през връзката със сензора не беше трудно, можеше спокойно да наругае суйтониста. – Видя ли скалите отдолу? Гледката е ужасно живописна, но не искам да ми е последната.
Киа се извърна през рамо и колената ѝ потрепериха при вида на приближаващата се група. Нямаше начин да им се измъкне, нито в пряк двубой, нито с хитрост. Беше на ръба не само на крепостта, но и на силите си. Това щеше да си е същински скок на вярата, който несъмнено щеше да коства живота ѝ. Но той бе прав.
– Трябва да скочиш веднага!
– Добре, на три…
– Веднага, момиче!

Куноичито отстъпи няколко крачки назад и по диагонал, избягвайки едно водно кълбо.
– Три… три… – зашепна тя и краката ѝ се задвижиха. – Три!
Жалкият ѝ опит да се гмурне като хората бе опропастен от гръмнал в близост таг. Експлозията я изтласка още напред, но и също така я превъртя във въздуха. Киа осъзна, че пада шеметно бързо по гръб към тонове плътна вода. Опита да предположи от кое ще умре първо. От това, че ударът с водата ще прекъсне гръбнака и може би ще ѝ счупи врата, или фактът, че ще остане без въздух и ще се удави. Зърна за секунда бледото лице на Шин – размазано бледо петно, изникнало там, откъдето трябваше да мине и тя. Но тя падаше по-бързо от неговата реакция. Достигналите я в последния миг ръце я чукнаха леко през глезените, колкото да придадат някакъв ъгъл на падането. Куноичито немощно изпъна своите и в следващия момент водната повърхност се разцепи под нея и се затвори отгоре ѝ, обгръщайки я в студ и мрак. Въздухът излезе от разтърсеното до върховете на пръстите на краката ѝ тяло и Киа се вгледа пораженчески в дирята от мехурчета, която остави след себе си, докато потъваше, притисната от метал, вода и умора, към кротките и вечни дълбини на океана. Някъде далеч над нея започнаха експлозиите. Цитаделата изригна под напора на таговете, камънак и човешки тела се разхвърчаха навсякъде и водата кипваше там, където падаха. После стана твърде тъмно, за да може Киа да вижда силуетите им. Беше потънала твърде дълбоко. Не. Беше изгубила съзнание.
***

Следващите няколко дни прекара в трескаво бълнуване. Първия път, когато изплува от безсъзнанието, се запита защо адът мирише на морска вода и мухъл. Плъзналата по тялото ѝ болка, старата познайница, подсказа на Рюу, че хич не е умряла за съжаление. При второто събуждане се примоли на тъмния силует в каютата да я лиши от мъките и да я убие на място. Ребрата ѝ все още пареха като нажежени до бяло железа, които прогаряха цялата ѝ лява половина. При третото събуждане усети влажен парцал да кваси устните ѝ. Четвъртото ѝ позволи няколко хапки, подадени в устата ѝ от още един размазан силует. При петото вече можеше спокойно да си поеме дъх. Беше сама във влажната каюта. Надигна се внимателно и с известно усилие, изплашена от това какво може да почувства, но болката се бе превърнала в притъпен спомен, напомнящ само, че не трябва да прави резки движения. Огледа и опипа тялото си, торсът беше омотан с превръзки, станали на петна от потта ѝ. По ръбовете им се виждаха огромните синини, владеещи лявата ѝ част. Явно не разполагаха с достатъчно умел медик на борда, но някой все пак бе сторил всичко по силите си, за да закърпи куноичито.
Киа се примъкна до леген с вода, оставен на маса до койката, и натопи длани в хладката течност. Разкривеното ѝ отражение бе цялото насинено, на главата си имаше превръзка, по която бе избила малко кръв. Събра шепи и се наплиска с вода. Всяко движение караше мускулите ѝ да трептят и стенат.
– Още съм жива… Още съм жива… – повтори невярващо няколко пъти, сякаш опитваше да убеди себе си в това, докато спомените ѝ от бягството се връщаха един по един. Нямаше ни най-малка представа кой и как я бе измъкнал от водата, но я бяха спасили. Лицето на Шин изплува сред вихъра от картини, сменящ се в съзнанието ѝ, и Киа се сепна. Хлапето бе все още на стените на цитаделата, когато Ооками я вдигна във въздуха. Куноичито грабна провесеното на един стол наметало и се загърна в него. Трябваше да се увери, че и той е оцелял след всичко, през което тя го прекара.
Повечето от измъкналите се шинобита спяха в трюма или кубрика. Палубата беше почти празна, само няколко изпити и мърлява лица ѝ кимнаха насред разреждащия се мрак на зората, хората по такелажа дори не я забеляза, просто мръсна сянка насред тъмнината. Единствената позната фигура зърна на щурвала – гордо изправената осанка на Тсукисаба се очертаваше смътно на фона на развиделяващото се небе на изток. Киа закуцука към него, изкатери няколкото стъпала на кърмата с тихи стонове, и накрая се облегна, потна и изтощена на релинга на щирборда, загледана в суйтониста. Лявата му ръка беше разперена като в приветствие без да трепва, а с дясната бе пуснал чакра нишки, които направляваха щурвала, а самият той беше вперил очи към и отвъд носа на кораба в другия край. Куноичито го изгледа продължително и мълчаливо, след което хвърли едно око отвъд релинга. Водата под тях кипеше тихичко и Киа постепенно улови монотонния звук на постоянно поддържаната чакра.
– Мон капитан, попътен вятър ли няма? – запита дрезгаво тя, почти изгубила гласа си от липса на тренировки.
Тсукисаба я изгледа с ъгълчето на окото си, но Киа го видя, че се усмихва тънко.
– От теб няма да излезе моряк. – той свали ръка и ѝ кимна да се приближи, като същевременно освободи чакра нишките и леко докосна една от ръкохватките. – Ела тук.
Тя го изгледа с повдигната вежда и се приближи бавно, гледайки да не слага тежест на лявата си половина. Тсукисаба я пропусна пред себе си и нагласи дланите ѝ на щурвала, оставяйки своите върху тях. Съвсем лек натиск и промяна на въртенето изпрати през цялото ѝ тяло тръпките от движението на корабния рул. Ако той не ѝ пречеше, Киа щеше да дръпне стреснато ръце, изплашена, че ще промени посоката на кораба твърде рязко и ще ги потопи, или по-лошо – ще ги върне към Лотосите. Суйтонистът като че ли прочете мислите ѝ и се усмихна до ухото ѝ.
– Не се тревожи, няма връщане назад. Вече подминахме архипелага на Кири. До час ще си в безопасност на брега на континента.
– А дали ще има поглеждане назад? – тя преглътна трудно и се измъкна изпод ръцете му.
– За някои неща си струва. – той ѝ кимна да погледне на изток и Киа се взря в развиделяващия се хоризонт.
– Какъв беше резултатът от бягството ни? – запита тя, едва отлепяйки език от небцето си, устата ѝ беше напълно пресъхнала.
– Петдесет и трима мъртви, още сто по-тежко или по-леко ранени. Останалите се измъкнаха съвсем леко. – Киа забеляза превързаната му предмишница, а над ръба на ризата му се подаваше още една превръзка, обгърнала торса му. Погледна го очаквателно, но той само поклати глава. – Само драскотина, нищо особено. Но знам кое те вълнува по-живо – Ооками и Шин са добре. Хлапето със сигурност спи, скоро започва смяната му на платната, ако случайно изгубим вятър. Блондинката не я знам къде е, не мога да ѝ хвана спатиите. Може би е с брат си в някоя каюта.
Сякаш огромен товар се смъкна от плещите ѝ, когато чу това, макар и успокоението да бе помрачено от броя на мъртвите.
– Дали не сбъркахме? – запита след миг. – Дали не платихме твърде голяма цена, за да се измъкнем от лапите на Лотоса?
– Свободата няма цена, Киа – отвърна ѝ той и ѝ хвърли един от меланхоличните си погледи, които казваха толкова много. – Тези хора ще се върнат по домовете си, ще издигнат мостове между общностите и ще създадат крепости срещу Лотоса. Да, платихме висока цена, но свободата ни никога повече няма да бъде отнета. Всички вкусиха какво е да се бориш за нея с кръв и плът. Помниш ли какво ти казах?
– Това е само началото – кимна тя. – Предполагам, че ще се върнеш у дома?
– Трябва да се погрижа за хората си, да защитя сина си. В Небесната страна винаги ще имаш верен съюзник. Ами ти накъде ще тръгнеш?
Киа сви рамене и отхвърли един кичур, който вятърът бутна пред очите ѝ, за да може да се наслади на изгрева. Слънцето щеше да продължи да изгрява от изток, където Лотосите сега ближеха раните си. Но тя не беше готова да се откаже от насладата на прорязващите синевата кървави лъчи, само защото те бяха там. За някои неща наистина си струваше да се обърнеш през рамо. И както зората се сипваше всеки ден, така и тяхната битка за свобода нямаше да спре. Никога. Не и докато Казоу дишаше, а зловещата му цел имаше последователи.
– Ще потърся някои стари лица от миналото. Прав си, време е да спрем да горим и да започнем да градим мостове, които иначе не биха съществували.
Тсукисаба пусна за миг щурвала и измъкна от джоба си малко сапфирено камъче, което подаде на куноичито. Беше хладно и идеално гладко, като вода във форма. С изненада, Киа осъзна, че това всъщност е запечатан суйтон. Повъртя го между белязаните си пръсти и изгледа мъжа с неразбиране.
– Ако някога имаш нужда от мен, дори само да поговориш, зареди го с малко чакра. – той сякаш се канеше да добави още нещо, когато от върха на гротмачтата се разнесе свирка. По палубата мигновено настъпи оживление и към носа се стекоха шинобита. Тсукисаба се усмихна. – Земя. Както обещах, до час ще си на континента. Свободна.
– Да, свободна – промълви Киа под нос и стисна камъчето в юмрук. – И все още жива.
Go to the top of the page
 
+Quote Post
Ооками Шируба
коментар Sep 21 2017, 09:51 PM
Коментар #68


Свободно Шиноби
Икона на група

Група: Free Shinobi

Коментари: 2,325
Регистриран: 23-October 07
Град: София
Потребител No.: 565

Информация за героя

Възраст: 22


HP: 208
CH: 600
ST: 480 RM: 29

Сила: 104
Интелект: 300
Воля: 180
Бързина: 240
Статус на героя: Missing Nin - her whereabouts are unknown, until she sets foot in a shinobi village. Searched for by Konoha but not as a criminal.




Корабът бавно се оттегляше към червенеещия хоризонт, загърбвайки голямата група измършавели шинобита, които дискретно се бяха плъзнали от плавателния съд по повърхността на водата и се бяха скрили сред високите треви на брега. Очите по изпитите им лица бяха като залепени за смаляващата се точица - никой не помръдваше, никой не смееше да издаде и звук. Ето ги, най-сетне свободни в страната на Нудълите - прегладнели, мръсни и изпотрошени, но живи. Бяха стигнали до тук с цената на толкова много жертви, какво следваше сега? С колко време разполагаха преди Лотосите да хванат дирята им?
- Мамка му… - изсумтя през зъби Ооками и разчеса с ожесточение гърба си под тъмнорусата плитка. Както изглежда на долната палуба на крадения им кораб имаше бълхи. Сега част от тях се бяха пренесли върху нея и напомняха за себе си през всяка будна минута. Постепенно магията на несигурността и споделения страх от неизвестното се развенчаха и останалата част от шинобитата също се разшаваха.
- Трябва да се разделим - подшушна Шимио. Откакто се бяха събрали брат ѝ се беше превърнал в неотлъчна нейна сянка, която непрекъснато ѝ софлираше всяка следваща крачка. Искаше ѝ се да не беше така, но русолявият мъж с очи в същия нюанс на гористо зелено като нейните, се беше превърнал в източник на постоянно напрежение.
- Знам - отвърна възможно най-спокойно куночито и направи крачка встрани, за да увеличи разстоянието помежду им. - С Киа вече го обсъдихме.
Преместването на мига облекчи дишането ѝ, но привлече вниманието ѝ върху друга тревожна странност. Заедно с тялото ѝ се движеше и черно като въглен око. Усещаше го на гърба си от момента, в който кракът ѝ беше стъпил на кораба. Беше като бълхите, които бяха впили зъби в кожата ѝ и от които не можеше да се оттърве. Притежателят му беше висок и със структура на едър мъж, който рязко е загубил теглото си, но последното не беше рядкост в редиците им. Косата му беше черна, но силно прошарена, другото му око липсваше, заместено от голям белег, който започваше от веждата над него и завършваше в средата на бузата. Последният път, когато Ооками беше срещнала шинобито, той беше с две очи. Но беше загубил нещо много по-ценно. Не се изненада, когато при разделянето на групи мъжът пожела да пътува с тях, макар че беше от Ива, а не от Коноха. Може би все пак си заслужаваше да сподели опасенията си с Киа? Златооката беше прекарала повече време сред обитателите на Казана и и между нея и бившите ѝ другари по съдба цареше почти безсловесно разбирателство. Ооками от друга страна беше лъгала и интригантствала, внедрила се беше в редиците на Лотоса и бе сторила чудовищни неща, за да спечели доверието на генералите му. Накрая, с помощта на шепа отбрани хора ги беше предала в името на бунта, опожарявайки всичко по пътя си. Въпреки преживяното, дори сега, когато бягаха да се спасят от общия враг, групите на бившите пленниците и на бившите Лотоси оставаха разделени. А зеленоокото куноичи не принадлежеше към нито една от двете и ясно съзнаваше това. Не опитваше да се включва в разговорите им и мрачно странеше от всички. Както обикновено, Киа я разбираше без думи и ѝ оставяше пространство за дишане. Брат ѝ обаче… Той не я изпускаше от очи. А сега и Ивачанинът бе решил да ѝ натрапва гневното си, мълчаливо присъствие. Ооками усети умората от последните три години да се пропива до костите ѝ. Нямаше да предприеме нищо, просто щеше да остави нещата да следват естествения си ход. Искаше единствено да върне Шимио в Коноха. Имаше сили само за толкова. Нито капка повече. Изведнъж гузно осъзна, че брат ѝ е говорил през цялото време, докато мрачните ѝ мисли бяха щурмували съзнанието ѝ.
- Май се разделихме от самосебе си. Нашата група е тридесетина човека - набразденото му с белези лице грейна в усмивка. - Ако искаш да се разделим на две още веднъж…
- Все едно - прекъсна го Ооками и се огледа нетърпеливо. - Може ли да тръгваме вече? Ако има нещо, питай Киа. Аз искам просто… Ще избързам напред да огледам терена.
Неловкото мълчание помежду им се проточи за миг, преди русокосата рязко да се откъсне от групата и да се шмугне сред високите дървета около брега. До Коноха. Трябваше да издържи само до Коноха и щеше да е свободна от всички очи, въпроси и обвинения. Гората я посрещна с прохладен сумрак, прегърна я и я откъсна от останалите. Краткотрайно бягство, но как само ѝ беше липсвала сигурността на леса. Посрещнаха я обичайните звуци на дребните и по-едри животни, на птиците и насекомите. Между листата на дърветата тук-там прозираше слънчева светлина и рисуваше със същата наситено-зелена палитра, в която бяха и очите ѝ. За пръв път куноичито почувства, че може би все пак наистина щяха да успеят. Щяха да се измъкнат. Трябваше само да действат бързо и да не допускат грешки.
***

Бяха едва тридесет човека, а се движеха унищожително бавно. Отчасти заради лошото здравословно състояние на някои, отчасти заради проливните есенни дъждове, които бавно и методично изстискаваха последните им сили. Корите на дърветата бяха твърде влажни, за да скачат по клоните, а земята бе толкова кална, че всяка стъпка изискваше два пъти повече енергия. Избягваха големите населени места, за да не привличат внимание, но не можеха съвсем да се откъснат от цивилизацията - в групата им имаше четири невръстни деца, които боледуваха непрекъснато заради студа и имаха нужда от лекарства, топли дрехи и храна. Бившите затворници нямаха пари, затова някогашните им палачи и охранители бяха събрали своите и сега цялата група се разплащаше с тях. Но свършваха. Остатъка кътаха за лекартва и се редуваха да слизат по двама в по-малките села, за да набавят необходимото.
Днес бе ред на Киа, затова Ооками нервничеше повече от обикновеното. Сгушила се беше до стената на пробитата колиба, в която се криеха, и се опитваше да не обръща внимание на виещия вятър и проникващия през всяка пора на кожата ѝ студ. Останалите също бяха насядали наоколо и се опитваха да се сгреят взаимно.
- Да пратим писмо до Коноха, може да ни пресрещнат някъде и да ни помогнат… - подхвана някой за пореден път и Ооками тихо изсумтя, чоплейки с пръст дупката в ръкава на широкия си пуловер.
- Може пък да имат право - обади се шепнешком Шимио, който, както винаги бдеше, застанал от дясната ѝ страна. - Изминахме почти половината от пътя, но вече… Става много трудно. Скоро ще падне първият сняг, ловуването ще стане почти невъзможно, ще оставяме повече следи…
- Когато те отвлякоха, никой не повярва, че нещо не е наред - сряза го веднага Ооками. - Колко писма ще са нужни, за да ги убедим? Може да изрежа парчето кожа с дамгата и да им я пратя?
- Това беше преди три години, сигурен съм, че нещата вече са различни. Липсват повече хора - меко ѝ се противопостави русокосият.
- И някой потърси ли ги? Някой потърси ли ни? Дойдоха ли в базата на Лотоса, за да ни спасят? - гневът се вля във вените на куноичито и тя го прегърна като отколешен другар. Харесваше ѝ да е ядосана. Предпочиташе го пред останалото. Напоследък често си позволяваше да даде воля на злобата си, което не помагаше на популярността ѝ. Шимио до нея се напрегна, макар че се постара да не му проличи.
- Направили са, каквото са могли…
- Не е било достатъчно - изсъска Ооками, а зелените ѝ очи се присвиха усойнически. Искаше да скочи на крака и да избяга навън, където отново можеше да се порадва на тишината в главата си, но от опит знаеше, че брат ѝ щеше да я последва, разговорът щеше да се задълбочи, тя щеше да се изнерви още повече и отново щяха да се спуснат по горчивата спирала на болката, съжалението и празните извинения. Наложи си да се успокои и продължи с равен глас:
- Не ни намериха три години. Три. Светът не знае за Лотоса. Как се прикрива толкова голяма организация? Не и без помощ от високо. Не знаеш при кого ще попадне писмото ни, нито кой ще го прочете. Може да не навреди на нас, но на другите групи? Да не говорим, че няма пощи във всяко село. Само в големите. Познай къде ще ни очакват първо - точно така, при пощите. Е, кой да пратим? Него?
Ооками посочи с брадичка възрастен, оплешивяващ мъж, който гледаше почти хипнотизирано бялата пара, излизаща от устата му.
- Или нея? - погледът ѝ се прехвърли върху десетгодишно момиче, сгушено в наметалото на по-голямата си сестра.
- Или…
- Нямах това предвид.
- Добре, Шимио. Кажи кой да отиде. Кой е достатъчно маловажен, че да го пратим да се пробва? В крайна сметка, какво може да му се случи? Освен да го измъчват до смърт или докато не издаде местонахождението ни.
- Аз. Ще ида аз - прекъсна я с внезапна твърдост в гласа русолявият мъж и сякаш превърна кръвта ѝ в лед. Всичко, което беше преживяла от началото до този ден. От безсънните нощи, в които се чудеше дали брат ѝ е жив, през мъченията, лъжите, оцапаните ѝ с кръв ръце и безпомощното, проснато на пода тяло на Исао. Всичко, което беше пожертвала, за да умират от студ сега на пода на разпадащата се колиба по средата на нищото.
- Само през трупа ми - излая Ооками в отговор и се изправи рязко. Даже не погледна към Шимио, който остана на мястото си. С няколко крачки вече беше до прозореца, и усещаше студения въздух на лицето си. Почти веднага съжали за острите си реплики, но не посмя да се обърне, за да не разтълкува брат ѝ разкаянието ѝ като възможност да ѝ пробута самопожертвователната си идея отново. Може би беше прав, може би рискът си заслужаваше, но се справяха толкова добре. За момента бяха практически непроследими и все пак бяха достатъчно далеч от безопасността, че всяка грешка да им коства прескъпо. Ами ако протегнеха ръка към Коноха и загубеха всичко? Навсякъде дебнеха предатели, зложелатели и агенти на Лотоса. Твърде много пъти беше оставяла свободата да ѝ се изплъзне през пръстите. Всички бяха направили жертви - белезите, изпитите им лица и хлътнали стомаси бяха доказателство. Почти никой не успяваше да спи спокойно вечер, макар че не оставяха лагерите си без дежурен патрул. Спомняха си, страхуваха се. Чакаха. Но трябваше да стиснат зъби още малко. Това беше единственият начин, можеха да разчитат само на себе си.
Очите на русокосото куноичи започваха да парят от взиране в еднообразния горски пейзаж. Дори не предполагаше, колко се беше напрегнало цялото ѝ тяло в очакване, докато между дърветата не се показа познатата слаба фигура.
“Киа” - помисли си с благодарност Ооками и усети, че отново диша свободно.
- Тук са, да тръгваме. Трябва да минем поне още петнадесет километра до мръкнало.
***

Тъмните облаци бяха оставили нощта съвсем без светлина. Нямаше луна, нямаше звезди - на групата бегълци се наложи да накладат огън, за да се различават в мрака и да гонят дивите животни. Премръзнали бяха до мозъка на костите си и дори Киа и Ооками, които по-принцип върло се противяха на всяко удобство, което можеше да ги забави или да издаде позицията им, се съгласиха, че малко топлина ще повдигне духа на всички. Русокосото куноичи препичаше краката си на едното огнище и нахлупваше през главата си втори пуловер, когато зад гърба ѝ се разнесоха стъпки. Тялото ѝ се стегна насред движението, но Шимио побърза да развенчае страховете ѝ:
- Аз съм. Освен това всички са будни, след малко ще си разделяме вечерята, няма защо да стоиш на нокти през цялото време.
В отговор Ооками промърмори недоволно по адрес на хората, които се промъкват зад гърбовете на другите и се изправи.
- Дежурството ми започва, ще се видим после.
- Чакай да разсипем порциите, и без това яхнията е почти само картофи, ако е студена, ще е съвсем безвкусна.
- Просто ми запази една купа - отвърна Ооками и се шмугна покрай високия мъж. Коремът ѝ пристърга недоволно, но куноичито не му обърна внимание. Колкото и гладна да беше, предпочиташе да подсигури бодрата смяна на поста им. Единственото, което тласкаше групата им през безкрайните студени полета и гори беше дисциплината, така че не можеше да си позволи да клинчи. Едва различи нисичката, белокоса жена, която досега бе вардила южния вход към лагера им. Двете си размениха няколко учтиви реплики и Ооками я изпрати с поглед, докато потъваше зад дърветата. Топлината на огъня ѝ липсваше ужасно и, макар че беше навлякла няколко ката дрехи, тялото ѝ затрепери като лист. Какво щяха да правят, когато натрупаше първият сняг? Всяка сутрин се будеше с молитва на уста - дано есента се задържи още ден, дано не вали, дано грейне слънце, дори и само за час. Опита се да се сгрее, като вдиша малко топла пара в шепите си, но движението ѝ бе прекъснато от шумолене. Куноичито замръзна на място и заоглежда мълчаливата гора. Нищо не помръдваше, не се виждаше жива душа - дори птици не бяха останали. Хоризонтът беше чист, поне до колкото можеше да прецени в тъмнината. Все пак, ако Лотоса нападнеха, щяха да ги удавят с численост, щяха…
За нейна изненада, свистенето се разнесе откъм гърба ѝ. Не успя да се отдръпне достатъчно бързо и кунаят се вряза в меката част между рамото ѝ шията ѝ. Русокосата извика болезнено и подскочи, опитвайки се да се извърти във въздуха и да застане с лице към нападателя си, но в кочаненото ѝ от студ тяло не ѝ се подчиняваше напълно и движенията ѝ бяха забавени и сковани. Подкосяващият ритник я свали по гръб на земята и кунаят се заби още по-навътре в плътта ѝ. Ооками изстена и се изви в опит да достигне острието, но преди да е успяла, тежък ботуш се стовари със сила върху гръдния ѝ кош и изкара целия ѝ въздух. Трябваше да вдигне тревога, да предупреди останалите. Нападаха ги…
Притежателят на крака се наведе над нея и куноичито най-сетне успя да види лицето му. Не нападаха тях, нападаха нея.
Викът умря в гърлото ѝ и излезе като хриплива кашлица, докато натискът на крака се увеличаваше. Почти интуитивно бе започнала да концентрира чакрата в тялото си, за да изпълни Бакурай техниката си, но… така и не го направи. Зелените ѝ очи се взираха в единственото черно на противника ѝ, което в момента гореше с омраза.
- Не ме помниш, нали - почти изплю ивачанското шинобито. Но грешеше. Разбира се, че го помнеше. Никога нямаше да го забрави. Ооками беше разбрала защо тръгва с тях още от първия ден. Просто беше решила да остави нещата да се случат. Затова и сега ръцете ѝ се свиваха и отпускаха от болка, но не търсеха нинджа чантата, не сключваха сийлове.
- Аз обаче те помня - продължи мъжът. Всяка дума излизаше от устата му напоена с отровна ненавист. - Беше там, когато нападнахте кервана. Беше там, когато Лотоса ни плени. Когато… Аяме умря.
Значи се казваше Аяме. Куноичито не отговори. Продължаваше да се взира в единственото око на Ивачанина, докато в съзнанието ѝ се разиграваше случилото се в онзи ден. Безучастното ѝ отношение вбеси мъжа още повече - хвана пуловера ѝ с две ръце, издърпа я и я хвърли в ствола на най-близкото дърво. Гневът се бе влял в отслабналото му тяло и му вдъхваше сила.
- А сега си седиш тук, топлиш се на огъня и ние трябва да сме ти благодарни. Все едно си някакъв герой!
Ооками успя да се закрепи на крака тъкмо навреме, за да посрещне с вяла блокада летящия ритник, насочен към главата ѝ. Намали силата на удара, но не успя да го спре изцяло. Слепоочието и лявата ѝ скула сякаш ескплодираха с болка, а пред очите ѝ заиграха светлини. Облегна се на дървото зад себе си и притисна пулсиращата половина на лицето си с ръка. Чу търкане на метал преди силуетът на Ивачанина я доближи за пореден път. В ръцете си стискаше две къси катани, само лекото им треперене издаваше колебанието му.
- Не е… справедливо. Тя беше просто дете… Някой трябва да си плати.
Някой наистина трябваше. Ооками се изправи и пусна лицето си. Лявото око ѝ смъдеше, но въпреки това се насили да посрещне погледа на мъжа спокойно. От здравото му око се стичаха сълзи, целият трепереше. Не беше очаквал да е толкова лесно, не беше готов толкова бързо да стигне до момента, в който трябваше да отнеме живот. Русокосата виждаше вътрешната борба, изписана по лицето му, но не направи опит да преговаря. Продължаваше да се взира като омагьосана в изпъленото с омраза око на мъжа. Беше очаквала този момент. Най-сетне той направи решаващата крачка и се завъртя за мушкаща маневра. Такава обаче не последва. До тях се разнесе тропот и по едноокия залетяха камъни с такава сила, че го отблъснаха назад и го събориха на земята.
- Какво по дяволите правите!? - кресна Шимио и стъпка разсипаната по земята порция яхния. Той се приближи до Ооками с две големи крачки и докосна внимателно подутата страна на лицето ѝ. Едва сега забеляза и забития в гърба кунай. - Боже господи!
Русокосото изстена докато брат ѝ изваждаше острието, но погледът ѝ остана прикован в мъжа на земята. Опитал се беше да се изправи, но в крайна сметка бе останал полуприведен на колене. Държеше лицето си в шепи и беззвучно ридаеше. Шимио местеше поглед от сестра си към нападателя ѝ неразбиращо и притискаше отворената рана с ръка. Целия гръб на пуловера на куноичито беше прогизнал от кръв, но тя не усещаше нищо. Имаше очи единствено за счупения мъж пред себе си.
- Ооками! Иди обратно в лагера, аз ще довърша смяната. - рязко я изкара от ступора Шимио. Не спомена нищо за Ивачанина пред себе си, явно искаше да говори с него насаме. По лицето на младата жена се изписа облекчение - някой взимаше решения вместо нея и ѝ казваше какво да прави. Точно това искаше. Да не ѝ се налага да мисли никога повече.
Когато брат ѝ я намери край огъня два часа по-късно, някой вече се беше погрижил за раната ѝ, но тя още не спеше. Отсъстващото изражение на лицето ѝ не беше отстъпило на други емоции и като че ли нямаше такова намерение. Високият русоляв мъж седна колебливо до сестра си и двамата потънаха в мълчалив съзерцание на играта на пламъка.
- Не знам защо той мисли… - подхвана Шимио, но беше прекъснат неочаквано остро.
- Защото е така. Защото убихме дъщеря му - дрезгавият ѝ глас прозвуча като камшик. - Нападнахме кервана им, колите бяха затворени. Катонистът ни пусна дим в основната и я взриви. Оказа се, че вътре няма само шинобита. Нямахме медик с нас. Дъщеря му умря по пътя за базата.
Споменът за издъхващото в ръцете на Исао дете беше като прогорен в съзнанието ѝ. Никой не беше искал или очавал това. Мястото на момиченцето не беше в онази кола. Ооками се обърна бавно и срещна печалните очи на брат си. Искаше да види как обичта му към нея го напуска, за да бъде заменена с погнуса, безразличие и каквото още заслужаваше.
- После пленихме родителите ѝ и ги предадохме на Лотоса. Не знам какво се е случило с майка ѝ.
- Не си ги убила ти - поклати глава Шимио и се опита да я прегърне. - Ти беше там заради мен и помогна на всички ни.
Куноичито изпъшка безпомощно и се отдръпна, изправяйки се несигурно на крака.
- Защо непрекъснато ми измисляш оправдания?! Бих се рамо до рамо с Лотосите, унищожих това семейство! Какво значение има дали аз съм запалила огъня или не?!
Извърна се толкова рязко, че раната на гърба ѝ се отвори и отново усети напоения с кръв плат да залепва за гърба ѝ.
Понякога късно вечер самата тя си измисляше оправдания, самосъжаляваше се и се опитваше да придаде смисъл на свършеното. Но когато го правеше друг беше просто… непосилно. Шимио не се беше огънал три години. Бяха го били и измъчвали, но той и за миг не се бе предал. Ужасните неща, които тя беше вършила междувременно бяха отворили пропаст помежду им, която не можеше да бъде преодоляна. Или поне тя не успяваше. А той продължаваше да я обича и да вярва в нея, така както продължаваше да вярва, че Коноха щеше да им помогне. Ооками се сгуши между останалите заспали тела и стисна очи. Може би наистина всичко щеше да се оправи, когато се приберяха вкъщи.
Ивачанинът се върна в лагера без да поглежда към никого и се намести на обичайното си място. Последното нещо, което куноичито видя преди да заспи беше силуета на загледания в огъня Шимио.
На сутринта от среднощния ѝ нападател нямаше и следа. Беше си тръгнал без да се сбогува с никого. Сякаш нищо не се беше случвало. Само дето на плешката ѝ все още зееше рана, а половината ѝ лице беше отекло. Тръгна да се изправя и от тялото ѝ се свлече връхната дреха на брат ѝ. Зелените ѝ очи се задържаха топло върху парцаливата дрипа. Никога нямаше да се откаже. Никога нямаше да спре да бди над нея. И слава богу, защото провидението ѝ беше свидетел, че без него нямаше да издържи и ден. Потърси рошавата му, русолява фигура сред разбуждащата се група, но преди да успее да го фиксира из въздуха се разнесоха малки бели пухчета.
“Първият сняг” - отбеляза Ооками с натежало сърце. Пътят им щеше да става само по-труден. Малката група посърнало започна да събира вещите си в пълно мълчание. Всички освен Шимио. Слабата му фигура остана на място с премрежен поглед и лице обърнато към небето и падащия сняг. Единствен той не изглеждаше разочарован и уплашен. Тъкмо напротив. “За него това е първи сняг от три години насам” - внезапно осъзна куноичито. Първа зима извън подземието на Лотоса. Очите ѝ запариха издайнически и преди да успее да се спре няколко горещи сълзи си проправиха път през натъртеното ѝ лице. Приближи се до младия мъж и внимателно постави ръка на рамото му.
- Всичко ще бъде наред. Усещам го - обърна се към нея Шимио и на устните му цъфна широка усмивка. - Трябва само да се приберем у дома и кошмарите ще останат зад гърба ни.
Ооками кимна сковано и си обеща да се погрижи всичко наистина да бъде наред за него.
Go to the top of the page
 
+Quote Post
Киа Рюуко
коментар Oct 2 2017, 11:32 PM
Коментар #69


Издирвано шиноби/Б ранг
Икона на група

Група: Administrators
Коментари: 6,923
Регистриран: 12-February 08
Град: murderland
Потребител No.: 1,512

Информация за героя

Възраст: 23


HP: 620
CH: 800
ST: 600 RM: 39

Сила: 310
Интелект: 400
Воля: 330
Бързина: 300
Статус на героя:
Refunded 475 exp



Горчилка нагнетяваше гърлото на Киа в първите дни от слизането на сушата. Мислите ѝ постоянно се връщаха към Тсукисаба. Дали бяха продължили спокойно, успешно ли бяха достигнали желаните дестинации… Бяха ли избегнали Лотоса по пътя си? Можеше още на борда да го помоли да я отведе на Наги, където да потърси останките от миналото си. Можеше дори да го помоли да я вземе със себе си в това негово Небесно царство, където да закърпи раните си и да започне наново с него, да му помогне в градежа на неприкосновено убежище срещу Казоу и фанатиците. Но един поглед върху лицето на Ооками ѝ беше достатъчен да я откаже от тези идеи. Сега само тя беше важна, бойният другар, който бе страдал ден и нощ рамо до рамо с Киа, въпреки различния им старт в надпреварата със смъртта. Прояви вял интерес към това как ще се разделят по групи, единствено за Шин ѝ бе трепнало сърцето, но момчето отказа да разкрие накъде се е запътил. Тръгна с мистериозна усмивка и още по-мистериозното "Ще се появя, когато ти потрябва дразнител". Куноичито не се изненада, че придружилата ги в крепостта сензорка реши да тръгне с него. Едва когато се скриха от погледа ѝ се сети, че така и не е научила името ѝ, но и двете бяха живи. Може и да получеха друга възможност. Стига да оцелееха този безумен поход през континента. Две, три, дори пет шинобита щяха да изминат пътя до Коноха за по-малко от месец, дори и с всичкото криене и спотайване, което ги очакваше в сърцето на зимата. Но тяхната окаяна група изгриза малко повече от половината разстояние за три месеца. Три месеца на глад, лишения и отвратително настроение. Все още бяха твърде близо до опасността, все още бе рано белезите на всички в групата да започнат да избледняват. Някои щяха да останат завинаги. Но всички бяха длъжни да си дадат шанс, да позволят на раните си да се затворят и да направят нещо с живота, извоюван с кръв, своя и чужда.
Бяха платили ужасна цена, постоянно бяха правили компромиси със самите себе си, компромиси, които костваха всяка унция човещина, която затворът и волята на Лотоса не бяха успели да задушат и изтръгнат. От тях зависеше да спасят парчетата от някогашните си личности и с тях да заменят призраците, които крачеха през изстиващия континент по пътя към безопасността. Да ги превърнат в някакво подобие на живи и дишащи същества. Първи успяха децата. Като символ на неугасващата надежда, въпреки ужасите, които бяха преживели, на които бяха станали свидетели, в малките очи се четеше искрата на възстановяването, събуждането за нов живот. Може би и те като кокичета щяха да пробият през сковаващата пелена на зимата на страха, за да се събудят за нещо ново, нещо по-добро. С възрастните щеше да е по-трудно. Техните мрачни съзнания оставаха озлобени, омерзени и жадни за мъст. Киа го разбираше, не само защото внимателно наблюдаваше всеки техен тик и мимика, всяко тяхно действие и дъх. Знаеше и го разбираше, защото изпитваше същото. Но през пелената на жаждата за отмъщение можеше да види нещо друго. Виждаше, вкусваше и чувстваше свободата си. Сляпото хвърляне в търсене на възмездие само щеше да я лиши от тази свобода. Можеше да нареди приоритетите си. Изреждаше ги всяка вечер, когато склопяваше клепачи, под които танцуваха смъртния си танц образите на всички, погинали, за да живее тя. Но това, което тежеше като камък около врата ѝ, не беше невъзможността да задоволи собствения си копнеж за справедливост сега и веднага. Тежеше ѝ неспособността на някои от другите да го подтиснат. Тежеше ѝ неспособността на част от тях да продължат. Все едно не бяха преминали през достатъчно.
Тихо беше наблюдавала сблъсъка между Ивачанина и Ооками, прикрита в сенките, обгърната в тишина и покруса. Хладнокръвно беше озаптила инстинктите си да прекърши фиданката на отмъщението в зародиш. Разбира се, повтаряше си, щеше да се намеси, ако Шимио не се бе появил. Но верният до грешка брат на Ооками все пак се беше озовал там точно навреме. Куноичито не беше сигурна какво щеше да стори, ако тя се бе намесила тогава. Дори сега, когато топлата кръв на Ивачанина изтичаше от прерязания врат в краката ѝ, все още не знаеше. Не си направи труда да изчисти Еа, докато се връщаше към жалкото подобие на лагер, което имаха, с катаната в едната ръка и обезкървената глава в другата. Подутото и синьо лице беше единственият спомен от заровеното в плитък гроб шиноби. Релекто и Профе се бяха покрили с кал и пръст, докато разрови скованата от студа почва. Върховете на ботушите ѝ бяха оплискани с червената течност, придаваше цвят на вледененото ѝ лице. Призрачното ѝ и тихо по принцип присъствие сега разкъса малката им групичка с дъха си на метал и кръв. Сподириха я няколко ахвания, едно от хлапетата изхленчи, когато Киа остави главата на близкия камък. Но никой не отмести поглед, дори децата, когато издирваната ги измери със собствените си очи. Пламъците в тях отдавна бяха замръзнали. Беше изморена. Нямаше сили да се бори, нямаше сили да влиза в сблъсъци и пререкания. Нещата бяха пределно ясни, но част от присъстващите като че ли забравяха какво ги беше предупредила на прага на Казана.
– Еднолично ще екзекутирам всеки, застрашаващ пътя на тази група и членовете ѝ – с глух глас започна тя, целенасочено обърнала гръб на Ооками и брат ѝ. Не искаше нито да се взира в лицето на Шируба, нито тя в нейното. Наоколо снегът започна да се сипе като зловещ предвестник на заплахата, която изобщо не беше празна. Докато Киа опитваше да накара думите да напускат гърлото ѝ, още едно парченце от остатъците душа се откърти с грохот и се разби на дъното на вцепененото ѝ съзнание. – Вече сме далеч от онзи унищожителен остров, имахме късмет да не оставим костите си там. Но сме все така далеч и от безопасността. Изглежда всяка следваща крачка ви отдалечава от реалността на онзи скверен остров. Ала не си позволявайте да се оставите на заблудата на изминатия път. Ситуацията ще се промени единствено когато зърнете стените на Коноха. Дотогава... Всеки, дръзнал да ни постави в по-голяма опасност, отколкото вече се намираме, няма да ги достигне. Оставете личната си вендета и междуособиците за дни и свят, които имат време за това. Защото ние нямаме. Заровете останките от злостната мъст и тръгвайте.
Чудовище. Беше чудовище. Стискаше юмруци, за да не издаде треперенето на ръцете си. Владееше гласа си до съвършенство и с всяка дума още и още отрова се изливаше в черните ѝ от смърт вени. И неговото лице, изтерзано, измъчено, лицето на ограбения и ощетения, собственото ѝ лице, щеше да помни до сетния си дъх. Беше като да се взира в огледало, чиято повърхност бе набраздена от раните на стореното и преживяното. Изчака още секунда, наситена с ужас и сковаващ страх, че ще проличи колко е изморена от всичко това, че някой ще възрази и ще потърси смъртта си върху острието ѝ. Вместо това, двама от бившите Лотоси, които се намираха в тяхната група, взеха главата и се ориентираха към погребването ѝ. Киа отново плъзна леден поглед по събралите се и си пое глътка студен, отрезвителен въздух, едва когато им обърна гръб, за да се насочи към Ооками. Това нямаше да е по-лесно. Но отново бръкна дълбоко във вихрещата се чернилка и ледена празнина, поглъщаща гръдния кош и дъха ѝ, за да си надене онази гладка като стъкло маска на спокойствието.
– Повърви с мен – рече на бойния си другар, докато минаваше покрай Шимио и Ооками.
Последва я тишина, докато се отдалечаваше от групата, в различна от предстоящата им посока. Скоро колебанието, а вероятно и раздразнението на Ооками изчезнаха, и русокосата я последва. Последните месеци бяха изпълнени с горчилка за издирваната. Наблюдаваше приятелката си безпомощна, неспособна да достигне онова дълбоко и бездънно място на себеомраза и разяждащи ума и душата угризения, в което се беше гмурнала младата Шируба. Това едновременно плашеше и караше Киа да се гневи, включително и на собствената си неспособност да ѝ помогне да изплува на повърхността. Но видяното предната нощ я беше разтърсило из основи. Спря под мъртвата и черна от студа корона на едно дърво, свали гаунтлетите и дъхна в шепи. Запали цигара с треперещи пръсти, а димът замръзна върху езика ѝ и се спусна като буца лед в гърлото ѝ, където заседна. Когато Ооками се появи, надянала изпълнено с досада изражение, показващо, че според нея това е загуба на време, което самата Киа натърти, че им е кът, издирваната все още не беше събрала мислите си. Вместо това, даде воля на чувствата си.
– Ще те помоля този път да слушаш и да запазиш отраканите си отговори за по-топло време, за да не проточваме монолога ми – започна тя отдалеч, убедена, че Ооками ще опита да възрази, но не ѝ се слушаше. – Какво очакваше да стане снощи? Какво виждаше, докато онзи те налагаше? Получи ли удовлетворение от мисълта, че смъртта ти ще възмезди поне един съсипан живот? – синкавият дим, който издиша, кристализира помежду им за миг, преди да се разсее. – Ще ти кажа аз какво видях – продължи, признавайки, че е била там, че е наблюдавала. – Видях как захвърляш всяка направена жертва, за да дадеш покой на гузната си съвест. Видях те да се изплюваш в лицето на всяка погинала душа, чийто живот е изтекъл между пръстите ти, за да можеш ти да продължиш да живееш. Видях те да принизяваш жертвата на всяко семейство, всяко покосено шиноби, което си отвела при Казоу, като част от редиците му. Смъртта ти няма да поправи нищо. Огъвай се, но не се пречупвай. – клетвата на Тсукисаба, когато мислеше, че го е убила, все още я караше да слага единия пред другия крак, осъзна Киа с трепет. Говореше бързо, за да не позволи на Ооками да я прекъсне. Говореше тихо, с пресипнал глас, но не му позволи да се пречупи. Дори когато палещи сълзи кротко задълбаха следи в замръзналите ѝ страни. – Защото, ако се пречупиш, всичко ще е било напразно, всяка жертва, всеки покосен живот, всяко парче, което си откъсвала от душата си, за да остане от нея една съсухрена огризка, за да може днес да си тук, да си все още жива… Напразно. – думи, изказани колкото за Ооками, толкова и за самата нея. Думи, които можеха да им помогнат да започнат да лекуват раните, но и да ги погубят. Думи от дъното на онзи черен водовъртеж в гърдите на Киа. – И не смей да ми казваш, че не разбирам. Защото бях достатъчно дълго и от двете страни на барикадата. Унищожила съм твърде много съдби като човек на Лотоса. Но и убих твърде много невинни, за да доживея до следващия ден. – гърлото ѝ потрепна и се сви, но куноичито го издра със следващите си думи, за да ги изкара навън, макар погледът ѝ да оставаше спокоен сред сълзите. – Седем. На онази Арена покосих дузини мъже и жени, някои не толкова невинни, колкото други. Но убих и седем деца, невръстни, незаслужили това. Седем деца, благодарение на чиято кръв днес стоя тук и дишам, макар и да не го заслужавам. Седем деца, които никога няма да пораснат, никога няма да вкусят свободата, която извоювах на техен гръб. Не и ако се пречупя. Отдавна спрях да си търся оправдания. Остана само вината и споменът за всички лица. Но ако ти смяташ, че не си струва да продължиш да живееш в името на онези невинни, за чието страдание и може би смърт си допринесла… Поне имай достойнството да умреш като жив щит за групата, за брат си, а не като безволева мръвка, смазана от вина.
Чудовище. Киа беше чудовище. Думите ѝ се превърнаха в ледени късове, осъзнаваше, че вероятно се забиват в израненото съзнание на Ооками, но не можеше да ги спре. Гледаше бойния си другар втренчено, с широко отворени очи, от които продължаваха да се изливат горещи сълзи, докато се давеше в усещането, че говори на пустотата вътре в себе си, така взряна в мълчаливата си приятелка. Сърцето ѝ блъскаше до болка в гръдната кост. Цигарата отмря в ръката ѝ и когато Киа най-после отклони ледения си взор от Шируба, я погледна безучастно. Ботушът ѝ изхрущя в коравата земя, докато стъпкваше фаса. Все едно стъпка собственото си вкоравено сърце. Чудовище. Но светът се нуждаеше и от тях, за да не се изпълват със съмнения онези, които можеха да бъдат добри. Пое си треперлив дъх, докато подминаваше приятелката си, без да я поглежда. Не беше нейна работа да го казва, не ѝ беше мястото да се меси. Но докато Ооками се давеше в собственото си отчаяние и самосъжаление, рискуваше да задуши и единственото все още добро в живота им.
– А следващия път, когато отхвърлиш обичта и светлината на брат си… Помисли колко късове от собствената си душа е трябвало да изтръгне той. Колко животи… Колко деца… И се запитай дали ти не си единственото нещо, което му помага да запази тази светлина.
Не само на него. Но и на Киа. Ала не беше това ролята, която беше отредила за себе си. Рюуко не заслужаваше светлина. Стъпките ѝ хрущяха оглушително, докато се отдалечаваше, все още окървавена, още по-премръзнала и все така куха отвътре, за да настигне групата и да се присъедини към разузнавачите в авангарда.
***

Следващите дни и седмици Киа постепенно се научи да живее с мълчанието. Странеше от групата, знаеше, че никой не я иска там. Толерираха присъствието ѝ не само от страх, а и защото осъзнаваха, че полезното действие на окльощавялото миньонче, покрито със смърт и белези, не е свършило. Тя нямаше нищо против. Дори привикна към тишината, стелеща се в съзнанието ѝ. Редките моменти, в които някое от оръжията посмееше да проговори, бяха изпълнени с предпазливи реплики и чепкане на въпроси, които куноичито не искаше да си задава. Стигаше ѝ да знае, че хората, които съпровожда, са в относителна безопасност. Зорко бдеше над съня им, поемаше най-вледеняващите постове и обследваше най-опасните и мрачни пътеки, изпречващи се на пътя им. Студът и болката не я плашеха. Ледът беше проникнал толкова дълбоко в костите ѝ, че не си представяше какво може да разпука обвивката му. Дори кошмарите, които я изхвърляха от редките моменти на сън, обляна в пот и с влажно от сълзи лице, вече не изтръгваха стенания от гърлото ѝ и не караха сърцето ѝ да препуска. Прие безропотно и леденото мълчание, с което Ооками отговори на действията и думите ѝ онзи ден. Дори с известно облекчение, защото беше очакваният резултат. Така беше по-добре. Пътищата им щяха да се разделят, щом достигнеха познати и безопасни територии, тази студена завеса, спуснала се между тях може би щеше да направи раздялата по-лесна. И щеше да предпази Ооками поне малко от мрака на самата Киа. Но тя не беше мъченик. Докато мизерните условия все повече хлътваха бузите ѝ и превръщаха очите ѝ в обрамчени в сенки дълбини, куноичито се оставяше да потъне в тях, да се превърне в призрак, защото в тъмнината можеше да се скрие от собствените си демони. Ала нито веднъж не показа зъбите си срещу човек от групата, независимо дали опитът му да я доближи беше плах или нахален. Непреклонността на Шимио дори я развеселяваше. Само в неговите очи нямаше страх и това беше като полъх топлина сред скованите от студ лесове, които прекосяваха. С крива усмивка го беше уверила, че няма да изгуби ума си и няма причина да се тревожи за нея. Това, което не му каза, бе, че е неспособна на подобна загуба, тъй като беше твърде изтръпнала и вцепенена отвътре.
Единственото нещо, което все още я държеше като котва в този свят, беше самотата. Последните седмици от прехода им бяха белязани от непрекъснатото ѝ будуване, докато все по нагнетяващото усещане, че тук няма нищо повече за нея, я задушаваше. Все по-често се улавяше, че мисли за Тсукисабата и неговата Аманохара но Куни. В най-тъмните безсънни часове посягаше към малкото камъче запечатан суйтон, което можеше да ги свърже през половината свят. Потриваше го между измръзналите си разкривени пръсти, но така и не го зареди с чакра нито веднъж. Докато една предателска частица от съзнанието ѝ се питаше защо все пак не е избрала лесния път, друга я проклинаше що за слабачка е, щом изобщо си задава тези въпроси. И тъпчеше ли, тъпчеше, докато буцата в гърлото не прекъснеше кислорода. И така всяка нощ, докато за Киа ставаше все по-ясно, че върви към нищо и единствено заради Ооками. И така до всяко сипване на зората, когато ставаше и продължаваше напред, безучастна като торба пушечно месо, която нямаше търпение всичко това да свърши по един или друг начин.
По чудо оцеляха в сърцето на зимата. Мършави, гладни, изтощени, продължаваха да печелят битката с природата всеки ден, защото всяка стъпка, колкото и изстрадана да бе тя, ги приближаваше все повече до Коноха. Скоро. Всичко щеше да приключи скоро и Киа гледаше към този ден с облекчение. Пред тях стоеше едно последното предизвикателство – планинската верига между тях и Страната на Огъня. Възвишенията бяха покрити с дълбоки снегове и режещи ветрове вихреха въздуха високо горе. Но път имаше и те го бяха открили. Бяха разположили лагера си върху по-полегат склон на стотина стъпки от прохода. Бяха си позволили да останат тук два дена, за да могат най-слабите да възстановят силите си за преминаването на веригата. Осъзнаваха рисковете, които поемат, застоявайки се толкова на едно място, но някои наистина бяха на ръба. Пет шинобита непрекъснато патрулираха в широка периферия около малкия леден бивак. Сменяха се на четири часа и Киа мълчаливо се надигна от мястото си край заслонения огън, за да отмени Шимио. Докато нощта падаше, младият мъж реши, че е удачно да я притисне един последен път. Тя го изгледа кисело, когато той спря хода си към бивака и се извърна отново към нея.
– Не проляхме ли достатъчно кръв? Трябваше ли да проливаш и неговата?
Челюстта ѝ се стегна. Младият мъж така и не беше повдигнал въпроса след онзи ден в гората и Киа се надяваше изобщо да не го направи. Но горящата със справедлив плам душа на Шимио изискваше своето обяснение и явно най-сетне бе дошло времето да го получи. Колкото и да не ѝ се нравеше вмешателството.
– Ужасно благородно, от устата на човека, чиято сестра беше намушкана. – куноичито свали шала от лицето си, а наточените като остриета от недохранването скули моментално почервеняха, ощипани от студа. Очите ѝ проблеснаха само веднъж под сенките на качулката. – Не го направих за нея или от сляпа кръвожадност. Направих го, защото в моите очи това беше нещото, от което се нуждаеше групата. Първо щяхме да отминем постъпката му. После щяхме да си затворим очите за нечие негодувание. А накрая – да свием рамене пред следващия, който стане твърде нетърпелив да получи мъст. Гледам тези хора от месеци. Една от тях съм и познавам копнежите им да изсипят гнева от годините на безпомощност по някакъв начин. Но не се страхувам да сторя необходимото, за да предотвратя да се самоизядем, дори и да си спечеля няколко неодобрителни погледа. Дори и да виждам страх във всеки взор.
– Можеха да се обърнат срещу теб.
Киа изгрухтя в смях и се тръшна в пухкавия сняг, който ги заобикаляше.
– Пфу, повярвай ми, Шимио, не мисля, че някога съм била толкова шлакано близо до насирането, колкото в онези няколко мига, след като се появих в лагера с отрязаната глава в ръка. Но изглежда съм родена под щастлива звезда…
– Престани да криеш собствената си болка зад фалшива веселост – пресече я тихият му, спокоен глас, ала тя само го изгледа измежду сенките на качулката.
– Болка – повтори тя и премлясна, сякаш опитваше думата на вкус. – Прав си. Аз просто съм болезнено наясно коя… и какво съм. Годините с Лотоса ме научиха на едно. – както и онази черна част от съзнанието ѝ, която Киа пусна на свобода. – Че съм способна на всичко, за да оцелея. Да извоювам и подсигуря свободата си. Готова съм да платя цената, а дали ще мога да живея с нея… Засега се справям. А кръвопролитието… Наситила съм се за цял един живот, но понякога обстоятелствата, природата на хората те натиква в ъгъла и нямаш избор. Ако го бях пуснала да си иде, или щеше да ни предаде от злоба и безпомощност, или щеше да бъде заловен и принуден да ни издаде. Ние сме цяла група и можем да разчитаме един на друг. А той... Щеше да се превърне в единак. Може дори да кажеш, че съм му сторила услуга, спестявайки му мъките на зима в пустошта. – Киа едва не се задави с последните си думи, но беше убедена в тях. Мълчанието, което ги обгърна за миг насред студа, беше отзвукът от сблъсъка на светове, които не можеха да бъдат по-далеч един от друг. Но и беше изпълнено с нещо като… разбиране от страна на Шимио. – Ако за сестра ти е непривично да бъде в ролята на чудовището, за мен е като втора кожа и ще я нося с радост, колкото трябва, за да се уверя, че на никой друг няма да му се наложи. Пътят е почти към края си.
– Ще си тръгнеш. – не беше въпрос, Шимио съобщи отдавна направено наблюдение. – Тя знае ли?
– Предполагам, че се досеща. За мен няма нищо в Коноха, освен затвор, а вероятно и смърт. Наги, от друга страна, може да ми даде отговор останало ли е нещо от миналото ми през тези години в плен. Или поне се надявам… Все отнякъде трябва да започна да събирам парчетата от живота си.
– Защо не отиде направо там? Изгуби още толкова време… – думите му пресекнаха, а Киа бързо присви и отпусна бронирани юмруци. – Разбирам.
– Само се погрижи тя да не се отвърне от светлината, на която винаги е принадлежала.
Нямаше нужда да го поглежда, за да разбере, че е кимнал мълчаливо.
– Сбогом, Киа. Благодаря ти, че ми я върна.
Стъпките му бяха безшумни почти, докато се отдалечаваше с чакра молд по снега, насочил се за заслужена почивка край бивака.
– Аз ти благодаря – прошепна тя в отговор, когато се увери, че се е отдалечил достатъчно.
Вдигна глава и огледа кротко безоблачната нощ сред възвишенията. Съвършеното спокойствие на снежните склонове беше нарушавано само от време на време от някой порив на вятъра. Прекара още съвсем малко неподвижна сред мрака, колкото да преглътне последните си сълзи, и се изправи, за да направи обхода си. На сутринта щяха да преминат в Страната на Огъня и да пратят най-бързите до предните постове на Коноха. Щяха да бъдат в безопасност, у дома. А тя щеше да продължи към следващия изгрев спокойна, че пътуването им е приключило. Защото битката тепърва им предстоеше. И това изобщо нямаше да е зловеща мисъл, ако в подножието на склоновете, на юг от лагера им, където няколко рехави дървета се вкопчваха опърничаво в полите на планината, не бе зърнала раздвижването на сенки. Ярката и високо окачена в небосклона луна освети прикриващите се шинобита, а сърцето на Киа потъна в петите. За миг замръзна като въздуха наоколо и ѝ трябваше чутовно усилие на волята, за да се принуди бавно да се прикрие между преспите. Мислите ѝ запрепускаха, малко тромави, слепнали от катрана на вцепенението. Бяха ги открили. Настигнали, докато си поемаха дъх. Паника плисна по вените ѝ и издирваната присви конвулсивно пръсти, несъзнателно посегнала към камъчето в чантата си. Тсукисаба не можеше да направи нищо за нея вече, беше сторил достатъчно и бе поел ненужно много рискове заради нея и без да го натоварва с последното им изпитание. Ако съдбата ѝ бе да умре на този склон, щеше да го стори, спомагайки за нещо добре поне веднъж, откакто бяха напуснали острова. Спомагайки за опазването на групата. Студът, обгърнал я в неподвижността ѝ, се просмука във вените и потуши паниката, позволявайки на мислите ѝ да текат в коловоз, докато ехото на хаотичността избледняваше.
Как… Не, това вече не бе от значение. Колко бяха? Бяха ли видели бивака им сред гънките на планината? Избелялото сиво наметало ѝ помагаше да се слее с пейзажа, но дали нямаше противници на пътя и на останалите четирима постови? Случайни разузнавачи ли бяха това или идваха, за да ги връхлетят? Шлакано проклятие! Киа едва удържа стона, напиращ на устните ѝ, докато хвърляше поглед през рамо към мястото, където се къташе лагера им. Оттук не се виждаше, но те със сигурност щяха да забележат нея. Или по-скоро тя щеше да привлече вниманието им към опасността. Нямаше време да се върне и да ги предупреди, не и тихомълком. Така само щеше да даде още време на напредващите по склоновете шинобита. Не, трябваше да бие тревога сега, веднага. Бяха начертали план на действие още преди два дни. В прохода щяха да влязат водени от най-слабите и децата под охрана, за да могат да определят темпото на групата и никой да не изостане. Като глутница. Останалите боеспособни и здрави шинобита щяха да се движат в тила и по периферията, за защита. Горещо се примоли да се съобразят с този план и сега. С тази разлика, че останките от бойната им сила вероятно щеше да умре по тези склонове, за да даде време на другите да се измъкнат. Но нямаха избор. Не и след всичко това.
Тишината на зимната нощ беше разпрана от тътнежа на водния ураган, който се заформи около Киа. Тъмнината беше прорязана от горюуката, дошла откъм източните постове, които явно бяха забелязали още врагове и също като издирваната бяха решили да вдигнат тревога без помотване. Докато суйшоухата ѝ се разбиваше в склоновете, повличайки снежни срутвания към напредващите врагове, викове се разнесоха и от североизточния пост. Бяха ги обградили. Бяха дошли да ги изловят.
Go to the top of the page
 
+Quote Post
Ооками Шируба
коментар Apr 14 2018, 02:29 PM
Коментар #70


Свободно Шиноби
Икона на група

Група: Free Shinobi

Коментари: 2,325
Регистриран: 23-October 07
Град: София
Потребител No.: 565

Информация за героя

Възраст: 22


HP: 208
CH: 600
ST: 480 RM: 29

Сила: 104
Интелект: 300
Воля: 180
Бързина: 240
Статус на героя: Missing Nin - her whereabouts are unknown, until she sets foot in a shinobi village. Searched for by Konoha but not as a criminal.



- Пак ще вали сняг… - смотолеви дребничкото куноичи, представило се пред Ооками като Мику и златокосата за момент се напрегна, решавайки че думите са насочени към нея, ала после мъжки глас избоботи в отговор и тя облекчено върна вниманието си на притъмняващото небе. Близостта ѝ до огъня почти компенсираше влагата от заледеното стебло, на което бе облегнала гръб. Знаеше, че е по-разумно да се изправи и да не оставя студът да пропива в дрехите ѝ, но се чувстваше твърде уморена дори и за да клечи без упора. Топлият ѝ дъх се издигаше спокойно и кондензираше капчици вода по миглите ѝ носа ѝ, а дланите ѝ бяха мушнати под мишниците в търсене на зрънце топлина. Студът не ѝ пречеше, беше изкарала една зима в килиите на Лотоса само по дрипи, тук поне виждаше небето, а понякога дори звездите. Избягваше да среща погледа на Киа, но някак винаги знаеше къде точно се намира златоокото миньонче. Сякаш помежду им се беше създала връзка, която водеше свой собствен живот и не искаше да знае за неприятното усукване в стомаха, което издирваната ѝ причиняваше със самото си присъствие. Последният им истински разговор отпреди няколко седмици беше протекъл съвсем едностранчиво и нямаше как да е иначе. По-голямата част от думите на оточанката бяха заглушени от тътена в ушите на Ооками, която можеше да се закълне, че кръвта ѝ се беше превърнала в чист райтон. Изключително усилие на волята ѝ коства да не се нахвърли на Киа с юмруци още там и тогава. Дори сега, когато затвореше очи виждаше отрязаната глава на мъжа, стичащата се от нея кръв и безразличното изражение на някогашния ѝ боен другар. Който се бе превърнал в един съвършено непознат човек. Каквото и да се беше случило между златокосата и пречупения от мъка бивш затворник на Лотоса, то не влизаше в работата нито на Киа, нито на Шимио. Непотърсената им намеса бе коствала живот, живот за който Ооками се беше борила със зъби и нокти, пък дори и той самият да тлееше с ненавист по нея. Не беше минала през всичко това, за да се избиват едни други по пътя. Заради нея. Постоянната загриженост на брат ѝ и мълчаливо бдящият чифт златни очи я задушаваха. Омръзнало ѝ беше да слуша нравоучения и съвети как би трябвало да се чувства и какво би трябвало да прави. Да се опитват да я закрилят. Все едно бяха забравили, какво беше направила, на какво беше способна. Че беше измъкнала и двама им от килиите по един или друг начин. Сякаш си мислеха, че тя има нужда от закрила - тяхната или чиято и да е друга. Единственото, от което имаше нужда беше всички да изкарат носовете от шибаната ѝ работа и да спрат да стъпват на пръсти около нея все едно е болна. Имаше решения, които не им принадлежаха. Тя не им принадлежеше. И дълбоко в себе си не вярваше, че онзи мъж щеше да нанесе смъртоносния удар. Но той не получи възможност за изкупление. Явно това не беше привилегия за всички.
Стиснатите ѝ зъби изскърцаха и пръстите ѝ намериха една влажна клонка, с която куноичито разсеяно зарови из снега. Киа беше отишла да сменя Шимио преди повече от десет минути, но от двамата все още нямаше следа. От известно време брат ѝ танцуваше около темата за стореното от издирваната, но винаги подхождаше с мекота и разбиране. Все едно убийството беше като кана разлято мляко или счупена чаша - можеха просто да сритат парчетата под масата и да се направят, че нищо не се е случило. Което явно беше решението им за всичко напоследък - да симулират нормалност, с надеждата тя в един момент да започне да им идва естествено. Стройната сянка на Шимио най-сетне се откъсна от мрака на дърветата и закрачи ведро към събралата се около огъня група. Ооками не срещна погледа му, но изпита егоистично задоволство, че с Киа вече не бяха заедно. Колкото и да се дразнеше от непрекъснатото вмешателство на брат си в личните ѝ дела и мисли, много повече я затормозяваха топлите отношения, породили се между него и издирваната. Той беше неин, не искаше да го дели или да играе на щастливо семейство с цялото котило бегълци. Всъщност не знаеше какво иска. Просто всичко това най-сетне да свърши и мракът в нея да спре да я яде.
Сякаш усетила повика ѝ, тъмнината отговори - раздели се със съсък и звездите избледняха пред ярката като метеорит огнена топка, която се пръсна в небето. Въздухът изстина в дробовете на Ооками, докато остатъчните жупелчета изпълняваха ленивия си танц към земята. Цялата им група бе застинала в недоумление.
- Намериха ни - думите стигнаха до устните ѝ преди съзнанието ѝ да ги е възприело. От поста на Киа се разнесе тътен, още няколко проблясъка озариха нощта - бяха обградени от всички страни. Тялото ѝ се задвижи самичко - тромаво се препъна докато се изправяше на изтръпналите си от клечане крака. - Придържаме се към плана!
Гласът ѝ се изви над шумотевицата, но напразно. Паниката беше погълнала групата им от мига, в който първото зарево бе разкъсало небето. Мику изпищя задъхано и се разрида, няколко човека се свлякоха в снега. Ооками искаше да им се разкрещи, но мислите ѝ бяха блокирали - заседнали бяха в тясната килия под изстиналия, апатичен поглед на Хизаши. Не можеше да се върне там. Не и след всичко, през което беше преминала…
- Придържаме се към плана! – Гласът на Шимио не трепна, докато високият му силует заставаше плътно до златокосото куноичи. Между нея и опасността - движение така естествено и автоматично, че нито един от двама им не помисли втори път за него. Ала Ооками щеше да се връща към този момент безкрайно много пъти през следващите години. Нещото, което не беше оценила, докато не бе изгубила. Единственият човек, който я беше обичал повече от живота.
- Съберете децата до огъня - чу се да се разпорежда, излязла от ступора на ужасяващите видения почти толкова бързо, колкото беше влязла. Киа. Киа беше първа линия на защита. Завъртя се по посока на какофонията, но преди да е направила и крачка дланта на Шимио се обви около китката ѝ в желязна хватка.
- Това не е планът - изръмжа младият мъж без да пуска ръката ѝ въпреки яростната съпротива.
- Майната му на плана - не му остана длъжна Ооками и пусна слаб заряд електричестово по предмишницата и китката си. Брат ѝ отскочи, повече изненадан, отколкото наранен. Това, което разчете в очите му, я накара да се засрами за момент, но само толкова. Киа се нуждаеше от нея.
- Нуждая се от теб - прозвуча като ехо на мислите ѝ гласът на Шимио. - Нямаме време. Моля те. Това е планът, който заедно изготвихме. Аз, ти и Киа. Ако сега се обърнеш срещу него, ще си в тежест и на нея, и на мен.
Наистина бяха взели решението за бойната формация заедно, но тогава Ооками не мислеше, че ще им се наложи. Че ще се наложи на нея да избира между двама им. Изскърца със зъби и вместо към Киа хукна към събралите се около огъня деца. Едно от по-големите се опитваше с разтреперени ръце да увие около главата на сестричето си огромен шал.
- Остави това - остро го сряза куноичито, издърпа парчето плат от ръцете му и го хвърли на земята. С почти същото движение грабна момиченцето на ръце и кимна на братчето ѝ да я последва. Зад нея Шимио разделяше групата им. Трябваше да се погрижат за четири невръстни деца и още пет току-що излезли от Академията генина. Щяха да ги придружат двама близнаци катонисти - Гисей и Емоно, както и Мику - единият от сензорите им - останалите се спуснаха към поста на Киа. Където трябваше да е и тя сега. Брат ѝ и двамата катонисти подхванаха в ръце останалите по-малки деца, а дребничката жена оглави групата на генините. Тя щеше да е очите и ушите им в изкачването през прохода. Хукнаха като един точно когато дърветата от северната им страна изригнаха, изпълвайки въздуха с ураган от кал, киша и мръсен сняг. Капаните им се бяха активирали. Толкова близо ли бяха лотосите? В движение помогна на момиченцето да се закрепи по-удобно на гърба ѝ, прихвана крачетата ѝ от двете страни на хълбоците си и я остави да се вкопчи в шията и раменете ѝ. Можеше да усети лудия галоп на сърчицето ѝ, което трополеше в малкия гръден кош с такава мощ, че резонираше с гръбнака ѝ. Колкото по-нагоре по скалистия планински проход се изкачваха, толкова по-заледен и хлъзгав ставаше пътят им. И толкова по-оглушителен грохотът зад тях. Първоначалният наплив на адреналин вече беше напуснал системата ѝ и отслабеното ѝ от седмиците глад и лишения тяло започваше да усеща тежестта на притиснатото към гърба ѝ дете. Краката ѝ несигурно се хлъзгаха между скалите, докато накрая не прежали чакра резерва си и не насочи енергията си към ходилата. Огледа се и установи, че останалите отдавна бяха спрели да пазят силите си - дори генините молдираха по снега и леда до колкото им позволяваха възможностите.
- Няма смисъл - изхриптя Шимио до нея, хвърляйки погледи крадешком. - Не могат да ги задържат всичките. Ще ни настигнат.
Ооками не посмя да се обърне, за да не наруши крехкия си баланс, но ѝ коства изключително усилие на волята, за да не присъедини към глухите хлипове на момиченцето, чиито дъх топлеше врата ѝ. Най-големите ѝ кошмари от последните седмици добиваха плът и кръв пред очите ѝ, а тя бе точно толкова безпомощна, колкото беше очаквала.
- Да свлечем планината отгоре им - издиша на пресекулки Емоно, докато прескачаше от един заледен камък на друг, а брат му кротко кимна в съгласие.
- И да погребем нашите хора наедно с лотосите? - Веднага се противопостави Ооками, опитвайки се да поддържа темпото, докато говори. Толкова бе концентрирана в стъпките си, че мислите ѝ едва я настигаха. Цветът съвсем се отдръпна от лицето ѝ, когато осъзна накъде отива разговорът.
- Те останаха там, за да ни дадат шанс да се измъкнем… - напрегнато започна Емоно, но русокосото куноичи дори не му позволи да довърши.
- На децата, не на теб, страхливо псе такова - озъби се тя и понечи да се закове на място, но Шимио веднага я побутна да продължава да тича. Киа беше там долу, а тези мерзавци на драго сърце бяха готови да я хвърлят в кюпа заедно с лотоската сволач. И нея, и всичките им спътници и другари, само и само, за да измъкнат кожите си. Дъхът на младата жена заизлиза на пресекулки, докато шепнеше с помътнели от гняв очи.
- Тези хора долу жертват живота си, за да ни дадат възможност да се измъкнем. Дължим им поне същото.
- Така всички ще умрем! - Задавено се опита да възрази Гисей, но вместо Ооками този път отговори Шимио.
- Моля ви, просто тичайте. Без глупости. Важи за всички - очите му се опитаха да срещнат вещаещият буря поглед на сестра му, но тя ловко ги отбегна, страхувайки се да не издаде, че единственото, което бе застанало между Емоно и внезапния му полет надолу по склона бе детенцето на гърба му.
По страните на Ооками се застичаха сълзи, а дробовете ѝ започнаха неритмично да хриптят. Студеният въздух изпиваше силите ѝ по-бързо от очакваното, за останалите важеше същото. Планинският склон към върха ставаше непоносимо стръмен и каменист, генините в групата им започнаха да се затрудняват. Дърветата около тях оредяха и почти изчезнаха, което ги накара да вземат последните метри от наклона без прикритие. Без да казва нищо, златокосото куноичи прехвърли момиченцето от гърба си и я прихвана в обятията си. Докато продължаваше да тича със стиснати зъби, очакваше всеки миг небето да се срути на гърба ѝ под формата на катони, фуутони, райтони и каквото още имаха в арсенала си преследвачите им. Атака обаче не последва. Бяха извън обхвата на противниците си внезапно осъзна златокосата и си позволи да спре и да се огледа. Детето в ръцете ѝ изстена уплашено, но тя не му обърна внимание. Подножието на планината се разкъсваше и изригваше от техники, които правеха напълно невъзможно да се отличат отделни фигури.
“Моля те, живей.” - Беше мантрата, която пулсираше в съзнанието на Ооками. Можеше да усети всеки метър, който слагаше между себе си и Киа като крачка, която пресичаше шансовете и на двете им на половина. Щеше да се върне за нея. На всяка цена. Само да изведеше децата в безопасност… Трескавите ѝ мисли бяха прекъснати от десетина тъмни силуета, които изпъкнаха на фона на снежната пелена. Не се опитваха да се промъкват и крият, просто напредваха с неумолима бързина.
- Ооками! - кресна Шимио, вече навлязъл между зъберите на билото. Сестра му преглътна отговора си и се спусна след групата. Успя да им предаде, каквото беше видяла, докато прехвърляха неравната, плоска част на планината и започваха спускането си надолу.
- Това беше грешка – промълви златокосата, когато тъмните силуети изскочиха на върха, зад гърбовете им - единствено развиделявашото се небе. Сега те имаха предимството на високата позиция и числеността. На всичкото отгоре се движеха без товар и ги настигаха главоломно бързо. – Трябваше да останем с Киа и другите…
Може би щяха да успеят да ги отблъснат, само ако не се бяха разделяли.
- Просто продължавай да се движиш – изхриптя Шимио до нея, борещ се за всяка глътка въздух. Дали и той беше открил пукнатините в плана им, не стана ясно. За разлика от нея, брат ѝ умееше да води хора и никога не би издал отчаянието си, дори и душата му да се даваше в него. Когато ги застигна тътенът обаче и по неговото лице пробяга сянка.
- Какво по дяволите… - изръмжа джоунинът и се обърна, колкото да види потъващите един след друг върхари. Дърветата се огъваха и чупеха като съчки под напора на огромната маса сняг. Природната стихия бе допълнително подсилена и най-вероятно предизвикана от фуутон и суйтон. Устата на Ооками пресъхна, докато парализираното ѝ от стах тяло резонираше с вибрациите на пробудената земя. Никога през живота си не беше виждала лавина и унищожителната красота на всепомиращата снежна вълна я бе оставила в безсилен ступор. Нещо топло облиза ниската част на гърба ѝ и мигновено се разнесе под дрехите ѝ.
- Съжалявам… - изхлипа момиченцето на гърба ѝ, ала преди Ооками да смогне да реагира, високият силует на брат ѝ се стрелна пред нея. Забравила беше колко бърз бе Шимио всъщност. От толкова време не го бе виждала в битка, че сега гледката на трескаво редящите му сийлове пръсти, ѝ се струваше почти сюреалистична.
- Doryukatsu! - Кресна светлокосият мъж, по-скоро като предупреждение към сподвижниците си, а сестра му успя дойде на себе си достатъчно, че да отскочи назад преди земята под краката ѝ да се е разтворила. С пращене и яростни вибрации тъмната планинска почва се разпука като пресен хляб и се разпра по дължина пред коленичилия Шимио. Най-близките дървета се свлякоха в дълбоката яма, повличайки след себе си сняг и пръст. Почти едновременно ги достигна и лавината. Тежката снежна маса повлече края на пропастта и се изсипа в нея, изпълвайки въздуха с леден прашец. Образувалата се виелица ги заслепи и подкоси омекналите колене на Ооками. Куноичито се свлече на земята и затисна лицето си с длани. Вече не беше сигурна собствения си шок ли усещаше или просто откликваше на треперенето на дребосъчето на гърба си. Брат ѝ обаче още не беше приключил - без да спира се прехвърли на нов низ от сийлове, този път едва четири, но след секунди от устата му бликна кал и се извиси помежду малката им група и ямата като допълнителна предпазна мярка в случай, че пропастта не успееше да обуздае лавината.
- Пригответе се… - започна Шимио, но бе прекъснат от оглушителният трясък отвъд стената. Снежната маса бе достигнала преградата и макар и с намалена инерция създаваше невероятен напор. - Стопете снега!
Гисей и Емоно тръснаха децата от гърбовете си на земята и хукнаха по отвесната преграда, пращяща под краката им. В движение редяха сийловете си и в мига, в който достигнаха върха, нощното небе се освети от ярко зарево.
С все още кънтящи уши, Ооками помогна на малкото момиченце да слезе от гърба ѝ, като мимоходом отбеляза измокрените ѝ панталони. Ето значи откъде беше дошла топлата сензация по гърба ѝ. Детето беше достатъчно голямо, че да се чувства засрамено, но в момента страха го беше стиснал твърде здраво за гърлото, че да изпитва друго освен неподправен ужас.
- Добре - дрезгаво започна Ооками с пресипнал от студа глас. Мислите ѝ, макар и все още тромави, започваха да настигат случващото се. Изпълни няколко сийла и до нея се появи златокосото ѝ копие - Мику, ще вземеш децата с теб. Клонингът ми ще ви пази. Скрий чакра маркерите и се опитайте да се отдалечите, колкото можете.
“Което няма да е много.” - Довърши на ум куноичито. Тези, които можеха да се оправят сами, вече изглеждаха като бледи и изтощени сенки на себе си, а по-малките нямаше да изминат и километър преди силите им да ги напуснат. Миньончето насреща ѝ най-вероятно бе стигнало до същото заключение, но кимна в знак на съгласие. Нямаха много алтернативи. Оставаше им да се молят някой отдалечил се от Коноха патрул да забележи суматохата и да им се притече на помощ, но все още не се бяха приближили достатъчно до Страната на огъня, за да има почва за подобни надежди. Мику направи знак на по-големите деца да се съберат около по-малките и се обърна към Шимио.
- Десет човека. Един катонист, трима фуутонисти, двама райтонисти и един суйтонист.
- Това прави седем - сухо отбеляза Ооками, докато другата жена вече ги загърбваше.
- За останалите трима не успявам да отчета чакра природа… - сведе глава засрамено Мику и отвори уста да допълни още нещо, но я прекъснаха енергичните викове на Гисей и Емоно, които се спускаха с шуншини по стената. Ооками успя единствено да сбръчи вежди объркано преди ударната вълна да я отхвърли назад и гърбът ѝ и тилът ѝ да се сблъскат със ствола на едно от дърветата. Не смогна дори да извика, макар болката от шибналия я странично клон да възпламени ребрата ѝ. Свлече се по лице в снега, а над съзнанието ѝ се спусна черна пелена. За жалост безметежната липса на съзнание, мисли и най-важното - усещане за болка не продължи дълго. Събуди я внезапния недостиг на кислород и куноичито изскочи от калната водата, кашляща и жадно драпаща за въздух. Вода. Всичко наоколо беше покрито с нея и нивото ѝ се покачваше през секунда. Източникът изглежда бе сцепената точно през средата стена на брат ѝ. На върха ѝ вече се виждаха тъмните силуети на прескачащите Лотоси, но не те накараха кръвта да се отдръпне от лицето на Ооками, а това което беше пробило преградата им и в момента продължаваше да настъпва към разпръснатата от изригването група. Огромен воден дракон. Никога през живота си не беше виждала подобно нещо. Запрепъва се френетично с все още замаяна от удара глава. Ушите ѝ пищяха, а светът наоколо се въртеше бясно.
- Шимио! - кресна куноичито и се изправи. Зад нея Мику се опитваше да събере децата, но самата тя бе ранена. Клонингът ѝ като по чудо все още съществуваше, макар и да изглеждаше малко замаян. Нямаха шанс за бягство. - Качете се на високо!
Мерна с периферното си зрение надигащите се силуети на двамата близнаци и се устреми към тях. Зад гърба ѝ се разнесе свистене, което най-вероятно щеше да я ужаси, ако ушите ѝ не бяха все още заглъхнали. Дърветата се пръснаха и въздуха се изпълни с иглички и сняг. Ооками и близнаците се хвърлиха по очи във водата точно на време преди над главите им да полети друг дракон - този целият от кал. Очите на куноичито се бяха разширили от изумление - две зелени езера, в които огромният силует се оглеждаше, докато пореше небето по пътя към водния си събрат. Никога не беше виждала подобно нещо, ако можеше да съди по израженията на лицата на Гисей и Емоно - те също. Калното туловище се издигаше бавно, почти пикирайки над главите им, а върховете на дърветата, през които минаваше, се трошаха с трясък, изпълвайки въздуха със сняг и иглички. От Шимио продължаваше да няма и следа, което най-вероятно значеше, че е под земята. Засега трябваше да действа без него. Сниши се в пряспата си и се обърна към калния дракон. Във въздуха се беше разразила същинска виелица, но въпреки това видя достатъчно от него, че да си извади някои заключения.
- Подпалете го! Подпалете го! - Разкрещя се надигнатата на лакти Ооками, в опит да надвие тътена на трошащи се дървета. Драконът бе направен от светла глина, а не тъмна пръст като тази под краката им, което трябва да значеше, че Шимио сам е молдирал материала за него. Тоест, щом не беше влажен, трябва да беше запалим. За щастие катонистите правилно разтълкуваха истеричните викове на на разчорлената конохчанка. Небето над главите им засия под напора на две успоредни огнени топки, които се удариха в корема на дракона, хвърляйки пламъци на всички страни, погълнаха го и го обвиха плътно като втора кожа.
Задъхана, Ооками се отпусна на снега и изчака светът пред очите ѝ да спре да се върти. Десет човека. Не бяха толкова много, можеха да се справят, ако бяха умни. Шимио беше най-силното шиноби в групата им, трябваше да остане скрит. Куноичито се изправи на крака тъкмо навреме, за да стане свидетел на грандиозния сблъсък между двата чакра гиганта. Малко преди да стигне водния си събрат, дотон драконът зина паст и изригна залп от глинеста кал. Сместа се удари в суйтон туловището и рязко измени траекторията му, предоставяйки на калния дракон малко време, в което да се извърти и да удари противника си пламтяща опашка, запращайки го в земята. В миг бойното поле плувна в метър дълбок потоп, който принуди Ооками да скочи на крака, преди почти да я събори и завлече по посока на оттичащата се вода. За щастие Мику и клонинга ѝ вече бяха качили децата на високо по дърветата. За нещастие тя и близнаците бяха на открито. Изкатериха се с чакра молд върху водата и се постараха да се закрепят на повърхността им, докато се изтече. Междувременно лотосите се бяха качили обратно на стената и обсипваха дракона с райтони, които откъсваха от туловището му големи пламтящи парчета. Все пак явно точно на тази реакция се бе надявал Шимио - щом се приближи достатъчно, големият звяр вместо да продължи да хвърля кал пикира и се вряза челно в стена, пръскайки пламъци навсякъде около себе си. Две от шинобитата не успяха да се дръпнат преди сблъсъка, трето прихвана от пламъците и направо се хвърли във вече оттеглящият се потоп. На мястото на удара се бе вдигнал прах, примесен с пушех от огъня, но когато завесата се поразсея, Ооками забеляза тичаща към нея фигура. Висока, слаба и съвсем позната. Шимио ползваше шуншини на зиг-заг, за да избегне вражеските техники и да се отдалечи максимално, но по петите му се носеха четири самонасочващи се райтон диска, които не можеха да бъдат заблудени от рязката смяна в посоката. Псувайки под нос, русокосото куноичи се хвърли да го пресрещне. Да замери противниците им със себе си. Ето защо значи дотон драконът се беше придвижвал толкова ориентирано. Шимио през цялото време го бе управлявал отвътре. Точно, когато решеше, че брат ѝ е гений, той правеше нещо такова. На някои места кожата му бе потъмняла едва забележимо, така че предполагаше, че вече е активирал Domo-то си, но това не значеше, че можеше да го остави да понася удари, особено пък от райтон. Пръстите ѝ заключиха сийловете за Raiso Gekishin джутсуто ѝ и от собствените ѝ ръце се изстреляха шест диска. Шимио продължи да тича право срещу тях - съвършено спокоен и концентриран в задачата си. Малките кръгове изсвистяха покрай страните му и се сблъскаха с противниковите, предизвиквайки слаба електрическа експлозия. Мръсен и раздърпан, конохчанинът се ухили на сестра си глуповато, докато убиваше скоростта си и задъхано заемаше мястото си до нея. Сякаш всичко се беше развило точно според безупречния му план.
- Не е нужно да си в такова добро настроение - измърмори Ооками, в опит да прикрие облекчението си от непокътнатата му цялост. - На път сме да умрем - и като потвърждение на думите ѝ от облака се изстреля група от четири силуета, следвана от още една двойка. Най-отзад тромаво се движеха две фигури, едната трескаво оглеждаше краищата на бойното поле, другата изоставаше, защото придържаше изгорялото си лице. Формацията им започна да се разбива и разпокъсва, покривайки двата фланга. Типично по лотуски отново опитваха да ги обградят. Численото превъзходство им позволяваше подобни маневри, но бившите затворници нямаха този лукс.
- Трябва да се събрем… - започна Ооками, ала брат ѝ само кимна отривисто преди да хукне към Емоно и Гисей. И двамата много добре знаеха, че в тази ситуация можеха да разчитат единствено на стегната и планирана отбрана, ала куноичито също така знаеше, че сега дори да успееха да се групират, нападателите им щяха да опитат да се вклинят и да ги разделят. Този най-отзад трябва да беше сензорът им – всяка ловна група си имаше по един. Той вече щеше да е разучил чакра природата на конохчаните и вероятно предаваше оптималното разпределение на лотос силите по телепатичната им връзка. Конохчанката достатъчно време беше действала под прякото ръководство на Исао, за да изучи основните стратегии на полевите отряди, които мъжът ръководеше. Тя самата бе следвала същата проста схема безброй пъти, обикновено с успех. Пръстите ѝ конвулсивно се засвиваха около дръжките на сърповете ѝ, едновременно гневно и нервно.
- Влизам под земята – изхриптя Шимио веднага щом отново се изравниха. Вече нямаше време за обяснения. Ооками даде знак, че го е разбрала и се мушна между братята, така че да не могат да ги изолират по чакра природа. В тила им джоунинът се зарови, оставяйки ги да стърчат неподвижни пред настъпващите шинобита. Както и очакваше куноичито, противниците им хищнически се завъртяха около малката група, стеснявайки обръча постепенно. Не бързаха да атакуват, най-вероятно имаха инструкции да ги върнат живи, за да бъдат публично унижени и зверски убити. Последните им мигове да бъдат изложени на показ, така че всяка мисъл за бунт да бъде своевременно изкоренена. Ооками предвкусваше размяната на остри реплики, клетви за отмъщение, закани… Това, което не беше предвидила, бе плавния синхрон, с който Лотос отряда продължи атаката си. Като острие, разрязващо коприна - никакви фамилиарности, само мълчалива решителност. От осемте човека седмина се движеха напред, единият спазваше безопасна дистанция в тила. Най-вероятно сензорът им. Той остана и съвършено неподвижен, докато ръцете на другарите му литнаха със смъртоносна решителност, заключвайки сийл след сийл. Познати и непознати лица се завъртяха и смесиха пред очите на Ооками. Като притиснато в ъгъла животно, златокосата бе оставила инстинктите си изцяло да обладаят изтощеното ѝ от гонитбата и глада тяло. „Бягай… - шептеше кръвта в ушите ѝ. - Бий се. Бий се! БИЙ СЕ!“ Нямаше да позволи да се превърне мъченик, в пример за назидание. Достатъчно бе допринесла за каузата на Лотоса, достатъчно се бе крила, лъгала и мамила. Щеше да живее свободна или да умре свободна, ала нямаше да им позволи да я имат отново. Като продължение на собственото ѝ съзнание земята под краката ѝ се разтресе и изригна. Сняг, лед и втвърдена, изпръхнала почва се разтрошиха, за да направят път на изникващите под лотосите шипове. Виковете на противниците им задействаха и тяхната собствена бойна формация. От дясната страна на Ооками Емоно или може би Гисей молдира огромно огнено кълбо и го запрати към разкъсаната редица шинобита. Куноичито с леко закъснение бръкна в чантата си, за да добави към огневата мощ няколко шурикена. Пламтящата стихия обаче беше посрещната от водна стена, в която се разби със съсък. Двете групи потънаха в прегръдката на топлата пара, мигновено полепнала по кожата и гърлото на конохчанката. Не успя да види дали поне част от атаката им беше намерила целта си, а ръката ѝ бе все още наполовина в нинджа чантата, когато в рамото ѝ се вряза тъмно, размазано петно и я запрати в мокрия гьол на земята.
- Я, на Исао малката курва! Кълна се в майчиното си мляко, не мога дори да се сетя дори с коя буква ти започваше името, но щом си тук копелето не може да е далеч - бледото лице едва се различаваше на фона на гъстата пара, ала обрамчилите го зеленикави къдрици бяха добре познати на Ооками. Ходили бяха веднъж на мисия заедно. Нещата не се бяха развили добре. (Очаквайте скоро в СРП) Зеленокосият и Исао имаха вражда, която тя допълнително бе нагнетила и която явно бе прераснала в нещо друго. - Надявах се да ви намерим ние.
- Не споделям сантимента - изпъшка куноичито и се претърколи на една страна преди пъргаво да се изправи на крака. Златната ѝ коса се беше сплъстила от влагата и беше полепнала на кичури по лицето ѝ, добивайки цвета на мокра слама.
- Нищо, има време. Ще ти вляза под кожата. Все някак. - Механизмът на гърба на мъжа изщрака в отговор на агресивното движение с което бе измъкнал огромният, двуръчен чук от каишите му. Оръжието заора в земята и с лекота насъбра влажна турфа пръст. Ооками трескаво се опитваше да си припомни някакви детайли за бойният стил на непознатият, но нищо не изплуваше в съзнанието ѝ. Твърде много мисии, твърде много лица. Гмурна се под първия муден замах на чудовищния чук и в движение свали металното Бо от гърба си. Беше бавен и предвидим. Но му стигаше да е точен веднъж, а тя трябваше да е бърза всеки път. Още няколко отскока и полупирует ѝ бяха необходими, за да отрази тялото ѝ стъпката на противника. Канара от мускули и маса, ала пълна липса на маневреност. Затанцува на пръсти покрай зеленокосия, прехвърляйки ловко металния си прът от едната ръка в другата. Успя на няколко пъти да го удари през предмишниците, изменяйки траекторията на замаха му. Пълният потенциал на оръжието му изискваше атаки с широки, диагонални дъги. Куноичито изчака една такава и фронтално я пресече, влизайки под нея с остро мушване с върха на Бо-то. Ударът попадна право в слънчевия сплит на мъжа и го изтласка назад. Ооками завъртя пръта над главата си, в готовност да продължи настъплението си посред огнения дъжд, който близнаците сипеха до нея. Усети триумфа във всяка брънка на тялото си още преди замахът ѝ да е достигнал целта си, ала така и не можа да го довърши. Високо вдигнатата ѝ ръка замръзна насред полета си, ограничена от лакътя нагоре от тънък воден камшик. Не усети болка от съприкосновението, но внезапният опън почти я повали по гръб. Изруга през зъби и направи опит да се измъкне и да продължи, когато не успя, гневът ѝ накара въздуха около нея да се разпука от напрежение. Концентрира Бакурай техниката си в уловения крайник и я прати по водния камшик. Отново и отново, докато чакра оръжието не се пръсна на стотици капчици вода. Парата се беше разредила достатъчно, че да види как силуетът на нападателката ѝ се свлича на колене преди да потъне под земята до главата. Няколко сенки мигновено се появиха около нея, където бяха посрещнати от изскачащи от земята шипове. Откъм периферията на Ооками отново се залюля тежкото тяло на чука и куноичито едва го избегна, залитайки настрана.
“Искам Катон! СЕГА!” гласът на Шимио прокънтя в главата ѝ със стряскаща неотложност, която съвсем обърка манервата ѝ. Дори не беше разбрала кога Мику бе влязла в обсега на сензорните си техники, а не можеше и да я види. Ушите ѝ кънтяха с песента на стоманени остриета и викове.
“СЕГА!” - прозвуча отново в главата ѝ и влажната пара изпод струпалите се петима лотоси рязко се издигна нагоре, подхваната от мощен залп вятър, който бързо прерасна във вихър.
Откъм близнаците в тила ѝ се понесе масивна огнена струя тъкмо в момента, в който огромният чук на зеленокосия среща напречно пръта ѝ. Ооками усети силата на удара и в зъбите си, а лявата ѝ китка грозно изпука, в унисон с пречупващото се на две Бо. Болката още не бе достигнала съзнанието ѝ, когато ударната вълна от срещналите се фуутон и катон изпрати и нея, и противника ѝ на земята. Замаяна, златокосата коночханка пропълзя на колене и бързо стисна и отпусна пръстите на контузената ръка. Можеше да я движи, не беше счупена. Друго не ѝ трябваше да знае. Скочи обратно на крака и измъкна сърповете от колана си.
- Къде е генералът ти?! - яростният глас на противника ѝ едва надвика писъците. Ооками забеляза липсата на самодоволната нотка, докато краката ѝ търсеха опора в размекналата се пръст. Измършавяла и разранена, с очи почернели от болка и страх и коси, слепнати с кръв и кал, куноичито приличаше по-скоро на демон от друг свят, когато наклони глава на една страна и се усмихна объркано на мъжа. Сякаш беше забравила, че владее и друг език освен този на стоманата.
- Мъртъв - изплю накрая, а гърдите ѝ изхриптяха в нещо средно между смях и хлип. Дори сама не знаеше истина ли изрича или лъжа, ала отговорът ѝ явно не задоволи зеленокосия.
- Ще видим няма ли да дойде, като започна да те режа парче по парче.
- Забавно - кратко отвърна Ооками. От нея бяха взимали парчета с години, бяха взели всичко и независимо колко силно беше викала, никой не беше дошъл. Имаше нещо почти трогателно в убедеността на мъжа пред нея, че някаква невидима ръка я закриляше. Куноичито се хвърли към окъпания му в първите слънчеви лъчи силует, докато той се опитваше да надигне и засили отново чука си. Усмивката беше замръзнала на мръсното ѝ лице наедно с дъха в гърдите ѝ. Движението ѝ бе грубо и нешлифовано, ала неочаквано, когато мина покрай противника си с въртелива крачка и вряза острието на единия си сърп дълбоко в хълбока му. Канарата от мускули изви гневно, но не изгуби равновесие, както се беше надявала и ѝ се наложи бързо да отскочи, за да избегне премазващата сила на оръжието му. Напрегна мускули за ново гмуркане, ала вместо това залитна и изви гръб в болезнена дъга, когато електричеството пропълзя по тялото ѝ. От земята в глезените ѝ се бяха впили няколко райтон камшика, чиято парализираща сила изпепеляваше всяка мисъл в главата ѝ. Виковете зад гърба ѝ подсказваха, че същото се случваше и с близнаците. Нямаше време да се тревожи за тях обаче, защото в полезрението ѝ отново бе навлязъл основният ѝ опонент, при това този път нямаше намерение да се хаби в приказки. Огромният чук се олюля с широк замах и се сблъска с ребрата ѝ, отхвърляйки я метри назад. Сърповете ѝ излетяха от изтръпналите ѝ юмруци, а самата тя се стовари с двойна сила на прогизналата от суйтони и стопен сняг земя. Сви се на кълбо и жадно изхриптя, като удавник, борещ се за глътка въздух. Ударът бе строшил две ребра и пукнал трето, ала единственото, което Ооками усещаше бе недостиг на кислород и тежест, сякаш нещо бе затиснало гърдите ѝ. Изкашля се болезнено, поемайки на едри глътки всички въздух наведнъж и се обърна по корем, протягайки се към падналия в близост сърп.
- В крайна сметка нищо специално, просто поредният боклук - върху сгъвката на изпънатата ѝ ръка се стовари кален ботуш и я притисна в земята. Гласът на зеленокосият мъж бегло се регистрираше в съзнанието ѝ, почти напълно заглушен от множеството ядра припламваща болка, които настояваха за вниманието ѝ. Това обаче не го обезсърчаваше. - Явно талантите ти са в други области.
Без каквото и да е предупреждение другият му крак замахна тежко и обърна предмишницата на ръката ѝ и с такава сила, че костта се строши като сух клон. Крясъкът на Ооками излезе право от дробовете ѝ без дори да докосва съзнанието. Всяка струна в нея се скъса, всяка мисъл пламна и се изпепели, заменена от непоносима агония. Земята до нея изригна в каменни шипове, които зеленокосият ѝ противник избегна на косъм, ала вместо да го притеснят, изкараха от гърлото му задавен смях. Замаяното куноичи се възползва от изчезналия натиск и опита да се изправи, но пулсиращата болка не ѝ позволяваше дори да изпълзи. Вместо това притисна изкривента си ръка до тялото, завъртя се и повърна - предимно стомашни сокове, примесени с кръв от смазания ѝ гръден кош.
- Може би все пак не си пълна загуба на кислород - изръмжа зеленокосият мъж и направи крачка към нея. Земята под краката му простена секунда преди да изстреля към тялото му нова гора шипове, този път обаче и той беше готов - прескочи ги с лекота и се приземи достатъчно близо до Ооками, че всяка друга атака да е еднакво опасна и за двама им. - Явно специалното ти умение е да ставаш много близка на много хора - около тях писъците бяха заглъхнали. Близнаците не се виждаха никъде наоколо, ала и от лотоския отряд бяха останали едва още двама човека, единият - силно обгорен, едва се държеше на крака. В гласа на зеленокосия обаче звучеше недвусмислен триумф. Нямаше значение кой и как беше умрял. Важното бе, че той беше жив. И получаваше точно това, което искаше. Сграбчи плитката на поваленото куноичи и се опита да я изправи. Краката ѝ заораха в калта, ала само за миг, преди да се отлепят изцяло, когато тялото ѝ се сви инстинктивно в опит да предпази главата от последвалия удар. Причерня ѝ за момент и пред окото ѝ заиграха светли петна - огромните юмруци на копелето бяха тежки, колкото чука му, болката в ръката ѝ обаче още беше твърде силна, че да позволи други травми да манифестират. Мъжът вдигна ръка повторно и земята на метър от него се разпука, готова да открие път на Шимио към повърхността. Ооками едва потисна новия си порив да повърне. Дясното ѝ око се отвори едва, прекарвайки обграждащите я дим, кал и кръв през тънък морав филтър. Болката я потапяше и изхвърляше в безкрайна върволица некохерентни мисли. Нямаше да позволи да го върнат обратно. Вечната ѝ душа можеше да гори в ада, но никой с пръст нямаше да го пипне. Никога. Повече.
Зеленокосият кимна леко на двамата оцелели от групата си и те наобиколиха мястото. Обгореният се движеше трудно, но когато спря на място другарят му го подпря, споделяйки с него опората и чакрата си. Изпод почти докосващите им се крака се плъзнаха фуин знаци, който се затвориха в кръг около тях тъкмо когато земната повърхност се разпука и Шимио бавно излезе извън скривалището си. Силуетът му замръзна, обърнат изцяло към Ооками, неспособен да направи и крачка в страни. По-читавият от двете шинобита измъкна от елека си кунай и се приготви.
- Интересно… - проточи зеленокосият, проследявайки погледа ѝ до лицето, така сходно с нейното собствено. Физиономията му се озари от разбиране, преобразено бързо в мрачно задоволство. - Я виж ти. Добре тогава, хрумна ми една игра…
В хватката му Ооками се отпусна напълно, увисвайки болезнено на разхвърляната си плитка. Дъхът ѝ излизаше на агонизиращи пресекулки, примесен с така омразния ѝ вкус на сол. Като пот. Като кръв. Като сълзи. Като всеки един миг от живота, който бе припознала за свой. Беше дала всичко, не за да убият брат ѝ като куче на някаква поляна насред нищото. Чудовищата я бяха съсипвали и съграждали отново и отново, докато не бяха направили и от нея чудовище. Ала без да знаят бяха налели в гръбнака ѝ стомана. Бяха поставили в ръцете ѝ оръжие.
“Не.”
Нямаше да е кротък роб. Нямаше да е жертва. Нямаше да се преструва на послушна. Никога повече нямаше да позволи на тези зверове да изкривяват сенките в кошмари. Не и за брат ѝ.
Изхъхри неразбрано, докато се пресягаше с всяко останало ѝ парченце воля, към единствената сила, която владееше, единствената стихия, която умееше да подчинява.
- Какво беше това? - изхили се мъжът, явно очаквайки отговор на въпрос, който дори не я беше достигнал. Опита да омотае потъмнялата ѝ коса около ръката си още веднъж, тъкмо, когато райтонът ѝ пропълзя през сърцевината ѝ, обгърна я и се насочи към главата ѝ. Ужили дланта му като езика на камшик - леко, ала достатъчно категорично, че да го принуди за миг да освободи захвата си. Толкова ѝ трябваше и на Ооками. Стъпалата ѝ напипаха калната земя и куноичито се оттласна напред свивайки здравата си ръка в лакътя. Вряза се в зеленокосия бързо и без колебание, без план и без мисъл. Цялото ѝ същество се беше превърнало в в импулс - в инстинкт. Да пази. Да закриля. Натрошеното ѝ тяло запулсира от болка, ала единственото, което тя усещаше беше грубата среща на лакътя ѝ с брадичката на мъжа и гнусният хрущящ звук. Очите му се разшириха и грамадната му фигура залитна назад. Устните му се обагриха с алена кръв и от гърлото му се разнесе хриптене, Ооками обаче не обърна внимание на нищо от това. Здравата ѝ ръка се впи в неговата и пръстите ѝ разтвориха юмрука му, вкопчвайки се в два от неговите за сийла Плъх. Сянката ѝ се мигновено се издължи и продължи да се точи под меките на вече изкатерилото се по непосвода слънце, докато не се сля с тази на въоръжения лотос пред брат ѝ. Миг - имаше един миг преди естествената му съпротива да надделее над изненадата и да започне да се бори - битка за която тя в момента нямаше нито сила, нито енергия. Стисна здравата си ръка в юмрук, като този, с който мъжа държеше куная, и замахна към мекото място под ребрата. Дръпна с всичка сила надолу и видя как пребледнялото лице на Шимио се обагря в пръски кръв. Ребрата ѝ запариха в такт с тежкото хриптене на дробовете ѝ, когато и последната капчица инат напусна тялото ѝ и сянката ѝ отново се сви до нормалните си размери. До нея зеленокосият гигант залитна и се задави преди да изплюе на земята кърваво парче месо, което Ооками с погнуса разпозна като голяма част от езика му. Стомахът ѝ отново се надигна и устата ѝ се напълни с кръв, която обагри оцвети ѝ и се смеси със стичащата се от носа. Все по-трудно ѝ ставаше да диша и не беше само заради болката. Дробовете ѝ бяха като стегнати с обръч, който не им позволяваше да се разгърнат до обичайния си обем. Лотосът пред Шимио се свлече на земята под виковете на другаря си, а брат ѝ се раздвижи, излизайки от сковаващата власт на фуин бариерата. Куноичито опита да се завърти към тях, но тромавото ѝ движение бе прекъснато от гърления рев, с който зеленокосият до нея избухна. Пестникът му срещна лицето ѝ и я прати обратно на земята, където я посрещна със смазващ ритник в корема. Ооками се сви на кълбо точно, когато земята под нея омекна и я пое в калната си прегръдка. Краката на противника ѝ също затънаха до прасците, ала тя нямаше време да се тревожи за това. Блатото я поглъщаше все по-бързо и по-бързо, независимо от съпротивата ѝ, а може би точно заради нея. Калта вече беше стигнала брадичката ѝ, когато усети под себе си отново твърда почва, тласкаща я нагоре. Под натрошеното ѝ тяло изникна каменна стена и стремглаво я издигна над земята, бойното поле и все още борещия се с блатото зеленокос лотос. Шимио беше в другия край на преградата и вече тичаше към нея. Комбинирал беше две техники, в резултат на което стената изскачаше насред меката, нестабилна основа на блатото и още докато се издигаше започваше да се разклаща. Все така замаяна, Ооками усети как временната основа под тялото ѝ се накланя и се вкопчи с пръсти в плитките пролуки в камъка, изпращайки чакра към крайниците си. Стената стигна пика си, олюля се и стремглаво се килна настрани, политайки към земята. Куноичито на върха ѝ не успя дори да си поеме дъх, извлече се в полуприсвито положение и се приготви за скок. Почти се беше хвърлила напред, когато две здрави ръце я подхванаха, повдигнаха и притиснаха към окалян торс. Втвърдените Domu-то крака на брат ѝ се удариха в земята и джоунинът използва скоростта от инерцията си, за да се понесе далеч от срутващата се стена, която напълно захлупи създаденото от него блато заедно със заседналите в него двама лотоси. Въпреки грохота, действията на Шимио останаха хладнокръвни и устремени, докато ги отдалечаваше от погрома и оставяше Ооками на земята под прикритието на едно от дърветата. След което фокусът и самодисциплината му го напуснаха отведнъж.
- Богове - простена тихо и хвана лицето на сестра си нежно с две ръце, докато оглеждаше сцепената ѝ устна и плуващия в кръв зелен ирис на едното ѝ око.
- Добре съм - машинално отвърна тя и облегна чело на рамото му. С изключение на няколко повърхностни рани, той изглеждаше непокътнат. Очите ѝ се наляха със сълзи и от гърдите ѝ се откъсна накъсан хлип, който като пречупен бент освободи цялото напрежение от страха и шока - Мислех, че са ни хванали, мислех, че ще те убият…
- И аз съм добре, и аз съм добре. Живи сме - издиша по-възрастният Шируба и обгърна крехката фигура на сестра си с ръце, предизвиквайки болезненото свиване на цялото ѝ тяло. Лицето, ръката, ребрата, дробовете. Всяка част от нея гореше като ядро на пожар, единственото, за което мислеше обаче бе колко близо се бяха оказали до това да загубят всичко. Сълзите продължаваха да се стичат по мръсното ѝ лице, а раменете ѝ се затресоха неконтролируемо в беззвучно ридание. Въздухът не ѝ достигаше дори, за да заплаче и гърдите ѝ стенеха тихо при всеки опит за вдишване. До нея тялото на Шимио най-сетне се отпусна и младият мъж облегна брадичката си на червенеещата ѝ от засъхналата кръв глава. - Успяхме. Успяхме. Всичко е наред. Но нямаме време. Не знам колко отряда ни дишат във врата. Трябва да вземем децата и да тръгваме. Ще можеш ли…
В отговор Ооками кимна и се изправи, притискайки счупената ръка до тялото си. Пред нея светът губеше и добиваше плътност с всяка крачка. Клонингът ѝ вече помагаше на по-малките деца да слязат от дърветата и строяваше по-големите. Погледите им се срещнаха за един дълъг миг преди гласът на Шимио да ги настигне.
- Къде е Мику? - смръщи се джоунинът, докато ги преброяваше.
- Избяга - сухо и без сянка на обвинение отвърна буншинът и на Ооками внезапно ѝ се изясни защо сензорната им връзка беше изчезнала без обяснение. Пое дълбоко въздух и подхвана цветиста ругатня, с която смяташе да обхване изцяло последните няколко часа, ала Шимио я пресече нервно още в началото, дискретно извъртайки очи към наобиколилите ги деца, които и така изглеждаха на ръба да избухнат в сълзи.
- Добре… - въздъхна куноичито и се присви от болката, която съпътства това простичко действие. - Оставям клонинга си тук, за да покрие следите ни и да ни информира, ако някой тръгне да ни преследва. По-големите деца да хванат по-малките, ти иди в началото на групата, аз ще пазя тила, за да поддържам връзката с буншина до последно, а и защото… ще се движа по-бавно. Ако си спомням правилно картата, сме почти до реката северозападно от прохода - отново къс, незабелязан поглед към клонинга - така че ни остава малко по-малко от половината път.
По-възрастният Шируба кимна разсеяно, вниманието му все още погълнато от напоените с кръв дрехи на сестра му, които обрисуваха картина дори по-зловеща от реалността. На лицето му се бе настанило загрижено изражение, вещаещо продължителна дискусия. Дори най-малкото изменение обаче щеше да дерайлира плана на Ооками, така че конохчанката побърза да го загърби и да се заеме с подкарването на групата им, въпреки горящите си ребра и пулсиращата болка, която вече бе обхванала цялата ѝ ръка до рамото. Тръгнаха бързо и леко - от една страна, защото вече се движеха по равно, от друга, защото смъртта се промъкваше по петите им. Дори децата поддържаха добро темпо, все още твърде уплашени и от клането, на което бяха станали свидетели, че да обърнат внимание на умората и болежките си. Златокосото куноичи търпеливо се влачеше най-отзад, изчакваше изоставащите и преразпределяше отговорностите в движение. В друга ситуация брат ѝ най-вероятно вече щеше да е забелязал новите енергия и увереност, които се бяха наляла в движенията ѝ. Сега обаче самият той беше на края на силите и чакра резерва си и успяваше единствено вяло от време на време да проверява дали всички продължават да се движат в тила му - далеч силует, от който Ооками не откъсваше очи.
- Аз бях до тук - златокосата конохчанка изникна зад гърба на брат си в края на първия километър така внезапно, че когато Шимио се завъртя по посока на гласа ѝ, двамата почти се сблъскаха.
- Добре ли си? - изнуреното му лице се напрегна от тревога - трябваше да я прегледа и превърже още там, независимо от съпротивата ѝ. Протегна се към ръкава на счупената ѝ ръка и замръзна насред движението. Нямаше и петънце кръв. Нито там, нито по останалата част от дрехите ѝ. Насреща го гледаха две бистри, зелени очи върху лице, на което липсваха отоци и синини.
- Къде е сестра ми? - издиша през зъби джоунинът и улови китката на клонинга с достатъчно сила, че да я накара да се извие на една страна и да последва движението му.
- Аз съм сестра ти - сопна се буншинът и рязко се освободи от захвата му. В плановете ѝ не влизаше да бъде унищожен по този начин. Но може би бе за предпочитане пред разговора, който ѝ предстоеше да проведе. - Не мога да тръгна без нея. Ще се срещнем в Коноха.
- Ти едва се движиш! - гласът на Шимио избухна в смесица от гняв и отчаяние, която накара децата да се отдръпнат уплашено далеч от шинобитата. - Почти се измъкнахме. Толкова сме близо… Моля те.
- Тя би направила същото за мен. - По-добре да му беше ударила шамар. Надвесилият се над клонинга мъж се прегърби, пренесен против волята си отново в онзи първи миг светлина след безкрайните три години мрак и болка. - Трябва да върнеш децата в Коноха. Ще се срещнем там.
- Ооками, не можеш да се върнеш… Та ние току-що избягахме. Едва! Това е лудост - гневът се беше оттекъл от лицето на Шимио, отстъпвайки място на трескаво умолителни изражение. През седмиците, в които се бяха спотайвали заедно и беше наблюдавал как сестра му бавно гасне и губи желание за борба беше мислил, че разполага с време. Че щеше да успее да си я върне от ръба на пропастта, над която се беше надвесила. Сега обаче тя се беше засилила към дълбините ѝ, подсигурявайки се, че той няма да може да я последва. - Нека отида аз, аз съм в по-добро състояние.
- Ще те намеря - тихо прошепна Ооками, пренебрегвайки мимоходом предложението му. Нямаше начин да се съгласи с това. Брат ѝ трябва да го знаеше, така както знаеше, че в обратната ситуация и той не би ѝ оставил избор. - Във вените ти тече кръвта ми, в моите - твоята. Ти си единственото ми семейство. Няма нещо на света, което не бих направила, за да сме заедно. Кълна се. Каквото и да се случи, ще те намеря и ще се върна при теб.
В отговор джоунинът изръмжа задавено - тих, нечленоразделен звук, който поне за момент даваше воля на отчаянието и безсилието му. На страха му, че никога нямаше да успее да ѝ каже всички неща, които събираше зад ведрите си усмивки и сигурни думи, няма да успее да потърси изкупление за ужасите, през които Ооками беше преминала, за да го спаси, да помоли за прошка, че я беше предал и я беше оставил да поеме всичката болка и мрак заради него, когато трябваше да е обратното. Той беше по-големият, трябваше той да се грижи за нея, както беше правил винаги. Никога нямаше да си прости, че не беше успял да я предпази. Буншинът хвана здраво мръсното му лице с шепи и го принуди да срещне очите ѝ.
- Обичам те. Ще те срещна в Коноха. Сега трябва да тръгваш. - Шимио кимна бавно, наклони се напред и целуна челото ѝ, преди да се завърти обратно към децата и да ги изкомандва да потеглят. Нямаше смисъл да спори. Сестра му беше решила - без него, както правеше обикновено. Ако имаха късмет и срещнеха патрул на Селото на скрития лист по пътя си, щеше да може да се върне. Дори да се движеше като вятъра обаче, най-вероятно щеше да закъснее. Каквото и да твърдеше Ооками, думите ѝ звучаха в ушите му твърде много като последно сбогом.
Клонингът мълчаливо изчака групата да се събере и да поеме тромаво на север, попивайки жадно всяко движение и изражение на брат си. Оригиналът щеше да иска тези спомени… Особено, ако нещата не потръгнеха добре. За разлика от нея джоунинът се обърна само веднъж, точно преди да потегли с изражение на чиста агония, което нарани Ооками повече от всеки удар, който беше понесла през деня. Ако не се върнеше в Коноха, той никога нямаше да си го прости. Остана на мястото си, докато и последният член на групата им не се скри от погледа ѝ и забързано пое по обратния път. Трябваше да се погрижи за следите им и да открие оригинала… който я очакваше на брега на реката. Имаше две неща, които Киа щеше да потърси - нея и водоизточник. Така че трябваше да я намери там. Трябваше.

Истинската Оокамине беше там, където трябваше да е. За сметка на това мястото изглеждаше изринато - имаше няколко невзривени тага, разхвърляни кунаи и следи от добре контролирани природни елементи. Едно от дърветата бе почти изцяло превърнато във въглен. Почти никакъв райтон обаче. Не бяха много райтоните, които можеха да се призовават с една ръка. Златокосата конохчанка имаше точно един. Възможно ли беше да е мъртва и да не го знае? Как работеха буншините в такива ситуации? Богове, Исао никога не ѝ беше казал… Трябваше да е жива. Обещала беше да се прибере в Коноха. Обещала беше. Клонингът се взираше празно в разкопаната земя, всяка част от плана ѝ - напуснала съзнанието ѝ, освобождавайки място за всепоглъщаща паника. Все още не се беше прeвърнала в електрически импулс, оригиналът не можеше да е далеч. Напълни дробовете си с леден въздух и погледът ѝ се плъзна по бурното течение на реката. Едва виждаше другия бряг. Въпреки отрицателните температури, бързеите не бяха позволили повърхността на водата да замръзне… До колкото можеше да прецени по нанесените щети, противниците ѝ владееха катон. По реката, оригиналът щеше да се движи по повърхността ѝ, а ако можеше да съди по окаяния ѝ вид при последната им среща - най-вероятно по течението, за да избегне съпротивлението. Без да губи повече време клонингът хукна между дърветата, редувайки шуншини с катерене и нервно оглеждане на по дължината на водното корито. Недодялани, лишени от грация движения, в които прозираше отчаяние и истерия. Може би грешеше, може би не познаваше дори себе си. Страхът беше стиснал гърлото ѝ в юмрук, когато внезапно небето се окъпа в ярка светлина. Сякаш въздухът се взриви и над реката заваля огън. Катон. Застина и зачака - да избухне, на изчезне. Беше закъсняла. Ала нищо не последва. Надникна зад прикритието на дърветата тъкмо, когато оригиналът ѝ беше насилствено измъкнат на повърхността на водата, в която се беше скрил от огнения си край. Около нея се бяха събрали три силуета - две жени и един мъж, в момента изцяло погълнати от едва държащото се на крака куноичи. И просто така паниката я напусна. Беше жива. Имаше надежда. Знаеше какво трябва да направи. Спусна се предпазливо по речния бряг, минавайки мимоходом в полезрението на оригинала, и нагази в ледената вода. Мястото беше дълбоко и я погълна цялата за секунди. И тя като истинската Ооками не можеше да плува, но можеше достатъчно добре да се придвижва във водата с помощта на чакра молд. Опита се да се абстрахира от студа, ала тялото ѝ така трепереше, че ѝ беше трудно да задържи дъха си. Може би това щеше да е достатъчно, може би сега щеше да се пръсне. Вместо това метър след метър навлизаше все по-дълбоко към центъра на река, докато крайниците ѝ губеха чувственост от студа и ѝ ставаше все по трудно да съхрани концентрацията си. Течението ту я подхващаше като парцалена кукла, ту чакра контролът ѝ надделяваше и успяваше да се противопостави на неумолимия му напор. Очните ѝ ябълки бяха започнали да пулсират от напрежението на взирането през ледената вода, когато над главата ѝ изплуваха сенки. Четири на брой в същата формация, която беше забелязала и на повърхността. Заиздига се предпазливо към тях, докато ръцете ѝ френетично ровеха из нинджа чантата. Замръзналите ѝ пръсти вадеха и изпускаха кунаи под акомпанимента на хаотичните ѝ мисли. Въздухът свършваше. Силуетите над нея започваха да се движат. Нямаше време. Никакво време. Напипа формата на две остриета и сви юмруци около тях без да се интересува дали не наранява и собствените си длани в процеса. Дори да се унищожеше тук беше достатъчно близо. Можеше все пак да направи още нещо. Изтласка се нагоре и яростно заби кунаите си в ходилата на две от мрачните фигурите. Водата над главата ѝ се обагри в кръв почти едновременно със заряда, която я проникна. Райтона заигра по повърхността и нахлу към клонинга, който успя да разбере какво се случва точно преди самият той да се превърне в бледосиня мълния.
въздух като за пръв път нахлу в дробовете на Ооками и я разтресе до основи. Чакрата бясно напускаше тялото ѝ през стъпалата под формата на Bakurai и се сливаше с подводната мълния, създадена от клонинга ѝ. Спомените му разкъсаха мрака на пълното изтощение, докато самата тя бавно се свличаше на колене. Около нея противниците ѝ се гърчеха и се съпротивляваха, ала един по един започнаха да потъват под водата. Това беше единственият ѝ шанс, нямаше нищо друго скрито в ръкава си. Затова и не спря техниката си, дори когато усети, че наближава лимита на чакра резерва си. Беше пресъхнала, пресъхнала до капка, ала докато те се движеха, щеше да се движи и тя.
Видя и последния Лотос, погълнат от бързото течение, и с усилие прекъсна потока електричество, извиращ от тялото ѝ. Гърдите ѝ едва се надигаха с хъхрене, но поне не я болеше. Не изпитваше болка никъде. Само умора и всепроникващ студ. Опита да вкара чакра в ръцете си и да си помогне с изправянето, ала крайниците ѝ отказваха да се подчинят. Водата продължаваше да я облива от всички страни и Ооками апатично отбеляза, че потъва. Нямаше чакра за повече. Колко странно, че след всичко, което беше преживяла щеше да умре на място като това, сама, дори без мъчител, който да изпрати душата ѝ. От гърлото ѝ се откъсна задавен звук - наполовина смях, наполовина плач, който постепенно премина във високо стенание. Не беше намерила Киа. Всичко беше напразно. Докато течението я подхващаше, а водата гладно я притегляше в обятията си, в обърканото ѝ съзнание продължаваха да триумфират спомените на клонинга ѝ. Изражението на брат ѝ. Обещанието, което беше дала и което нямаше да спази. Главата ѝ потъна и дори тези мисли я напуснаха, изместени от първичния инстинкт за оцеляване. Дробовете ѝ не функционираха както трябва - знаеше това от известно време насам. Въпреки всичко яростно се съпротивляваше, опитваше се да задържи малкото въздух, който ѝ беше останал. Течението я завъртя, потопи я дълбоко, после я изхвърли отново. Гърбът ѝ се удари в камък и ребрата ѝ отново изпращяха, докато устата ѝ се пълнеше с кръв. Все по-дълбоко и по-дълбоко, водата около камъните се вихреше и я засмукваше към дъното. Бори се до последния възможен момент. До самия край. И все пак човек можеше да задържи дъха си само толкова време. Цялото ѝ тяло се отпусна в един последен миг на осъзнаване и водата нахлу през носа и устата ѝ.



Go to the top of the page
 
+Quote Post
Киа Рюуко
коментар Sep 8 2018, 09:54 PM
Коментар #71


Издирвано шиноби/Б ранг
Икона на група

Група: Administrators
Коментари: 6,923
Регистриран: 12-February 08
Град: murderland
Потребител No.: 1,512

Информация за героя

Възраст: 23


HP: 620
CH: 800
ST: 600 RM: 39

Сила: 310
Интелект: 400
Воля: 330
Бързина: 300
Статус на героя:
Refunded 475 exp




Въздухът прерязваше дробовете ѝ с ледените си остриета, докато Киа трескаво се спускаше след водните и снежни каскади, които техниката ѝ понесе надолу. Акаши, престарял сензор с кисел нрав, мигновено бе отворил връзка между шинобитата на източния склон, щом постовите вдигнаха тревога, и зловещите му новини се забиваха в съзнанието ѝ като пирони в ковчег.
"Три дузини, три основни посоки, клин от югозапад… Всички елементи."
Главата ѝ се замая, докато пресмяташе трескаво, и насмалко да изпусне стъпката си. Плъзна се, отчаяно вложила чакра в стъпалата си, но не спря, когато на петдесетина метра под нея изскочи земна стена. Суйшоухата беше помела поне две от откъсналите се от клина, който Киа виждаше, шинобита, а свлечената снежна маса изтръгна воплите на още няколко. Тях нямаше сила да брои, за тях разчиташе на Акаши. Не бяха мъртви, а свлеклите се суйтон и сняг се разбиха в новообразуваната козирка и се заизсипваха с грохот отвъд. Безполезни.
"Групирай!" – стискаше яростно зъби, докато мислите ѝ летяха. Въпреки грохота на планината, не можеше да си позволи да разкрие дори капка информация за формированието, за което бяха говорили."Североизток, изток, югозапад."
"Това е лудост! Ще ви пробият със сигурност!"
Протестът на дотониста на североизточния пост спусна яростна червена пелена пред хаотично щуращия се поглед на Киа и куноичито го наруга люто, докато повтаряше заповедта си. Зъбите ѝ скърцаха. Беше ги предупредила, докато разполагаха лагера си, подкрепена от свидетелствата на Ооками и двамата бивши сподвижници на Казоу в групата им. Неколкократно бяха обсъждали възможните тактики, с които фанатиците биха опитали да ги притиснат, ако най-лошото се случеше. Точно както сега. И те все пак отказваха да се доверят на преценката ѝ. На върха на клина се криеше безопасността. В годините с Лотоса, беше участвала в поне две подобни формации. Всичко беше илюзия, просто примамка. Върхът щеше да обере първата вълна на атака, след което щеше да се развърне и да ги смачка по фланговете, затваряйки смъртоносен кръг около плячката си. На всички им беше ясно какво ще се случи, щом клинът се намираше на югозапад. Половината отряд щеше да подсили центъра на изток, за да даде възможност на шинобитата там да се прехвърлят на североизток. Понеже нямаше как да ги заобиколят през Страната на Огъня без да привлекат нежелано внимание, просто щяха да отрежат спасителното въже, по което бегълците опитваха да се издърпат. Не, позицията, която възнамеряваха да наводнят, трябваше да е най-добре укрепена. А останалите щяха да се бият до смърт, молейки се да не пропуснат твърде много шинобита през ситото си.
"Акаши-сан, тръгвай" – заповяда, щом метрите до козирката, от която все още се изливаха сняг и вода, станаха тридесет.
"Без мен оставате на сляпо."
"Без теб оставаме без план! Тръгвай!"
Дори и да имаше още нещо против, мъжът не го сподели. Киа за миг си позволи да се остави на тишината в съзнанието си, преди битката да е кипнала. Когато наоколо щеше да запее смъртта с оглушителната си стоманена мелодия. Мигът бе краткотраен и отлетя, щом куноичито отлепи крака от снега и се изстреля напред, за да се хвърли върху земната козирка. Дотонът, по който все още се оттичаше вода през ръба, потръпна, щом се стовари отгоре му. Киа посмя да си поеме дъх, едва когато зад гърба ѝ се появиха катонистът от съседния пост, Исами, и не много по-възрастната от самата издирвана фуутонистка Сазано, една от тримата в групата бегълци. Не разполагаха с безкраен ресурс, освен постовите и сензора им, имаха девет човека на разположение с доминантното наличие на катонисти. Да разпънат защитната мрежа около лагера беше предизвикателство само по себе си, което изпълниха по най-добрия възможен начин. Двата далечни края в момента бяха заключени между двама дотонисти, докато вътрешните постове се разполагаха така, че от дясната им страна да ги защитава доминиращият ги или неутрален елемент, направено възможно благодарение на двойнствената природа на Киа. Още една причина нейният пост да се нуждае от по-малко подкрепление. Притеклите ѝ се на помощ може и да не притежаваха райтон, ала тримата помежду си имаха достатъчно елементи, за да противостоят на всичко, което Лотосите можеха да захвърлят към тях.
Или поне Киа така си въобразяваше. В мига, в който Акаши ѝ съобщи, че всички са заели местата си, гърлото ѝ се сви от изпълнилите я съмнения. Искаше да хвърли поглед през рамо, да наблюдава изтеглянето на Ооками и групата ѝ. Всеки удар на сърцето я отдалечаваше все повече от някогашния ѝ боен другар. Пропастта между двете бе зейнала толкова осезаемо последните дни, а това, че се разделяха, беше последната капка. Но необходима. Киа щеше да се бие, за да умре, надявайки се смъртта ѝ да помогне за спасението на останалите. Тя не се страхуваше да умре, не оставяше нищо след себе си, освен прах и сенки. Не можеше да си позволи Ооками да се навърта наоколо и да опитва да я спаси. Същевременно, оставяше я в ръцете на Шимио, а издирваната знаеше, че младият Шируба щеше да направи всичко по силите си, за да опази сестра си жива. Нямаше по-добро място, на което златокосата да се намира. Макар че… макар че райтонът ѝ определено щеше да липсва на Киа.
Комбинираната атака на Сазано и Исами изкара куноичито от мимолетния ступор. Подсилената огнена топка се разби с трясък в ръба на земната козирка, точно когато двама души я прехвърляха. Двама. Киа се извърна надясно, точно когато оттам изскачаха още двама. Беше измъкнала кунай с таг, който гръмна и ги отхвърли сред снежните срутища отдолу. В същия миг дочу писъка на Сазано, която биваше посрещана от гледката на шест прехвърлящи се шинобита. Клинът, неспособен да пробие напред, започваше да се развръща зад гърба на шестимата, които очевидно се жертваха.
– Исами! – чу се да крещи издирваната, но катонистът вече бе наредил печатите. Огнените топки се пръснаха в стегната редичка срещу нападателите на Сазано, а Киа ги проследи с поглед, редейки собствените си печати. Огнените топки щяха да ги пръснат като пилци. Което значеше, че суйтонът ѝ можеше да ги свали. – Suiton! Teppodama!
Трима бяха пометени и се затъркаляха надолу по снега, един блъвна огнено кълбо, обгръщайки ги в пара. Затишието настъпи за частица от секундата, зловещата тишина припука по ръбовете си и Киа лавна нечленоразделна заповед към двамата си партньори, когато райтонът разцепи въздуха и го изпълни с озон. Мълнията порази земната козирка през средата. Сред пръските кал, пръст и сняг, издирваната зърна Исами, отчаяно изпълнявайки шуншин преди неговата половина да е политнала към бездната на планинските фусти.
– Изтегляй! – ревеше Киа, размахала ръце и скочила обратно на снега.
Катонистът се разби сред преспите, шуншинът му го беше изнесъл на пътя на развръщащия се клин, като преграда между тях и Сазано. Фуутонистката не можеше да призове ветровете си, за да го защити от връхлитащите Лотоси, забелязали лесна плячка. Рискуваше да помете и него. Ала за щастие, Киа вече се бе приближила достатъчно. Зехел се разви с кристален звън над главите им и издирваната го поднесе в хоризонтална дъга към трите шинобита. Те се видяха принудени да отстъпят, а издирваната рязко дръпна веригата и я нави около гаунтлета си. Хвърли се стремглаво напред, блъсна едно от шинобитата с рамо, остави го да се търкаля в преспите и докато се изправяше, изтегли Еа, за да подсече мъжа от лявата ѝ страна през кръста. Плисна гореща кръв, заиздига се пара, а писъците му разтърсиха склоновете на планината. Киа тъкмо се ухилваше свирепо, когато нещо тежко я халоса по гърба и девойката изпусна чакра молда си, самата тя сурнала се в снега. Изпъшка, устата ѝ се напълни с палещ от студа сняг, раменете ѝ горяха от удара. Всичко наоколо се превърна в бяла, пухена пелена. Панически посегна с Релекто и гаунтлетът заора сред снега, за да я застопори. Свличаше се към бавна смърт от задушаване под тоново сняг. И когато успя да се закотви на склона, остана за миг да лежи сред преспите, за да си поеме дъх. Студът продираше дробовете ѝ, ледени игли дълбаеха вътрешностите ѝ. Някой ѝ крещеше предупреждения, Акаши опитваше да ѝ предава информация през сензорната връзка, ала главата ѝ кънтеше и не чуваше. Когато секунда по-късно вече се бе надигнала, потна, мокра, изтощена, видя за какво я предупреждаваха. Нападателят ѝ се бе спуснал да я довърши сред преспите. Куноичито потърси опора, готова да приеме битката, когато едно огнено кълбо го обгърна и помете от пътя ѝ. Далеч над тях, Исами беше вдигнал палец. Само след секунда се извърна и продължи с нареденото изтегляне.
Прегърбена под тежестта на понесената тояга, Киа се закатери обратно нагоре. Беше прекалено бавна, Исами и Сазано щяха да стигнат до прокопаните тунели навреме, ала преследвачите от все още разливащите се Лотоси щяха да минат необезпокоявани през поста им. Към билото. Към Ооками. Издирваната изруга, после изрева и удари дланите си в снега, както тичаше нагоре. Планината простена, когато чакрата на куноичито прониза сърцевината ѝ. Като прекършени ребра, почвата, притискана в ледената прегръдка на снега, изригна и се разцепи, отваряйки разлом в склона. Плъзналата към билото техника отхвърли остатъка от първата дузина шинобита, която напредваше от най-югозападната точка. Почти не бяха имали възможност да покажат уменията си. Всички до един стремително напредваха към пътеката, по която вече се бяха прехвърлили хората им от другата страна. Може би не търсеха точно този проход, ала търсеха път отвъд. За да спрат измъкналите се на всяка цена, да им попречат да се доберат до Коноха, да разкажат. Скърцайки със зъби, Киа се закатери отчаяно по пръсналите се земни останки, риеше през преспи, молдираше там, където бе невъзможно да мине. Трябваше да сложат похлупак на гърнето тук. На всяка цена.
С крайчеца на окото си зърна втората дузина Лотоси. Водачът им ѝ се стори смътно познат, ала нямаше време да се замисли над това. Той крещеше яростни заповеди на хората си, махаше им по посока на билото и тогава куноичито осъзна. Беше се издънила. Предотвратявайки настъплението на остатъка от първата дузина, беше издала мястото, което пазеха. Отрядите в миг бяха разбрали, че защитата им е била построена, за да попречи на спокойното им развръщане, да не им позволи да го обградят и скупчат в капан. Ала действията на Киа им бяха показали, че искат да им попречат да прехвърлят билото.

"Акаши, издъних се" – предаде тя по сензорната връзка, докато хрипливо си поемаше от ледения въздух, в бясна надпревара с отряда от дясната си страна. Мъже и жени в униформите на Лотоса пореха снега, а един поглед през рамо ѝ разкри третия отряд. Свърнал едва забележимо от маршрута си до момента. В сивкавата светлина на утрото, сред кънтежа на стъпките си и свистенето на кислорода в дробовете си, Киа осъзна едно. Щяха да ги разрежат като нож – бучка масло, и щяха да ги победят."Свържи ме с Шиндзо."
"Тук съм. Слушам те."
Гласът на дотониста от североизточния отряд беше твърд като скала. Шинобито бе на средна възраст, обръгнало в битки и калено с кръв. Въпреки посивелите му слепоочия, все още беше надежден като добре наточено острие. Бяха стигнали до решение, че постовите, които посрещнат първи вражески шинобита, автоматично стават водачи на отряда, затова бе потърсила него. С известен срам и горчилка му обясни ситуацията, докато отчаяно опитваше да запази равновесие сред разрухата. Докато отчаяно се мъчеше да спечели надпреварата с втория отряд, който вече бе започнал да си разменя далекобойни техники с обединената групичка на третия и четвъртия пост.
"Ще ви разкъсат, преди да успеем да ви помогнем" – възрази той, а Киа поклати глава, сякаш можеше да я види как възразява.
Усещаше в гласа му колебание, дали да ѝ възрази или да остави презираното издирвано шиноби да умре в боя. Не можеше да го вини.

"Ако прехвърлят билото, ще настигнат нашите и ще ги изколят до крак. По-добре ние, отколкото онези, които вече имат някакъв шанс!"
"Това някакъв извратен начин да изкупиш вина ли е?"
Прямотата в гласа на опитното шиноби едва не изкара Киа от равновесие. Задълба с ноктите на гаунтлетите в един скален къс и се изтласка напред, ругаейки.
"Повярвай ми, да оставя костите си на тези склонове не може да покрие и частица от вината."
Известна тревога стегна стомаха ѝ, тъй като в отряда на Шиндзо се намираха и другите двама Лотоси в групичката им. Дали омразата му към тях щеше да надделее или те все пак щяха да се сработят, предстоеше да стане ясно. Киа нямаше време да се съмнява, докато пухтейки взимаше ценни метри преднина пред втората дузина Лотоси. Дванайсетте шинобита бяха престанали да се развръщат, сбираха се на рехава групичка в подобие на клин, което да прикрие напредването на третия отряд. Един катон изсвистя покрай куноичито и беше посрещнато от суйтона на защитниците. Вдигна се мъгла, попари кожата на издирваната, и докато тръпките агония плъпваха по тялото ѝ, Киа хлътна в един от прокопаните тунели. Още щом се настаниха за почивка, Шимио беше помогнал да прокопаят мрежа от няколко тунела, които опасваха защитен пръстен около лагера им. Така че ако им се наложеше да отстъпват и да дават отпор около него, да разполагат със скривалище и възможност за изненада. Исами и Сазано, заедно с останалите катонисти и фуутонисти в групата им, трескаво бяха работили с брата на Ооками, за да загладят снега до лед, да укрепят тесните тунели, а след това да скрият и съществуването им. Бяха се справили твърде добре.
"Но да оставим мелодрамата за после." – Киа можеше само да благодари, че сензорната връзка не можеше да предаде отчаяните ѝ стенания, с които кънтеше тесния тунел."Изчакайте, колкото можете. Ако започнат да надделяват, сринете склона заедно с нас. Ако ли не… Изчакайте зората и ги пометете."
"С удоволствие."
Планът беше самоубийствен. Ала нямаха друг избор. Вече не се биеха, за да не бъдат обградени и смазани, вече се биеха, за да завлекат Лотосите в гроба със себе си. За да дадат шанс на своите.
"Акаши-сан, прикривай оттеглянето им."
Звучеше налудничаво спокойно, докато горещи сълзи си проправяха път по мръсните ѝ, замръзнали страни. Не ѝ достигаше въздух, имаше чувството, че в тесния тунел е поставена без изход, а цялата планина е на път да се срине върху раменете ѝ, тръпнеща и тътнеща от битката на повърхността. Давеше се в собствените си накъсани хрипове и цялата затрепери. Сякаш отново беше в някоя от стаите за мъчения на Лотоса, сякаш отново отнемаха сетивата ѝ едно по едно, за да страда. Но трябваше да се пребори с импулса да повърне, да легне и да умре там на място, в напукания лед под заснежения склон. Трябваше да продължи да се бие, да се бори, колкото и уморена да беше. Трябваше да купи още минутка-две на хората си, да даде още един шанс на Ооками и Шимио да се измъкнат, да бъдат свободни. Със сетни сили, Киа изпълзя до тесния отвор нагоре. Тънка коричка лед, затрупана от няколко шепи рохкав сняг, я деляха от битката.
"Сазано, Исами, на позиция ли сте?"
"Тук сме, Киа," – отвърнаха те в хор.
Куноичито си пое треперлив леден дъх, намести Зехел обратно на бойния си колан и постави свит брониран юмрук върху ледената коричка над главата си, докато стъпалата ѝ се насищаха с чакра.

"Арама-сан," – обърна се тя към райтонистката, предвождаща групичката на трети и четвърти пост."Пригответе се да залегнете в мига, в който сензорната връзка прекъсне." – жената потвърди кратко, някъде на фона се чуваха последните сведения, които възрастният сензор даваше за бойното поле и движението на формациите. В мига, в който Киа и двамата ѝ партньори излезеха от скривалищата си, старото шиноби щеше да маскира маркерите на североизточната група и щеше да прикрие засадата им. Щяха да изгубят напълно връзка и никаква информация нямаше да ги достига. Киа изду ноздри, а леденият въздух я проряза до мозъка на костите. След което издиша бавно и като за последно."Акаши-сан… Ще се чуем на зазоряване."
Измамната тишина продължи миг, по-дълъг от вечността и по-кратък от удар на сърцето. Издирваната раздели измръзналите си до кръв устни и изговори думите заедно с изпращането на тръпнещата мисъл по сензорната връзка.
– Разкъсайте оковите.
Поддържаната от Акаши връзка секна със същия пукот, с който бронираният ѝ юмрук разби тънката ледена коричка. Киа се изстреля от теснината сред дъжд от кристали и снежинки. Точно навреме, за да зърне чудовищния огнен дракон, насочен към хората им на склона. Нямаше време да се озърта, знаеше, че Исами и Сазано са от двете ѝ страни. Докато безтегловността на скока я поемаше, куноичито удари ръце пред гърдите си, а името на техниката се изгуби сред тътена ѝ. Водната фуния обгърна тримата и ги защити, а девойката вдигна ръце и насочи пенещия се воден стълб над главите на предните им постове. Водната пелена откри видимия хоризонт, точно когато суйшоухата се вряза с рев в главата на огнения дракон. Притегли го в обятията си и го заби в склона на броени метри от хората им. Планината потръпна под нозете им, Киа зърна някои тъмни на фона на снега фигури да рухват и от двете страни на сблъскалите се техники. Поне щяха да се измъкнат само с попарване от разнеслата се пара. А и тя нямаше да се задържи дълго.
– Fuuton! Daitoppa!
– Katon! Gouryuuka no Jutsu!
Издирваната нямаше време да огледа пораженията от сблъсъка на предходните две техники. Тези на партньорите ѝ профучаха от двете ѝ страни почти едновременно и тя се принуди да коленичи в снега, свила глава между раменете си. Бръснещият повей на фуутона и жежката диря на катона я притиснаха като в менгеме. В този момент, Акаши и докладите му от бойното поле наистина ѝ липсваха. Надигна се предпазливо, когато усети шинобитата да приближават от двете ѝ страни. Настъпи зловеща тишина, от която потта под дрехите им се превърна в лед, докато се взираха в браздата и кратера оставени от вилнеещото нинджутсу. Разсипващия се в сиво мрак се изпълни със стенания и клетви, носени по екливите склонове на планината. Далеч долу, върхарите се прекършваха с пукот, поразени от техниките.
– О, Господи! – Сазано потрепери от лявата страна на Киа и куноичито я усети да подръпва ръката ѝ. – Там.
Проследи с поглед треперещия пръст на другото куноичи и зяпна. Стрелна очи на североизток и се опули почти невярващо. Няколко пъти огледа ту едните, ту другите. Нямаше как да се свържат с Акаши, старият сензор вече бе потиснал чакра маркерите на своята група, за да могат да се скрият. Но грешка нямаше. Към тях по склоновете пълзеше четвърти отряд. Тъмните им униформи се открояваха като рани там, където снегът бе непокътнат. Същевременно, съюзниците им се съвземаха от погрома на техниките и се надигаха бавно, за да обединят сили, докато и бегълците се опитваха да се съвземат от непряко поетите щети. Киа изруга. Вероятно имаха сензор, който през цялото време ги беше скривал. Сигурно затова бяха позволили на бегълците да вземат толкова голямо предимство и бяха пожертвали част от Лотосите. Просто имаха още. Киа прокле и простена, точно така действаше Казоу, но ловът, който им бяха спретнали, беше с невъобразими размери. С колко хора разполагаше Лотоса, щом само за един лов идваше малка армия?!
– Трябва да ги увлечем в бой – простърга Киа през зъби. – В елементална битка ще ни разгромят.
– В ръкопашен бой?! – възкликна Исами. – Осмина сме и не сме в цветущо състояние! А те са, колко? Две дузини?
– Повече, ала са основно недоразвити отрепки, които не знаят що е дисциплина – отвърна куноичито, наблюдавайки вливането на североизточния отряд в редиците на Лотоса. – Но ако им дадем възможност да ни засипят с техники, предимството на височината няма да има никакво значение. Вие двамата оставате тук за далекобойна подкрепа. Там, където има Лотоси и няма наши, засипете ги с огън и жупел. Откъсналите се гледайте да спирате преди вашата линия. Ако някой мине покрай вас, оставете го.
– Да го оставим да тръгне след децата? – възмути се Сазано и Киа я дари с отровен поглед.
– Малко вяра в Ооками и Шимио, а? – сопна се издирваната и фуутонистката се присви, все едно я беше зашлевила. – Той е джоунин на Коноха, не някое треторазрядно генинче. – с всяка дума се извисяваше все по-заплашително над изплашената фуутонистка. Но го направи повече, за да повярва самата тя, че останалите ще да могат да се оправят с каквото минеше през твърде едрото им сито. – Още някакви възражения?
Нито един от двамата не продума повече. Киа свали наметалото от гърба си, макар че студът я заръфа. Само щеше да ѝ пречи в ръкопашен бой. Намести жалките парчета броня и им кимна за последно преди да им обърне гръб. Снегът изхрущя под ботушите ѝ и издирваната се стрелна към предните постове на защитата им. Хората им вече се вдигаха на оръжие. Арама беше знойна жена, която се връщаше при съпруг и две деца. И макар и да не харесваше Киа, имаше сходен подход към броженията. Рехавата линия от петима защитници зарева екзалтирано и свирепо и куноичито усети, че кръвта ѝ кипва. Разнесоха се експлозиите на тагове, засвистяха кунаи и шурикени. Пламък плъпна по една жица и изпепели Лотоса, хванат в капана ѝ.
Киа също ревеше, когато прекоси линията на защита и се хвърли в пъплещата нагоре Лотоска гмеж. Вряза се в първия мъж с рамо, усети пукането на гръдната му кост върху бронираното си рамо. Събори го по гръб и се извъртя към следващия. Острието му се спусна върху ѝ и куноичито подложи бронирани юмруци на пътя му. Катаната се вклини в пластините, девойката напъна, изтръгна го от ръцете на врага си и с една крачка се озова пред него. Тресна лицето му и парчета кожа и крещящи въздишки полепнаха по Профе. Гореща кръв плисна от разпраното лице на Лотоса и опръска Киа, влизайки в очите ѝ. Издирваната трескаво ги избърса в ръкава си, докато се извръщаше към звука на най-близкия враг. Тежкият му метален прът беше вклинен между тънките сайове на Арама, които изглеждаха сякаш ще се прекършат всеки миг. А главата ѝ – да се разпука на пътя на тоягата. Куноичито изтегли Фесто през рамо и завърши движението си във врата на Лотоса. Главата му отхвръкна на няколко метра, преди да тупне и да заседне в пряспа, а тялото му се катурна по склона сред фонтан от кръв. Двете застанаха гръб в гръб и мълчаливо изгледаха враговете, които ги наобикаляха. На всеки от защитниците се падаха по четирима Лотоса. А мускулите им вече стенеха и силите ги напускаха. Това беше една обречена битка. От време на време в периферията на Киа блесваше катонът на Исами, докато двамата със Сазано обираха онези, които не успяваха да спрат. Ала и тяхната чакра скоро щеше да свърши. Беше мернала няколко силуета, приближаващи устремено билото на планината, където изчакаха да се съберат с други. Всяка кост в тялото на издирваната тръпнеше, една почти непреодолима сила я теглеше натам, към зъберите на върха, към приятелката ѝ. Повече от всичко искаше да изостави тази обречена битка, за да иде и да се увери, че Ооками ще е добре, да се бие, за да я защити. Ала знаеше, че ако дори един от тях паднеше или избягаше от мелето, Лотосите ще ги пометат. Групички от по шестима и осмина бяха притиснали защитниците по двойки. Разделяха ги в стремежа си да ги покорят. Киа стисна челюст, плъзна бърз поглед към изораната от техники планина, лепкава и кална от кръвта. Изпъна ръка и простена техниката в мига, в който усети тласъка на Арама, отблъснала се от гърба ѝ.
– Doton! Ganchuso!
Избликнаха земни шипове и поразиха двама, които бяха твърде бавни, за да се махнат от пътя им. Но други двама нападнаха. Високо вдигната катана полетя от лявата ѝ страна, Киа се гмурна под нея и описа дъга с Фесто. Димящите вътрешности се посипаха в краката на мъжа преди да е завършил удара си. Издирваната усети пареща целувка в десния си хълбок и се завъртя на пръсти, за да отклони отклони острието на синекосата от другата ѝ страна. Топлина полепна под ризата ѝ, ала Киа не ѝ обърна внимание. Мушкащо движение последва с приклякане и завъртане покрай оста, за да пропусне тежкия двуръчен меч над главата си. Снегът постоянно се разместваше под стъпалата ѝ, там, където земята беше разкаляна от кръвта, куноичито се пързаляше. Макар и да молдираше непрекъснато, едва успяваше да се задържи на крака върху склона. Потърси опора в жената срещу себе си. Натисна ръката ѝ нагоре, заби чело в носа ѝ и издигна Фесто в звънтящ замах. Ръката с меча изведнъж стана лека, загуби натиска си. Наоколо швирна кръв. Синекосата се катурна по гръб, а запъхтяната и почти ослепяла от главичката Киа се сурна подире ѝ. Опита да промени центъра на тежестта си, да наклони тяло назад, но всеки миг щеше да се прекатури през глава. Когато пред погледа ѝ блесна върха на звънналата преди миг стрела.
Ударът я връхлетя като гюле. Трябва да е била подсилена с чакра, защото стрелата прониза десния нараменник и събори Киа по гръб. Все едно я бяха ритнали в зъбите. Цялото ѝ тяло пламна от силата, с която се стовари на склона. Издирваната изрева и захленчи, докато опитваше да се изтегли нагоре, а стрелата в рамото ѝ, изскочила от другата страна, изпращаше болезнени тръпки по цялата ѝ дясна половина при всяко трепване. Такъв удар можеше да обезглавява. Два сантиметра наляво и нагоре и щеше да разсипе мозъка на издирваната. Без да пуска Фесто, от страх да не го изгуби, хриптейки като мъртвец, Киа счупи стрелата и я натисна, за да изскочи от другата страна. Пищеше. Или поне смяташе за редно да пищи и беше раззинала паст, ала не се чуваше. Битката наоколо бушуваше като гневно кърваво море. Около нея се свличаха хора – живи и мъртви, плетеница от крайници, тела и съдби, някои прекъснати тук, други – осакатени завинаги. Видя един Лотос да оставя плитка рана през гърдите на Арама. Някой хвърли дотониста им върху собствените му шипове. Фуутонистът им – хилав младеж едва взел чуунинското си елече преди да го похитят, отчаяно отблъскваше четирима, управлявайки оръжията си отдалеч. От катонистката и суйтониста им нямаше и следа. Нагоре по склоновете вече не се изкачваха Лотоси, ала защитниците губеха. Исами и Сазано се намесваха все по-рядко. Всеки момент щяха да започнат да дават жертви. И всичко щеше да се окаже напразно. Ако оцелелите Лотоси успееха да прехвърлят билото, Ооками, Шимио и останалите бяха обречени. Защо Шиндзо се помайваше? Защо още не бе сринал планината отгоре им?!
Докато се надигаше тромаво, мислите ѝ бяха прекъснати от поредния Лотос, решил, че свалена на земята, е лесна плячка. Един от кунаите му бръсна бузата ѝ, шурикен се заби в бедрото ѝ, но издирваната дори не трепна. Толкова болка и страдание ѝ беше причинил Ордена, още малко беше нищо. Надигна се с помощта на тръпнещите си мускули, точно когато онзи изтегляше катаната си. Но Киа дори не му даде шанс да я използва. Зехел звънна и с леко тромаво движение на лявата си ръка, младата жена омота ошипената верига около врата му и дръпна. Недостатъчно силно, ръцете ѝ бяха изтръпнали. Онзи се свлече на колене и Рюуко се приближи, изритвайки го в лицето, за да го свали по очи. С едно движени стъпи тежко на тила му и прибра Фесто, вече нямаше сили да го държи с ранената си ръка. И задърпа. Зехел се изопна, когато омота дължината му около бронираната си левица. Онзи започна да гъргори и да се гърчи, но Киа неумолимо притискаше лицето му в коравата от студ земя. Беше сгърчила черти до неузнаваемост, цялата покрита с кръвта на Лотоси, със собствената си сукървица и мръсотията на доскоро девствено белите склонове. Врагът ѝ отчаяно махаше с ръце, търсейки да се захване за краката ѝ, но силите му бързо го напускаха, докато шиповете на Зехел дълбаеха шията и гръкляна му. Беше мъртъв много преди да пререже врата му, ала Киа продължи да опъва веригата свирепо, включвайки и ранената си ръка. Малко им беше, и на този, и на всички останали, влели се в редиците на Казоу. Заслужаваха да умрат в адски мъки, бавно и тревожно, заслужаваха да изпитат лепкавата милувка на смъртта, с която изтръгваше живота измежду пръстите им… А всички страдали под ярема им, заслужаваха да изпитат насладата от това да вземат този живот сами. Както Киа се наслаждаваше в този миг…
Зехел преряза плът и кост с мляскащ звук и куноичито се олюля, когато изгуби съпротивлението. Кръв бучеше в ушите ѝ и не успя да чуе свистенето на тага. По-скоро видя, отколкото усети с изтръпналото си тяло експлозията. Взривът я запрати във въздуха. Удари всеки камък, разпилян къс скала, устата ѝ се напълни с кал, метал и пръст, и тя се задави. Имаше чувството, че се е търкаляла цяла вечност, когато най-сетне спря с ребрата си в нечий ботуш. Остана да лежи замаяна, останала без дъх. Шурикенът в бедрото ѝ се беше впил дълбоко и гризеше съзнанието ѝ. През пелената от кръв и пот, която ръфаше очите ѝ, Киа зърна късче небе. И се усмихна. Катранът беше посивял, а сега и порозовяваше на места. Бяха издържали. Напук на всички шансове, бяха оцелели достатъчно дълго, за да посрещнат една последна зора. Затова Шиндзо не беше срутил планината отгоре им. Беше видял, че все още имат шанс. И им го беше дал. Въпреки различията им, Киа не можеше да не бъде благодарна на обръгналия дотонист за непоклатимото търпение.
– Не виждам нищо смешно в това, което те очаква.
Непознатият глас беше последван и от тяло. Една твърда ръка се спусна и сграбчи Киа за гърлото, като едва не премаза гръкляна ѝ. Куноичито се задави и по устата ѝ потече кръв, а после и по ръкавицата на нападателя ѝ, когато я изтегли на крака. Изправи се пред две искрящи сиви очи, увенчани от ореол от черни къдрици. За първи път зърваше този мъж, но едно злокобно предчувствие задръсти гърдите ѝ. Киа пробва да се бори, но тежестта на битката и собствените ѝ оръжия беше оловна, в тялото ѝ не беше останала и грам силица. И просто ей така, щеше да се остави да ѝ извие врата като на пиле за яхния.
– Нищо? Съвсем нищичко? – присмя се мъжът, докато надвисваше над нея, а тялото ѝ омекваше в желязната му хватка. – Разочарован съм. Очаквах повече от змията, съблазнила господаря ми.
В ъгълчетата на очите си усещаше да пълзи мрак. Опитваше да остане будна със сетни сили, макар и почти да не можеше да си поеме дъх. Опитваше се да слуша, да търси своя шанс. В гласа на непознатия имаше презрение, но и горчилка. В първия момент, лишена от така необходимия кислород, Киа не успя да разбере за кой господар говори. Но тогава я връхлетя.
– Тсу…
– Да, точно така – изръмжа мъжът над нея и слюнката, с която яростта бе напълнила устата му, се плисна по лицето ѝ. Фанатично блясъче трепкаше в сивите му като остриета очи. Но не родено от каузата на Лотоса, а калено в костите му с ревностна вярност към господаря му. – Аз съм единственият оцелял от боевете на Арената сред хората, които Лотоса отведе от Аманохара заедно с Тсукисаба. Аз и никой друг! – мъжът като че да крещеше, ала ушите на Киа пищяха пронизително от взрива, от задушаването, от умората и безнадеждността на положението ѝ. Яростта му я достигаше само като олигавен шепот. Този път не виждаше изход. – Бих се до смърт, за да мога да застана до него! За да го накарам да се гордее, че има другар като мен! И какво направи той?!
Заслепен от гняв, онзи я разтърси и Киа застена. Отметна главата ѝ назад и навря нос в нейния. Дъхът му бе кисел, долавяше се алкохол. Беше умопомрачен и пиян, и искаше единствено да я унизи, да я накаже, задето му бе отнела вниманието на обожествения му лорд.
– Падна в мрежите на малка измет като теб! Точно когато получихме шанс да прославим прескъпата ни Аманохара! Достатъчно беше да си отвориш краката и той си изгуби ума! Захвърли чест и дружба за една Лотоска блудница! – мъжът плю и оголи зъби свирепо, докато Киа отчаяно скимтеше в хватката му. Той се приведе още малко и пошушна в ухото ѝ. – Не можеш да си представиш какъв възторг ме обзе, когато видях чакра маркера ти тук.
Със сетни сили, куноичито се загърчи в ръката му. Опита да вдигне своите, но Зехел тежеше като олово около лявата, а дясната ѝ беше почти на пихтия. Как се предполагаше да му обясни колко бърка. Че господарят му не го беше изоставил, че още от началото бе възнамерявал да се освободи от хомота на Лотоса?! Можеше ли изобщо да го убеди с оправданието, че един за друг двамата бяха просто отдушник?! Разчел сподавените ѝ стенания грешно, онзи се приближи още малко и твърдото му тяло се притисна в куноичито. Девойката потръпна от погнуса, беше възбуден, а киселият му дъх опари ухото ѝ отново.
– Не се безпокой – почти ласкаво прошепна непознатият. – Теб няма да те убия. – в думите му се просмука свирепа отрова, и тогава Киа разбра. Тсукисаба го беше изоставил, защото бе прозрял истинската му същност, освободена в редиците на Лотоса. Този предаден мъж заслужаваше съдбата си. – Сам ще разчекна бедрата ти, за да видя какво толкова откри той в теб, а после ще го даря с разпорения ти труп, преди да взема главата му.
Бездиханна, Рюуко замря, изпълнена с ужасяващо предчувствие и отчаяние, което не бе познала. По-скоро щеше да умре от собствената си ръка, вместо да се остави на този помрачен луд човек. Ала в този миг дойде лелеяният рев. От зъберите на североизток се разнесе екливата мелодия на бойни призиви. Шестимата прикрити бойци, предвождани от Шиндзо, бяха разровили снежните си скривалища и се спускаха като бяла смърт от склоновете. Непознатият палач на Киа се извърна объркано, но девойката не последва примера му, не вдигна очи. Остана концентрирана върху омразния му профил. Бегълците имаха зад гърба си лъчите на изгряващото слънце. Стреснати от неочакваната им поява, Лотосите до един бяха погледнали по посока на източника на рева. Само за да бъдат пронизани от слънчевите лъчи, разлели се по полите на планината. Сенчестите силуети наскачаха от североизточния склон и напуснаха безопасността на чупката, за да се стоварят върху главите на враговете. Повече бяха буншини, но гледката на приливната вълна шинобита беше разтърсваща сама по себе си. Защитавани от далекобойни техники, щяха да се изсипят като смъртоносен дъжд върху бойното поле. Увлечените им в ръкопашен бой противници нямаше да могат да се защитят. Да пуснат оръжията си, за да изпълняват техники беше равносилно на самоубийство срещу шепата бегълци, все още стоящи на крака. Капанът на Лотоса този път бе щракнал около тях.
– Какво по дяв…
Непознатият не можа да довърши. Дори не разбра откъде му дойде. Ухилената дивашки Киа принуди отслабената си дясна ръка да се задвижи. Ноктите на Профе заораха в бузата на мъжа и се сключиха около ченето му. Той се извърна обратно към нея, разпаряйки несъзнателно цялата си уста на метала на гаунтлета. Киа търпеливо беше размотавала Зехел от лявата си ръка, за да спре да я тегли надолу, и сега стовари брониран юмрук в слепоочието на Лотоса. Зашеметен, той я пусна и тялото му омекна, повличайки я със себе си. Двамата се спряха в кървава твърда пряспа и Рюуко го просна по гръб. След което го замлати. Бронираните ѝ юмруци се стоварваха неумолимо върху наковалнята на лицето му. Беше умрял още при втория удар, когато хрущяла на носа му проби мозъка, но Киа продължи да го налага. Забравила и болка, и умора, хриптяща и изпълнена с бяс, издирваната продължи да го налага, макар и да видя приритването му, макар и да вдлъбна главата му. Спря чак когато мозъкът се пръсна под ударите ѝ на пихтия. Повърна и превита изпълзя настрани от трупа. Седна, а после се отпусна и по гръб на коравата гръд на планината. И остана да лежи, изтощена до премала, без дъх в дробовете и без кръв в премръзващото си тяло. Но усмихната. И ликуваща.

***

Дойде на себе си не повече от половин час по-късно от неритмично поклащане. Ярката светлина на утрото се бе прокраднала дори тук, от другата страна на планинския хребет. Околността носеше зловещите белези на неотдавнашна битка, толкова свирепа, колкото и тяхната. Докато осъзнаваше, че някой бе опънал наметалото ѝ между два клона и я влачеше като на носилка с въже през гърдите, куноичито бе овладяно от леден страх. Какво бе станало с хората им, с децата? С Ооками? Огледа се подплашено и зърна примрялата Арама на носилка до нея. От другата ѝ страна беряха душа дотонистът Касами, който последно бе видяла на шиш-кебап върху дотона му, и суйтонистът Харада. Катонистката Чияки креташе до тях, подпряна на дебел прът и притиснала ръка към ребрата си. Щом видя, че Киа е будна, се усмихна вяло. Разбити, но живи. Ушите ѝ вече не звънтяха и издирваната успя да преброи стъпките им, само двама от групата липсваха. Изхъхри нещо и се задави, а в гърлото ѝ лумна пламък. Почти премазаният гръклян я болеше зверски и едва сега куноичито осъзна, че едва може да си поема дъх.
– Кротувай, дете – разнесе се гласът на Шиндзо над главата ѝ. Огромното му тяло се извисяваше като канара, когато Киа погледна нагоре. Беше покрит със спечена кръв и леко се поклащаше, но като цяло изглеждаше невредим. – Акаши и Марика търсят дирите на нашите. Скоро ще сме с тях.
– Как… – гъгниво рече Киа и в ъгълчетата на очите ѝ избиха сълзи.
Шиндзо сви рамене и понамести въжето на рамото си.
– Предполагам, че с много късмет – отвърна той, все така обърнал гръб на девойката. – Копах, както Шимио, за да излезем на подходяща позиция. Чакахме колкото можахме. Може би дори твърде много. – Киа несъзнателно потри синия си врат, благодарна, че някой е свалил кървавите гаунтлети от ръцете ѝ. – Но така беше запленила сензора им, че за миг ни беше оставил без надзор. И се възползвахме от това максимално.
Издирваната потръпна при спомена за онзи отвратителен луд. И от насладата, която бе изпитала, докато превръщаше лицето му в каша. Сви и разпусна юмруци под одеялото, с което беше наметната, и промърмори:
– Искам да сляза.
Шиндзо въздъхна раздразнено, но не оспори желанието ѝ. Самият той беше капнал от влаченето на куноичито първо нагоре, после надолу, а сега и през останките от горичката в полите на планината. Киа само изсумтя, когато я тръшна по-грубо от необходимото на земята и се зае да отпуска въжето. Благодари му мимоходом, когато ѝ подаде ръка да се изправи. Хватката му беше солидна, липсваше презрение в жеста към едно издирвано шиноби. И двамата се направиха, че не го забелязват, но куноичито изпита известно облекчение. Явно бе имало нужда просто да покървят заедно, за да я приемат за човешко същество. Внимателно опипа превръзката на бедрото и рамото си, и установи, че щетите не са непоправими. Беше изтъкана от болка, покров от кръпки на здрава и сломена плът, около една все още кървяща душа. Но беше жива, което значеше, че може да продължи да се бори. Помогна на дотониста да развалят носилката и се наметна с наметалото си. След малко, видял объркването ѝ, Исами я приближи и мълчаливо ѝ предложи оръжията. Лицето му беше синьо от изтощение, но ведро, рижата му коса беше сплескана от едната страна, увенчана от мръсна превръзка. Киа го проследи с поглед как се връща към русокосата Сазано и отново я прегръща през рамената. По устните на куноичито пропълзя усмивка, която за първи път от много време, не беше изпълнена с цинизъм. Само с приветствие и плаха радост.
Ала издирваната не позволи на усещането да трае дълго. Ходът ѝ се разколеба и тя изостана едва осезаемо от групата. Взря се в гърбовете им. Ранените бяха скупчени в тесния кръг на читавите за бой. Най-здравите влачеха импровизираните им носилки, докато останалите се оглеждаха стреснато и при най-малкия стон на зимната гора. Леденият въздух бе изпълнен със смрадта на изгоряло, на стара кръв и кисел страх. Зимата на техните мъки беше почти към края си, ала все още не можеха да се зарадват напълно. Ами тази на Киа? Беше възнамерявала да изостане сред сенките на гората и да изчезне тихомълком, когато достигнеха Страната на Огъня. Но се бе надявала Ооками да крачи в челото на групата, повела ги безстрашно към безопасността. А сега Ооками я нямаше и съдбата ѝ оставаше неизяснена. Издирваната се обля в ледена пот, поддала се на ирационален ужас. Едва не се нахвърли на Акаши и Марика, когато старият сензор и младата катонистка изникнаха между дърветата.
– Намерихме ги! – без излишен ентусиазъм оповести мъжът, докато пресичаше пътя на групата. – Хванахме дирите им, видях енергията им покрай ръба на гората, до няколко часа ще ги наст…
Гласът му пресекна, когато святкащият поглед на Киа улови неговия. Чернокосата стрелна ръка и я стовари на рамото му. Някак успя да изглежда по-заплашително за ръста и състоянието си, а черни сенки се скупчиха между фитилите, в които косата ѝ се спускаше пред лицето.
– Ооками… Различи ли чакра… маркера ѝ? – избълва на пресекулки тя и се закашля, плюейки кръв. Овладя пристъпа бързо, ужасена, понеже мъжът, блед по начало, беше станал почти прозирен. – Какво… казвай, Акаши-…сан!
Всички бяха изтощени до смърт и на никого не му бяха останали сили да се преструва. Старецът сведе поглед, после го отклони и сякаш се смали. Жестът му беше като таран, който се вряза в ребрата ѝ и изкара въздуха от примрелите ѝ гърди. Киа се присви и повърна жлъчка, примесена с кръв. Сякаш светът внезапно рухна покрай нея и девойката се почувства прекършена за първи път, откакто бе попаднала в лапите на Лотоса. И тя беше виновна. Тя им беше подсказала накъде да тръгнат, какво пазят. Призля ѝ и Киа повърна още кръв, а гърлото ѝ се превърна в пулсираща жива рана. Казоу се беше пресегнал към най-свидното ѝ и Рюуко му бе позволил да го вземе. Бяс, заслепяващ гняв и умопомрачителна вина и тъга разкъсваха самата ѝ същност. По-добре да беше умряла в ръцете на онзи проклет Лотос, отколкото да види този сломен жест от страна на Акаши.
– Съжалявам – прошепна той и тя усети ръката му на рамото си. – Но Шимио и децата, те са…
– Майната им! – изрева Киа и отблъсна сензора толкова силно, че той падна по гръб, а наоколо се разнесоха ахвания. Дори изтеглянето на острие. – Майната ви на всички!
– Вземи се в ръце, Киа – простърга гласът на Шиндзо и тя го изпепели с лъснал от сълзи поглед. – Едва оцеляхме. Не е сега моментът да се обръщаме един срещу друг.
От тялото му се разля спокойствие, но и решителност. В нея виждаше единствено бясно псе, опасно както за себе си, така и за околните. Ако куноичито изтеглеше оръжие сега, цялото им страдание щеше да е било напразно, защото щяха да паднат мъртви. След края на битката. Напълно завладяна от мрачната си покруса, тя все пак задържа ръце встрани от остриетата си и изду ноздри, за да напълни дробовете си с хриплив въздух. Ооками… мъртва…? По страните ѝ се завтекоха сълзи. Не беше възможно. Отказваше да го приеме. Ами Шимио?! Би тръгнал, би продължил, отвръщайки се от сестра си?! Невъзможно! Двамата трябва да се бяха разделили. Да, точно така, заповтаря си съкрушеното куноичи, докато търсеше нова опора под краката си. Бяха се разделили. Бойният ѝ другар се беше върнал, несъмнено. За тях. За нея, изпращайки брат си към безопасността на Коноха. Трябваше да го е сторила. И Киа трябваше да я открие. На всяка цена.
– Вървете по… пътя си. Коноха… не е далеч. – изрече тя на пресекулки и понечи да се спусне към вътрешността на гората, когато Шиндзо се изпречи на пътя ѝ.
– Вода… и малко ядивни корени – рече той и размаха торба пред лицето ѝ, преди Киа да е успяла да му се озъби. Подрънкваше. Ами да, бронята ѝ. През презрамките беше метнато одеяло. – Намери я.
Куноичито му кимна мълчаливо в знак на признателност. Метна торбата на гръб и потъна между дърветата. Без повече да поглежда назад към бегълците и без идея накъде да търси. Колко време беше изминало, откакто Ооками се беше разделила с Шимио? Беше ли изобщо? Не, не, не, не можеше да си позволи да мисли така. Ако повярваше, че търси призрак, щеше да сломи останките от духа си твърде бързо. Трябваше да остане фокусирана. Ръба на гората беше казал Акаши. Значи не повече от няколко часа преднина. Движеха се с деца, темпото им беше лошо. При връщането си, Ооками едва ли бе наваксала разстоянието твърде бързо. Изтощена, след битка… А и не бяха открили тела на техните в полите на планината… Киа поспря и облегна чело на грубата кора на един ствол. Студеният ветрец се кикотеше около пешовете на наметалото ѝ, карайки ги да играят нелеп танц.
– Мисли, мисли, тъпа главо… – изплю куноичито, притворила изтощено очи.
Издирваната възнамеряваше да потърси вода и да се сдобие с припаси в мига, в който успееше да се откъсне от групата. И след това да изчезне. Беше харесала бърза рекичка северозападно от позицията им на прехвърляне, защото така със сигурност щеше да се отдалечи от пътя на бегълците и необезпокоявано да се съвземе. Разбира се, и Лагерът за бежанци лежеше в тази посока, така че това бе в нейна полза. Щеше да може да отпочине добре и защитена от зложелатели. Ооками я познаваше добре, може би твърде добре. Шимио беше попитал дали сестра му знае за намерението ѝ да си тръгне. Киа бе мълчала студено по този въпрос в продължение на седмици, докато отношенията им продължаваха да се влошават. Ала Ооками несъмнено се беше досетила.
Куноичито изруга и се отдръпна от дървото. Беше удар в тъмното, но издирваната нямаше друг избор освен да се довери на инстинкта си. Да се довери на този на Ооками и да повярва, че знае къде да я търси. Ако Киа беше оцеляла, щеше да я открие по поречието. Ако Ооками беше оцеляла, Рюуко щеше да я намери по следите си там. Сляпа надежда, но нямаше друга. Спусна се сякаш дяволи я гонеха по петите. Тича неуморно, плюеща кръв и стенеща от болка при всяка стъпка, ала напълно пренебрегнала състоянието си. Имаше чувството, че ще се разпадне под тежестта на облекчението, което изпита, когато зърна игривите води на реката. Бяха бързи и груби, и Киа се спусна сред сенките на дърветата по поречието. Наоколо нямаше жива душа, въпреки спорадичните следи, на които се натъкна. В един момент ѝ се стори, че зърва нещо във водата, но се бе оказало просто парче плат, което изтръгна сподавен стон на разочарование от гърдите ѝ.
Тича цяла вечност, почти изгубила надежда, на ръба на разума си, когато точно преди един завой на реката, зърна носено от водите тяло. Ту потъваше, ту изплуваше. После мерна и остатък от намек за златна плитка. За малко не се препъна и не падна от въодушевление. Надеждата се разгоря с нов пламък в гърдите на Киа. Хукна напряко между дърветата, остана безучастна към ниските клони, които се протягаха да я шибната, и избуялите трънаци, които опитваха да я спънат. Само от време на време хвърляше око към тялото в бързеите, за да е сигурна, че ще го изпревари. Когато видя слънчевата светлина, отразена в бистрите студени води, между последната линия на дърветата, трескаво се хвана да смъква товара от себе си. Първо торбата, после наметалото и оръжията. Остави диря от вещи в сянката си, единствен Зехел продължи да виси на кръста ѝ, за да може да потъне бързо. Скокът в ледените води беше неописуемо болезнен, но студът ѝ помогна да остане в съзнание. Потъна като камък, точно когато зад ъгъла се показа безжизненото тяло на Ооками. Удари се в един подводен камък, завъртя се и се блъсна в ръцете на Киа, точно когато куноичито заставаше пред нея. Сдържайки дъха си зад свирепо стиснати зъби, издирваната заора в тинестото дъно и се показа на повърхността едва на сантиметри от брега с един тласък. Не можеше да рискува течението да ги помете и двете.
Издърпа се на брега като в сън, след което измъкна и отпуснатото и тежко тяло на приятелката си. Просна Ооками по гръб и отметна мокрите кичури от лицето ѝ. Изглеждаше сякаш е минала през ада. Едната ѝ ръка беше разпрана от кост. И не дишаше…
С треперещи ръце и тракащи зъби, насред порой от ругатни и кървави пръски слюнка, куноичито разряза пуловера с един от шиповете на Зехел и почти замря. Под ръба на тънката туника отдолу се виждаха морави синини. Предупреждение, че всеки по-силен натиск рискуваше да срине гръдния кош на златокосата. Опипа нервно за пулс и отдъхна облекчено, когато усети отмиращите му ритми. Значи само трябваше да я накара да диша, нямаше нужда да блъска по гърдите ѝ, за да освободи живота, който беше в клетката на сърцето ѝ. Той все още се бореше.
– Хайде… ако ме изоставиш сега, ще си п…платиш – закани се Киа и обърса уста с опакото на дланта си, след което запуши носа на приятелката си, повдигна брадичката ѝ и се наведе, за да обдиша замрялото тяло. – Хайде… – наведе се отново и отново. – Моля те, Ооками…
Сълзи се стичаха по лицето на куноичито, усилията ѝ се раздираха от хрипове, докато се мъчеше да вдъхне живот на дробовете на Ооками и да я накара да изплюе водата. Светът се беше превърнал в мъгла от мъка и отчаяние, от болка и безпомощност. Когато златокосата най-после изплю и си пое сподавен дъх, Киа писна и побърза да я обърне на една страна, за да повърне. Следващите минути и часове минаха като насън. Някак намести костта в ръката на Ооками, почисти я и превърза раните ѝ с по-читавата половина от ризата си. В торбата на Шиндзо намери ролка бинт, който стегна, където имаше най-голяма нужда. След което прекара известно време да разтрива яростно крайниците ѝ, за да върне кръвта и топлината в тях. Не можеше да направи повече за нея. Някак, с неподозирани сили, завлачи бойния си другар сред дърветата по посока на Лагера. Нощта ги свари по пътя и Киа ги натика в една меча хралупа, наскоро освободена от собственика ѝ. Смърдеше на леш, но предостави завет и достатъчно скривалище да накладе малък огън, на който да изсуши мокрите им дрехи поне малко. Разри омекналата от топлината почва и я застла с борови иглички и шума, за да направи нещо подобно на легло, което покри с наметалото си. Позволи си да остави Ооками сама, завита с одеялото, покрай пламъците, само за няколко мига, колкото да им залови заек. Изпече го, като нетърпеливо се бореше със себе си да не впие зъби в суровото месо. После навлажни устните на приятелката си с мокро парцалче и не я насили да яде. Прикри входа на хралупата с няколко рехави клона, които откърши в ниското, нямаше сили дори да диша, какво оставаше да се катери. Сгуши се до премръзналата девойка и притисна голия ѝ гръб в гърдите си, за да ѝ отдаде колкото топлина ѝ беше останала, докато малкото им огънче ги грееше слабо. Но като че ли само то ги делеше от смъртта в този страховит като кошмар миг. Трескава и ужасена, че може да я изгуби всеки миг, Киа не мигна цяла нощ, макар и да остави един воден клонинг да бди над съня им. Трепваше при всеки звук, притискаше златокосата все по-близо, и хрипливо трепереше, докато огънят гаснеше все по-бързо. Призори, сред все още сивата светлина на изгрева, вече бе потеглила отново, нарамила златокосото куноичи, а клонинга носеше вещите им. Малко по-късно успя да направи едва няколко крачки, след като се разоръжи пред охраната на Лагера, и рухна по лице, затисната от мъртвата тежест на бойния си другар.

***

Събуди се от миризмата на някаква пиперлива отвара, която изливаха в гърлото ѝ. С вял жест понечи да отблъсне ръката на медицинската сестра, но дори не успя да сгъне своята в лакътя.
– Кротувай сега – нежно рече жената, надвесена над нея, и попи с кърпичка струйката, стекла се от устата ѝ. – Пробит дроб, ребра като сол, почти откъснато рамо, измръзване и още две дузини прободни и прорезни рани. – сестрата поклати глава, гласът ѝ беше напевен, все едно говореше на дете. – Дори не трябва да си в съзнание от кръвозагубата, връщай се към съня.
Киа беше трескава. Изгъргори и опита да се надигне в леглото. Стегната превръзка обгръщаше торса ѝ, цялата на кафяви петна от кръв и пот. Дясната ѝ ръка беше стегната в клуп, за да държи рамото на място. Не беше усетила повечето от раните, които ѝ бяха нанесли. И сега не можеше да се съгласи, че ги има. Но бяха там. Всичките бинтове и марли свидетелстваха за това. Бяха направили всичко възможно, за да я спасят, но от някои рани тялото ѝ само трябваше да се излекува.
– Спътницата ми? – въпросително рече тя, докато очите ѝ привикваха със светлината на медицинската палатка, и с радост установи, че гърлото ѝ вече не е в такова мъчително състояние.
Сестрата въздъхна и ѝ помогна да седне, скупчвайки възглавници под главата и гърба ѝ. След което ѝ кимна и Киа проследи погледа ѝ.
– Жива. – за щастие спести описанието на всички травми, които бяха открили по тялото на Ооками, и за които по всичко личеше, че са се погрижили. – Довлачи и двете ви в точния момент. Почивай сега. Ще ти донеса бульон, за да се захраниш.
Жената беше висока и жилава, запретнала ръкавите на бялата си роба. Вървеше с увереност между леглата, личеше си, че е отдавна в лагера. Киа я изпроводи с поглед, след което се концентрира върху бавното повдигане на гърдите на Ооками, просната бледа в съседното легло. Имаше чувството, че ще повърне от облекчение. Живи, и двете бяха живи и свободни. Чу се да изхлипва. Но мигът ѝ на триумф беше прекъснат от излизането на съмнителна фигура от един от сенчестите ъгли на палатката.
– Добре дошла от мъртвите.
Киа извърна очи и се взря с предпазливост в Зангей. Мястото беше неутрално, тук шинобита не можеха да се избиват. И все пак… и все пак, Киа имаше лошо предчувствие. Замълча и продължи да се взира в мъжа изпитателно. Когато шефът на Бинго пункта видя, че тя няма намерение да отвърне на поздрава, въздъхна и скръсти ръце на гърдите си.
– С приятелката ти сте мъртви от три години, но ето, че се появявате полу такива в Лагера, сякаш са ви преследвали дяволи. – крива усмивка се появи на устата му, не обичаше да се случва нещо, в което не е посветен. – Какво стана?
– Несъмнено… ще разбереш скоро. – лаконичният ѝ отговор целеше да ѝ остави поне един коз в ръкава.
– М, така е, права си. Даже може и да знаем вече – рече той и се направи на приятно разсеян, но погледът му се плъзна по мястото, където бинтът скриваше дамгата ѝ. – Доволен съм, че все пак сте живи. Вашите глави са равносилни на комисионни за мен. Без такива като теб, ще остана без занаят.
– А лечението? – блъвна Киа, когато мъжът понечи да си тръгне. – Наясно сте, че не можем да платим.
– Да, да, затова, Киа-сан – устните му се разделиха в хитра и зловеща усмивка, – един ден, ако доживееш толкова, ще се изплатиш с услуга, става ли?
Разбира се, че ставаше. Куноичито нямаше особен избор така или иначе. Мълчаливо го изпрати с поглед и опита да се отпусне, да се наслади на факта, че бяха успели да се измъкнат на Лотоса. Ала не можа. Защото новата ѝ реалност тепърва щеше да се оформи пред нея.

***

Три дни по-късно, треската на Ооками още не се бе пречупила и тя не се будеше. Киа, за щастие, поне вече можеше да се обслужва сама. Залезът я завари навън, облегната на брезента в задната част на палатката. Разглеждаше звездите с мътен поглед и разсеяно въртеше камъчето от Тсукисаба между пръстите си. Вложи чакра преди дори да се усети. После мигновено съжали, после зачака. Известно време нищо не се случи. Първоначалният трепет премина в тревога, после в разочарование, та чак до ужас какво може да му се е случило. Осъзнала, че си придава незаслужена важност, младата жена се изнерви и ядоса на себе си. Тъкмо понечи да прибере затопленото камъче в джоба на панталона си, когато мек глас изпълни главата ѝ.

– Неочаквано. Но приятно. Здравей, Киа.
Издирваната едва не се задави от вълнение и от сълзите, рукнали от очите ѝ без позволение. Отпусна се на коравата земя покрай палатката и склони глава на коленете си.
– Здравей.
Бяха минали месеци. Вече дори не си спомняше какво си бяха казали за последно. Но гласът му беше толкова познат, толкова неин в тази нова чужда реалност, в която се намираше. И беше жив. Девойката затрепери и обгърна тялото си с ръце. Не успя да продължи, неспособна за миг да събере мислите си.
– Радвам се да чуя гласа ти, че си жива. Добре ли си? В безопасност?
– Повече или по-малко. Лотоса ни намери. Убих един от твоите. От бойците на Аманохара – успя да изтръгне тя от себе си и въздъхна, вгледана в запечатания суйтон. – Ами ти, синът ти?
– А, значи си срещнала Яромо. Не страдай, отдавна беше спрял да бъде един от нас – привидно спокоен отвърна Тсукисаба. – Ние сме добре, в безопасност. Сега, когато съм тук, няма да позволя да ни изненадат отново. Но кажи за какво е всичко това? Разговорите на дребно не са в природата ти.
Киа се умълча и застърга с крак в почвата. Как да му каже? Как да го натовари със знание, което да го изтръгне от семейството му? Как да му признае, че ѝ липсва? Че се нуждае от безопасността и спокойствието, с които обятията му я даряваха. Че се чувстваше болезнено сама сега, когато най-после се бе спасила… Просто не можеше. Той принадлежеше на един друг свят, в който за Киа нямаше място. За нея нямаше място в ничий свят.
– Страх ме е – изръси тя и потръпна от повелия хладен ветрец. – Едва не загубих Ооками. Ужасно много ме е страх, Тсукисаба.
Отговорът му се забави. Киа осъзна, че я е разбрал погрешно, когато заговори отново.
– Всички се страхуваме, всички имаме много за губене. Но имаме живота си и можем да направим най-доброто от него, борейки се срещу Лотоса. А ти – по крехката сензорна връзка премина тръпката на ефирния му смях, – ти си най-смелият блатен демон, когото познавам. Ще направя пир в деня, в който ми позволиш да съм този, който да потушава страховете ти.
Тялото ѝ се наля с приятна топлина и Киа се задави в сълзите си и горчивия смях, извикал върху устните ѝ. Ето това, точно от това се страхуваше. Да продължи да трупа неща за губене, хора, за които я е грижа, и които могат да ѝ бъдат отнети без време. Веднъж беше умрял и трябваше да се прости с него, мислейки, че никога повече няма да може да диша свободно без него. Ала сега… трябваше доброволно да се откаже от Тсукисаба, за да е сигурна, че ще може да продължи да диша. От него, от Ооками, от всичко, което застрашаваше да я сломи като изчезнеше. Усети тревогата му по мисловната връзка и побърза да се вземе в ръце, взела също така и решението си.
– Живей, мой водни принце – сбогува се горчиво тя и усети милувката му, оставена с нежност сред мислите ѝ.
– Ти също, Киа – отвърна тихо и разбрал намека, прекъсна връзката.
Куноичито остана на мястото си още известно време, плачейки беззвучно, примирявайки се с живот, в който хората около нея щяха да са само средство за постигане на цел. Точно както процедираше Казоу. Не можеше да си позволи близост, не можеше да си позволи да се обрече на още връзки, които остриетата на задаващата се война можеха да разсекат. Така щеше да е най-добре.
Стана и отри сълзите си. Мина през медицинската палатка, колкото да събере част от вещите си, и поспря до леглото на Ооками. Златокосата спеше спокойно за първи път от дни. Може би дори скоро щеше да се събуди. И Киа вече нямаше да е там, за да я дърпа към мрака си. Щеше да я остави на светлината. Приседна на ръба на леглото и положи нежно чело върху това на приятелката си.
– Живей – прошепна едва доловимо върху устните ѝ, след което стана, раздирана от задушаваща, но необходима болка.
И изчезна в нощта.
Go to the top of the page
 
+Quote Post

4 страници V  « < 2 3 4
Fast ReplyReply to this topicStart new topic
1 потребител(и) четат тази тема (1 гости и 0 скрити)
0 Потребител(и):