Помощ - Търсене - Потребители - Събития
Пълна версия: Група едно
Naruto Adventure Chronicles > OOC > Хранилището > Райд
Страници: 1, 2
Хитогороши Данкиша
Йоши Танамото отмести тежкия камък и пред него се разкри входа към лабораторията. Той бе прекарал в Звука няколко години и знаеше за този проход, затова не му бе много трудно да го открие отново след толкова време. Входа представляваше дълбока тъмна дупка, но по-навътре ставаше не толкова стръмен тунел през който нямаше да е трудно да се слезе. Заедно с него беше Изоре Амо.
oro1.gif th_kabuto.gif

Момичето бе разбрало за това начинание на Йоши от самия него. Подтиквана от желанието си да стане специален Джоунин, тя бе уверена че заедно с Танамото и лабораторията със скритите й тайни, тя щеше да се сдобие с желаното приключение и сила. Двамата влязоха без да осъзнават, че открития вход щеше да "покани" няколко неочаквани госта...
oro1.gif th_kabuto.gif

Един хитрец на име Сико Ризоно, беше дочул от някъде за начинанието на Йоши. Това го накара да проследи Изоре и Танамото. За жалост обаче когато си пъхаш носа в чуждите дела, може и някой друг да реши да напъха носа си в твойте. И това сега беше Акиоши Накао. Малкото човече имаше много специална причина да проследи именно този човек. Също знаеше за плановете на Йоши, но самия Накао не бе от онзи тип хора (описание на героя). Той бе аутсайдер и затова не можеше от самото начало да скочи с глава напред в това начинание. Причината му да се пресъедини към групата обаче беше най-сериозна измежду всички присъстващи.
oro1.gif th_kabuto.gif

Омои Ариса бе едно момиче, което бе изпратено от своето село да набере цветя. Страхотна мисия, която тя с най-голямо удоволствие сега щеше да зареже щом забеляза Йоши Танамото и Изоре Амо да влизат в дупката. След няколко секунди видя и Сико заедно с неговия преследвач. Групата се бяха събрали.


Забраната за одобрение на постовете е махната, докато не срещнете Босът на групата си.
Йоши Танамото
-Все така хладно, влажно и пусто. Като в на Тсунаде... портмонето. - обяви Йоши, крачейки смело напред. Изобщо не го болеше, че го следят, пък и не знаеше. Отдавна не бе движил из това място, но изобщо не го биеше носталгия в главата. Даже понякога го побиваха тръпки, като се сетеше странните звуци, чувал из коридорите, тунелите и стаите. -Ако видиш или чуеш нещо странно, пази ми гъза. Тъй де! Гърба! Орочимару обича да напада изотзад. Даже понякога броди гол из базата. - разправяше със спокоен тон Танамото, като изобщо не се трогваше от околната среда, ако изобщо минаваше за околна среда. Чуунина все пак си стоеше с ръка на катаната. Ей така, за по-сигурно. Даже потропваше с палец по "дъното" на дръжката. Като цяло нямаше кой знае колко определена цел тук. Искаше просто да се изправи срещу тиранията на Ото. Едва ли разполагаше със силата да поеме всички сам, но затова пък бе довел Изоре със себе си. Сработваха се сравнително добре, макар да им се налагаше рядко. Тя разполагаше със завиден арсенал от интелект и техники, което я правеше добър партньор. Белокосия се чешеше по носа профилактично и се оглеждаше навсякъде, защото никой не знаеше всичките тайни местенца, на които можеш да сложиш капан или да дебнеш в засада. Мястото си бе голямо и не особено открито, затова във всяка сянка можеше да откриеш гибелта си. Точно затова лилавите очи нон-стоп щъкаха, а ушите му слушаха внимателно. Да те хванат неподготвен си беше голям срам. Йоши нямаше да си позволи такъв лукс.
-Даже нямаме идея какво точно търсим и къде точно отиваме. Обаче! Ще се справим със непосилната задача. Може да намерим пари или жени, или храна! - доволно продължаваше. -Може да се натъкнем даже на някой гид, който да ни упъти... към нещо!
Изоре Амо
- Важното е да открием НЕЩО! Нещо ЯКО! - подчерта Изоре и закима енергично, докато се стараеше да се движи с темпото на младежа и почти подтичваше след Танамото, което правеше жеста ѝ доста безсмислен. Освен това тунелът, по който се придвижваха бе с известен наклон и трябваше да внимава да не падне. Въпреки това обаче едва се сдържаше да не се затича напред.
Беше изпълнена с ентусиазъм и очакване относно сегашното начинание и не можеше място да си намери от радост, че Йоши бе бил така добър да сподели такова нещо с нея. В Коноха бързо ставаше скучно, а всеки бе чувал по нещо за Отогакуре, така че блондито не можеше да се нарадва на късмета си, че сега имаше възможност не само да провери дали някой от слуховете за тайни лаборатории е верен, а и може би дори собственоръчно да попадне в ситуация, която в крайна сметка да доведе до лагерни истории и легенди.
Ех, мечти.
Поне можеше да се надява, че каквото и да се случеше тук, щеше да натрупа малко положителни активи в шиноби кариерата си. От известно време бе започнала да се надява на промяна в ранга, може би това щеше да ѝ помогне да стане Специален Джоунин? Куноичито се усмихна под нос, представяйки си церемонията по награждаването ѝ.
Това също граничеше с болни амбиции, та може би трябваше да се задоволи с нещо по-скромно. Например...
Приключение!
Епично приключение, което те зарежда с адреналин и след което буквално се радваш, че си жив.
Това вече звучеше достижимо и Амо го усещаше. Витаеше навсякъде във влажния въздух наоколо, сякаш беше пропито през стените, земята и тавана. Усещане за предизвикателство и опасност, която те кара да настръхваш от приятната тръпка на адреналина.
Стъпките им отекваха някак глухо в тъмния тунел и поне засега Изоре не чуваше нищо интересно, но това далеч не я обезсърчаваше.
- Ако са пари, то по-добре да са много пари. А може и някое яко оръжие. Или забранена техника. Или още по-забранена техника - размечтано добавяше куноичито след всяка реплика на Танамото и въздишаше едва чуто.
Сико Ризоно
Когато човек е свободно шиноби, той придобива определени навици... навици може и да не бяха от първа необходимост за оцеляването му, но все пак често осигуряващи му по-топло легло и по-вкусна храна. Това си бе от значение. Сико може би вече не беше свободно шиноби, но навиците му изобщо не се бяха притъпили. Един от тях бе да забелязва отличаващите се и да им обръща специално внимание. Нямаше конкретна причина да го прави, защото никога не знаеше на какво ще попадне. Въпреки това почти никога не бе съжалявал за този си навик.
Имаше много начини човек да се отличава от останалите. Един бе да е по-умен от тях, но това рядко си личеше ясно. По-често се срещаха хора които бяха много по-тъпи от заобикалящите ги. Отделяйки им повече внимание, Сико лесно научаваше всичко за тях - от моминското име на майка им, до мястото където искат да ги погребат, след като починат. Повечето хора обаче не се отличаваха особено по ум. Отличаваха се с по-дребни неща, като потайност, прекалено често проверяване на малките си чантички, внезапно оглеждане на всеки 3-4 крачки... хората се издаваха по какви ли не начини, когато криеха нещо, а тайните им понякога се оказваха ценни.

Хората които бяха привлякли вниманието на Сико този път, бяха двама подпийнали джуунини в местната кръчма. Не че изглеждаха много странно, но се бяха привели толкова близо един до друг че стана повече от очевидно че крият нещо. Сико веднага се промъкна под прозореца им и седна, опрял гръб на земята. Свали банданата си и постави празната си нинджа чантичка пред себе си. Оставаше само да си постави едно отчаяно изражение и вече изглеждаше съвсем като просяк. Междувременно се заслуша в разговора на Джуунините.
- И все пак не разбирам как са му дали разрешение... - каза единия и въздъхна - На мен никога не биха ми позволили да отида там, а съм джуунин. Джуунините заслужават повече доверие от чуунините, нали. *хлъц*
- Ъ? Кой беше пак тоя? – попита другия. Щом заговори, Сико веднага усети смрад на алкохол.
- Малкия Танамото. Чуунина дето пуснаха да отиде в Оро.
- Оня ли бе? Кога отива?
- Утре сутрин. Ти слушаш ли ме изобщо.
- Слушам те. Е? Какво не му разбираш – втория говореше сякаш всичко му е ясно - Тоя... ъъъ... Йоши, нали? Да. Тоя Йоши просто е платил на правилните хора и това е. Парите движат света, мен слушай. С подкупи е станало.
- Ама това е скрития Звук! – възрази първия. Той изглеждаше съвсем малко по-трезвен – И не просто някаква си поляна, а лабораторията на самия Орочимару. В мига в който Йоши Танамото стъпи там, той веднага ще предаде селото ни. Чел съм му досието. Няколко пъти е бил предател! Изобщо не е трябвало да му позволяват да се върне на това място.
Нещо издрънка. Сико погледна пред себе си и видя краката на някакъв чуунин, който вървеше към тренировъчните площадки. Погледна към чантичката си и видя че в нея се търкаляха 2 рио. Изглежда чуунина пред него наистина го бе помислил за просяк.
- Благословен бъди. – каза Сико с благодарен тон – Само хубави неща да ти се случват днес.
Чуунина просто се усмихна и продължи по пътя си. Сико отново се заслуша в разговора.
- За много пари става тук – говореше по-пияния – Сигурно в тая лаборатория е и съкровищницата на Орочимару. Той 100% е много богат.
- На мен казаха че лабораторията била изоставена. Щяла да е съвсем празна. Не им вярвам! Ако беше празна, тогава никой нямаше да е на зор да ходи там.
- Така си е, така си е. – после *дзън-н-н* - Ха, наздраве.
Изглежда сакето им беше свършило и бяха минали на уиски.

След това Сико си тръгн. Сметна че няма какво повече да чуе.
Бе получил ценна информация и трябваше да реши дали и как да я използва. Първото нещо което направи бе да отиде в най-близката библиотека и да попита дали имат материали за човек на име Орочимару. Беше чувал името, но не знаеше достатъчно за него. Всъщност не знаеше нищо, освен че е S ранг издирвано шиноби. Дадоха му няколко стари вестника и Сико веднага набеляза няколко интересни неща с поглед. Експерименти с чакра, експерименти с гени, експерименти със самият живот. Тоя Орочимару изглежда не е стоял със скръстени ръце. Прочете за изгонването му от селото, за нападенията над коноха... по-натам нямаше нищо интересно.

Ето го и резюмето, което Сико направи в ума си.

Цитат
1 – Орочимару е S ранг издирвано шиноби.
1.1 – Лабораторията му вероятно е много опасно място.
1.2 – Възможно е там да срещна много опасни хора.
1.3 – Възможно е да има и смъртоносни капани.
Извод от 1 – Трябва да стоя настрана от лабораторията.

2 – Орочимару е зъл изобретател, чиито творения могат да донесат само нещастие на света.
2.1 – Работел е в тайна лаборатория, която след това е изоставил.
2.2 – Лабораторията може би пази някои от тайните му, които са зли и опсни.
2.3 – Ще е най-добре за света, ако тези тайни останат завинаги там.
Извод от 2 – Трябва да стоя настрана от лабораторията.

3 – Откритията на Орочимару надхвърлят всяко известно на нормалните шинобита познание.
3.1 – Аз имам много да уча.
3.2 – Ако намеря записките му ще мога да се уча от тях.

Цялостен извод, от 1, 2 и 3 - Трябва да проследя този Йоши Таномото, да вляза в лабораторията на Орочимару, да намеря всички оставени записки и да ги взема за себе си.


Оставаше само да разбере кой е този Йоши. Беше около четири часа следобяд, така че все пак му беше останало някакво време. Сико излезе от библиотеката и се запъти към пощата. От там купи един пощенски плик, една марка и един празен лист. 2-те рио които бе получил като милостиня не му стигнаха за повече. Сико използва химикалките на пощата и написа на листа.

Цитат
„Скъпа Дороти.

Аз и майка ти сме добре. Фермата е добре. Кравите са добре. Понито ти също е добре.
Разкажи ни за себе си. Успя ли вече да станеш генин? Как е да си нинджа? Успя ли да си намериш нови приятели.
Липсваш ни много. Ела ни на гости някой път.

С огромна обич – Татко.”


Така. Това беше достатъчно. После Сико просто прибра писмото, залепи марката за плика и запечата самия плик. Мигове след това вече бе излязъл от пощата и се бе запътил към хотела на селото. Там го посрещна разпределителя.
- Здравейте. Имам мисия да доставям писма. Трябва да намеря някой си Йоши Тамамамуто.
- Танамото, не Танамамуто – поправо го мъжа зад плота – Сещам се за кого говориш.
- В коя стая мога да го намеря.
- В никоя! Така и не си взе една.
- Но... – Сико прозвуча отчаян – Мисията няма да свърши докато не му предам писмото.
- Хммм. Обикновено се мотае на тренировъчната си площадка. Попитай за площадката на Аюми сенсей.
Сико благодари и се запъти към площадките. Не му отне много време да намери правилното място. Там намери и момче, отговарящо на описанието на Йоши. Все пак Сико трябваше да се увери, затова го приближи.
- Йоши Танамото?
- Същия. Не. Чакай... Зависи кой пита. – отвърна Йошито.
- Имам мисия да доставям писма. Това писмо е за теб.
- За мен? Кой пък се е сетил да ми пише?
- Не знам. Няма подател. – отвърна Сико.
- Е... – Йоши се усмихна радостно – Дано да е вкусно.
- Моля? – попита Сико объркано.
- Тоест да е *за* нещо вкусно. Абе, просто давай писмото.
Сико подаде плика, махна за довиждане и си тръгна.

Ето че вече знаеше как изглежда Йоши. Знаеше и кога ще тръгне. Беше фасулска работа да го проследи.

На другата сутрин Сико стана рано и приготви багажа си за дълго пътешествие. Взе си храна, взе си оръжия, взе си и бинтове, в случай че му потрябват. После просто застана близо до портата и зачака.... и зачака.......... и зачака.......
Минаха 3 часа. Чак в 10 и половина Йоши наистина се зададе по улицата, тръгвайки към портата. Нима това значеше „сутрин” за него!? Мързел! Лентяй! 10:30 си е почти обед!
Сико се изправи и излезе от портата, докато Йоши още беше с около 500 метра назад. След това Сико зави настрани, затича се към едно дърво, покатери се и се скри в короната му. От там той се зазяпа към изхода на селото и зачака Йоши.
Не след дълго чуунина излезе. Ама че бавно вървеше. Изобщо не си даваше зор. После.... БАМ! Без никакво предупреждение и никаква причина, онзи започна да тича с около 35 – 40 километра в час – скоростта която обикновените хора смятат за най-бърза възможна за човек изобщо. Разликата бе че нормалните хора я постигаха максимум за 100 метра, а тоя май смяташе да мине така целия път.

Сико почака малко да се отдалечи, след което слезе от дървото, изпсува под носа си и също се затича. Ама че темпо! Невъзможно беше да го поддържа за повече от километър, пък какво оставаше за целия път. Лудост!
Скоро влязоха в гората. Там Сико често губеше поглед от напредналия Йоши и му се налагаше да разчита следите в земята за да избере правилния път. Не след дълго обаче, той стигна до една полянка, където Йоши беше спрял. Веднага се прикова за едно дебело дърво и се скри.
На полянката имаше и друго момиче – същинска красавица, направо котенце.
Двамата тръгнаха заедно... чакай! Към Отогакуре!? Но пазачите не казаха нищо за момиче! Никой не я е пускал до лабораторията! Нима тя също нарушаваше правилата?
Както и да е. Темпото на Йоши стана много по-спокойно след като вече вървеше заедно с момичето. През останалата част от пътя Сико ги следва без никакви проблеми. Дори на моменти си позволяваше да поспре, за да отпие от термоса си с вкусен чай – зелен + мента.

След доста време достигнаха до тайния проход. Скалата изглеждаше съвсем обикновена, но щом Йоши я отмести се разкри стълбище с равни стени. Добре направено! Бива си ги хората на Орочимару.
Сико почака двайсетина минути след като Йоши и момичето влязоха и самият той тръгна към прохода. Не се опитваше да се крие, защото изобщо не очакваше че наблизо може да има и други хора. Влезе в тунела и се устреми надолу по стълбите.

Скоро той чу гласовете им, затова забави собственото си темпо. Все още не беше сигурен дали иска да ги заговаря, или изобщо да им позволява да го видят. Йоши може и да не изглеждаше като портаджия, но за момичето нищо не се знаеше.
Е.. планът на Сико щеше да е перфектен, ако не го следяха. За негово нещастие обаче, много скоро щяха да го настигнат и да го издадат.
Акиоши Накао
През този ден Накао чувстваше една остра и убийствена болка в главата, която се появяваше на моменти. Това усещане го караше да се разхожда на различни места, само и само да се разсее и да забрави за него. Е, не се получи много добре. Въпреки всяка смяна на местоположението болката си появяваше веднъж на около 15 минути. Понякога се завръщаше по-бързо, понякога се забавяше няколко минути. Каквото и да се случеше, нямаше все още онзи голям удар, преносно казано, който да го разсее от тази агония.
По неговия път не се срещна с никого, което абсолютно подпомагаше това болката да се разраства с всеки изминал момент. Какво да се прави? Имаше и такива дни. Проблемът беше, че тази болка го бе обхванала още от сутринта и не спираше дори сега. Естествено, когато слънчевите лъчи се появиха над тъмната земя, агонията бе доста по-малка, но с всяка минута, с всяка секунда ставаше по- унищожаваща всичко. Тя пречеше на генина да мисли трезво. Е, да, определено нямаше много за мислене през този период от време, но той се стараеше да използва ума си в всеки един момент.
Едно от любимите му занимания беше да разучава невинните минувачи, които срещаше. Опитваше се да разбере за техния живот. Да осъзнае дали те са сираци или са щастливи от досега си със семейството. Дали са силни или са пресни-пресни в шиноби работите. Дали са добродушни или са зли. Ето такива неща.
След като мина през много места, главно по пазарната улица, Накао се почувства отегчен. Където и да ходеше, каквото и да правеше, нищо не можеше да го разсее. Говореше си с хората, питаше, правеше, струваше, но в крайна сметка не само, че главата му вече едва ли не пулсираше, но и скуката завладяваше света. Тя бе като тъмен облак, който обхващаше всичко и всички. Е, светът около генина беше точно такъв- тъмен, мрачен, сив. Трябваше му да намери нещо за развлечение, да направи нещо различно, да разнообрази.
Естествено той реши първо да се справи с болката в тиквата си, а после с останалото.
Пътя му на болка го заведе до местната библиотека. В нея той можеше да намери нещо интересно за някого, да набара някакъв интересен материал, който да го накара да забрави за агонията.
Накао обожаваше странностите. Той обичаше да чете за разни аномалии, които все още не бяха разбрани. От чудовища до извънземни, от странни места, на които се случват разни незнайни неща, до съкровища. Ако беше успял да открие някакво четиво за нещо такова, може би щеше да се спаси. Естествено, можеше да стане и по-зле с оглед на факта, че не е добра идея да се чете при болна глава. О, да, генинът щеше да поеме този риск с оглед на моментното състояние.
Той отвори вратата и с леко скърцане тя се отвори. Както обикновено, в тази библиотека беше по-тихо отколкото ако нямаше никого. Беше eдва ли не прекалено тихо.
Навътре имаше едно бюро отрупано с книги, а зад него стоеше ниска дебела женица, която изглеждаше изключително добронамерена.
Накао се приближи към нея, приемайки, че тя е един вид продавачка:
-Добър ден! Бих искал материали, независимо какви, за някакви аномалии. Знаете, разни странности- кръгове в почвата и т.н.
-А, да момент!
Женицата се наведе, започна нещо да рови и извади стар вестник.
-Мисля, че това ще е добро. Давам ти едно, ако после искаш, ела. Можеш да седнеш някъде.- жената посочи масички и столчета, по които бяха седнали хора, завряли носове по книги, вестници, листа и т.н.
Накао седна и зачете неговото си.
Няколко минути по-късно той забеляза нещо изключително интересно. Един младеж, вероятно по-голям от него, разлистваше някакви материали изключително заинтересуван и съсредоточен. Сякаш беше като хрътка, душеща за нещо интересно- парче месо или може би търсеше престъпник.
Наистина той беше като че ли прекалено съсредоточен.
Младият генин стана и отново отиде при жената:
-Извинете, видя ми се интересно, за какво чете онзи младеж там?- той посочи към Сико
-Той ли? Хмм... искаше нещо за онзи негодник Орочимару... ужасен човек наистина.
Името прокънтя в главата на Накао все едно бе изкрещяно на мегафон.
-Благодаря ви.
Младежът се върна над своите четива и помисли. Орочимару... онзи човек. Убиецът, предателят, може би един от най-силните. Накао презираше това име. Незадруго, не защото искаше мир, макар че искаше, колкото за... възможността. Колкото за предположението. Да, според него именно злото шиноби беше най-големия заподозрян за убийството на родителите си. Именно той беше най-голямата възможност да е направил това жестоко и брутално дело. Именно той... Орочимару...
За какво му беше на това хлапе да чете именно за него? Едва ли много хора го правеха? Защо ли той искаше? Защо ли?
Не само това- за какво му е на момче на неговата възраст подобни материали? Дали не гонеше нещо?
Накао реши да провери и той. Отиде за трети път при женицата, носещ старите вестници:
-Ето ви ги тези. Може ли да ми дадете това, което чете онзи човек? Имате ли копия?
-Разбира се !
Малко по-късно генинът четеше същото, което и Сико. Естествено, той би трябвало да бъде много пред него, затова младото момче се стараеше да чете като машина. Разбра много неща, но те не му помогнаха за абсолютно нищо. Смисъл, да той прочете всичко, макар и отгоре-отгоре, но не знаеше какво търси.
Той стана и се приближи към Сико. Стараеше се да остане незабелязан, но да вижда. И, да . Видя, че той чете главно за лабораторията. Определено, тя беше главното и най-интересното и същественото от всичко в материалите.
След като осъзна това, Накао се върна при своите нещица и зачете всичко за лабораторита много бързо. И тогава осъзна- ами ако той я беше намерил? Ами ако това хлапе знаеше къде е лабораторията? Ако се получеше? Тогава, Накао щеше да стигне до отмъщението. Той нямаше и малка представа как е осъзнал всичко това о тези мижави факти. Досега никога не бе мислил за отмъщение, но в случая може би щеше да се получи чудесно! Само че трябваше да е сигурен. Неговите мисли бяха прекъснати от отекващи стъпки. Следваното момче стана и върна материалите след което бързо-бързо напусна библиотеката. Същото направи и другото. Тогава то усети, че най-накрая болката бе изчезнала, а с нея и скуката и отегчеността
Сико бе следван постоянно. От хотела до площадката. На нея той се срещна с непознато за другото генинче момче? Какво ли правеше там. След дългия странен разговор следваният младеж връчи някакво писмо на странника и си тръгна. През цялото следване Накао се прокрадваше из сенките, криеше се зад дърветата, но не изпусна нито едно действие. Да, недочуваше разговорите, но те не бяха чак толкова важни.
Вечерта, когато Сико си се прибра в стаята Накао отиде при човека зад рецепцията няколко минути по-късно:
-Добър ден! Бих искал да знам, в скоро време да е идвал приятеля ми- генинът започна да го описва дълго и продължително
-А, да, прибра се буквално преди няколко минути.
-Аха, а да ми кажете в коя стая?
-Да, момент..- мъжът разгледа туй -онуй и каза една цифра.
-Благодаря Ви много! Вижте... искам да го изненадам, но искам да знам дали той ще излиза някъде. Бихте ли се качили да го попитате? Много е важно да знам, за да се подготвя с подаръците и така нататък.
-О, добре. Няма проблем. Значи да го питам дали ще излиза, така ли?
-Да и ако каже да, кога ще е...
-Добре, чакайте ме тук, сега ще го питам.
Мъжът се отмести и започна да крачи нагоре по стълбите.
След няколко минути се върна:
-Да утре ще излезе сутринта.
-А в колко часа?
-Към 7.
-Благодаря ви много. Как го накарахте да каже?
-Казах му че оправяме стаите, когато излезе човека и се инетресуваме!
-Ха, браво! Благодаря ви пак! Лек ден, мерси за помощта.
-Няма проблем, моето момче!
Накао напусна сградата и си отиде в своя дом.
На другата сутрин той се събуди рано сутринта към 6. Оправи се, изми се, взе си всичко необходимо, като взе повече от обикновено и тръгна към хотела на Сико. Беше си взел дори храна, ако се наложеше наистина да ходи в лабораторията. Щом стигна часа беше 7. Генинът се скри зад едно дърво, вгледан право във входа на хотела. Надяваше се да не го е изпуснал, защото тогава всичко свършваше. С всяка минута той се отчайваше все повече и повече, но слава богу половин час по-късно момчето, което търсеше, излезе и закрачи. Накао го следваше като бродеше из сенките. Той се надяваше да е прав, че то може би е намерило лабораторията. Тогава можеше да си отмъсти по най-добрия начин. Дори и да не намереше Орочимару, поне щеше да открие интересни неща. Все пак, злият гений е бил правил различни опити.
Няколко минути по-късно, Сико стоеше до портите и гледаше към селото. Накао се бе скрил зад едно дърво и се взираше.
Така стоя цели 3 часа, когато изведнъж следвания генин се изстреля навън и изчезна.
Генинът се паникьоса- беше изгубил шанса си завинаги. Точно когато щеше да си тръгва той забеляза приидващият Йоши. Да, момчето, с което Сико говореше. Може би са се оговаряли за нещо. Може би не беше изгубено всичко!
След като момчето излезе извън селото , Накао се приближи до портите и погледна. Йоши започна да тича със свръх бързина към гората, но от Сико нямаше и следа. И тогава и той се показа. Някъде из гората се появи на пътеката и се затича. Да не би и той да следеше някой? Но тогава защо говореха? Една ли имаше значение. Генинът се почувства зле, тъй като се надявше да е само той и следвания от него, хем за да не обяснява, хем и защото все още не обичаше да се среща с много непознати. Да, преди да стане генин беше зле, а след това се пооправи и започна да търпи срещите с хора, но все още не се бе отърсил от тази странна един вид фобия.
Накао започна да следва Сико максимално бързо. Той беше бърз и понякога се затрудняваше следеното.
Малко по-късно момчето се скри зад едно дърво. Да, това доказваше, че и той следи някой, който очевадно беше момчето, с които се бе срещнал на площадката миналия ден.
Малко след това о-големия генин отново тръгна. Този път не тичаше, а ходеше по-скоро, макар на моменти да потичваше леко, а други да спираше изцяло.
Минаха през една поляна, а малко по-късно стигнаха до едно място.
Там Сико отново се скри и същото направи и Накао зад едно дърво. И видя нещо много интересно. Той не само имаше пряка видимост към неговия си човек, но и виждаше момче и момиче по-напред. Единия беше онзи от площадката, а другия- едно момиче. Малко по-късно Йоши премести скалата и се откри тунел надолу. Йоши слезе по стълбището, следван и от дамата.
Тогава вече Сико се откри абсолютно. Очевидно не знаеше, че е следен, защото застана по средата на пътеката и ходеше към прохода.
Накао се приближи още повече и се скри зад по-близко дърво.
Момчето слезе по надолу по стълбите. Това беше шанса за другия генин.
Той се приближи и разгледа тунела. Е вече беше 99 процента прав. Сико бе открил лабораторията на Орочимару, същото и двете личности, които той е следял, а сега и Накао. Отмъщението беше близо.
Щом шумните отекващи стъпки на Сико заглъхнаха напълно, младежа зачака и няколко минути по-късно стъпи на първата стълба, готов за това, което щеше да види долу.
Омои Ариса
A challenge I sense.

Когато отиде да си вземе мисия, брюнетката имаше едно наум - да служи вярно на родината, да подпомага пенсионери или подрастващи, да убива петглави змейове, тормозещи невинни девици или да яхне изчезващ вид еднорог и да се понесат към хоризонта. Не си представяше Тсунаде да я погледне пренебрежително, да я замери с пет разноцветни папки и да й каже да си избере сама мисия. Още повече пък не очакваше в петте папки да има мисии от типа на: лепене на плочки в банята на Шизуне, миене на купички в Ичираку, кастриране на бездомни кучета и котки и убиване на плъхове в канализацията. Бидейки със здрав разум, Ариса - с грозна зелена папка под ръка, се запъти към гората в покрайнините на Коноха, с опърпана, случайно намерена на улицата - кошница, да събира диви цветя.
Събираше си миролюбиво цветенца (повечето ги мачкаше от гняв), когато, както си беше поседнала на сянка, прикривана от един храст, на фона на спокойната природа се появиха две фигури. Много съмнителни фигури. И Омои вероятно щеше да ги игнорира - да ги остави да продължат по пътя си, защото кой реално обичаше да се меша със съмнителни персонажи?
Само дето, Ариса беше от редките хора, заразени с простащина до немай къде и, докато през главата й трябваше да минават мисли от типа на: Тези изглеждат силни, по-добре да не им се мешам, или - Какво ли има зад този камък, който така целенасочено преместиха?, тя си мислеше едно единствено нещо: Нъхъхъхъх, тея май ще се клецат, льек.
Но докато беше проста - не беше воайор. Или поне не в сегашния случай - и двамата не бяха нейн тип. За това ги остави да си вършат мръсотиите в пещерата и продължи да събира случайно попаднали в гората кокиченца, докато си тананикаше "Зайченцето бяло" далеч от общоприетия тон.
Изминаха няколко минути, песента вече бе сменена на "Мама ми купи днес" и девойката все така усърдно събираше цветенца и ги мяташе небрежно в кошницата. Докато един познат -Сико- не мина с танцувална стъпка покрай скривалището й, естествено без да я забележи, и -о, колко си личаха намеренията му- продължи по същия път, по който бяха тръгнали двамата съмнителни персонажа от преди малко. Чувството на любопитство нарастваше в куноичито за сметка на задължителното събиране на цветя. Но краката й все така не помръдваха, колкото и да се опитваше ментално да се насили да влезе и да разбере какво е това, което привиква всички тези цветущи личности.
Помисли, премисли и реши да се върне към мисията си - не беше принц на бял кон, както й се искаше, но пак й бе възложена мисия и дългът изискваше да я изкара до край. Тогава мина и още един тип, който - както Сико гонеше предишните, така и той гонеше... явно - Сико. Е, това беше.
Метна кошницата в едната посока, разпилявайки малкото намачкани до неузнаваемост цветя, запрати всички, без едно, кокиченца - в другата и се разкри пред света. Или по-точно пред зейналата тъмна дупка, защото другите явно бяха сложили турбо обувките и отдавна не се намираха на полянката.
Пое си няколко дълбоки глътки въздух, урегулира туптенето на сърцето си и с бойна крачка влезе в неизвестното. А кокиченцето? Имаше намерения при първа възможност да го окачи зад ухото на Сико, с думите: Ех, че си китна, Сикана. И да изръси някоя друга простотия по пътя, с надеждата да не бъде убита от новооткритите си спътници.
Сико Ризоно
Слизайки все по-надолу, Сико все по-ясно осъзнаваше избора който се надигаше пред него. Той можеше да продължи да се крие от Йоши, или да се покаже и да върви с него. Ако продължеше да се крие, тогава щеше да му е по-лесно да пренася злите записки на злия Орочимару из злата лаборатория. Това обаче беше вариант само ако изобщо не се срещаше с Йоши. Срещнеше ли се с него по-навътре в лабораторията, това щеше да значи само 1 - Йоши щеше да го сметне за предател на коноха и за звукар. Сико не беше слаб, но все пак бе на ниво генин, а Йоши и русата бяха чуунини. Щяха да го спукат от бой. Ако обаче се разкриеше веднага, той щеше да си спести боя, но щеше да му се налага да пази в тайна търсенето на записките... това щеше да го затрудни малко, но нямаше да го спре.
Той побърза по стълбите, без да се старае да пази тишина.
- Еей! Изчакайте малко. - говореше, но не смееше да вика прекалено силно. Страх го беше че ще го чуе не който трябва. Щом настигна Йоши и Амо, той ги поздрави с ръка.
- Здрасти. Помниш ли ме? Казвам се Сико... последвах те дотук. - После се огледа все едно си няма и представа къде е - Това място изглежда страшничко. Къде сме?
Хитогороши Данкиша
Йоши и Амо бяха насред тъмния тунел когато пред тях по верижна реакция започвайки от самия вход, започнаха да се запалват множество факли разположени на метър и половина една от друга. Факлите бяха разположени в две редици като бе предвидено лявата и дясната страна да са добре осветени, за да се вижда в центъра. Йоши си спомняше макар и бегло това място. Ако продължаха право напред щяха да попаднат в центъра на лабораторията, от която щяха да могат да свият наляво. Ако го направеха, щяха да се появяват в една от стаичките, които Орочимару някога бе използвал за да направи един от свойте генини истинска машина за убиване. Името на този генин обаче в момента бе избягало от ума на Танамото.
oro1.gif th_kabuto.gif

Сико и Ариса в момента бяха заедно и щяха да настигнат Йоши и Изоре. Накао се движеше зад тях, но все още не го бяха забелязали. Антисоциалния Накао трябваше да синхронизира стъпките си с тези на Сико и Ариса ако искаше да не го чуят как се приближава зад тях.


Общо взето след този пост можете да опишете мястото, което споменах че ще ви заведе Йоши до него. Харесва ми креативността на групата ви, дано не се загуби по-нататък.
Акиоши Накао
Накао все още бродеше плахо по стълбите. През по-голямата част от времето те бяха обзети от пълен мрак и момчето от време на време се спъваше.
Преследвачът вече не чуваше шума на стъпки от неговата жертва, което го караше вече да ходи съвсем спокойно, с нормална скорост.
Време за губене вече нямаше. Щом генинът стигнеше мястото, към което ходеше, и което предполагаше, че реално е лаборатория, която е била в притежание на Орочимару, той трябваше да си разкрие картите. Не знаеше как ще го приемат другите, как ще им се представи и те какво ще направят. Може би Сико щеше да подпали моторетката и щеше да крещи, отваряйки си устата като ханджийска порта. Едва ли щеше обаче да стане така, с оглед на факта, че и той преследваше онова момче, което Накао зърна на площадката. Така става като си бъркаш нещата в чужди дела. Нямаше да се учуди, ако и самия Накао в момента бе следван от някого.
Сърцето на младежа биеше като обезумяло. Той чувстваше някаква превъзбуда като за милиони. Искаше му се по-бързо да стигне, затова забърза ход.
Подскачаше съвсем леко, наподобявайки пасяща газела или антилопа, но се стараеше да вдига възможно най-малко шум. Това място безспорно не беше негова територия и той трябваше да се съобразява с това. Трябваше да си е отворил очите на четири, да внимава, да мисли, да забелязва и най-малкия детайл. За да направеше това, беше нужно да активира сетивата си и да ги използва във всеки един, дори нищожен момент. Иначе кръвта му можеше да обагри стъпалата още преди дори да е навлязъл в лабораторията. А това не биваше да стане. Накао нямаше да го позволи. Би жертвал всичко, но нямаше да позволи да се случва подобно нещо. Напротив- щеше да внимава и да не се интересува от нещо освен от това, за което ле дошъл в тази влажна и хладна лаборатория, макар дори да не беше все още стъпил в нея.
Малко по-късно покрай Накао мина едно странно момиче. То държеше някакво растение в ръчичка, но от бързината не видя що е то. Тя премина и отмина без да каже и думичка на младежа. Беше доста странно, но вече все пак беше ясно. В купона се присъединяваше нова личност.
Дамата слезе надолу и се изгуби от погледа на генина. А той пък продължаваше бавно и спокойно да слиза все по-надолу и по-надолу без да мисли за нищо друго.
Няколко минути по-късно се случи нещо още по-заинтригуващо интереса му. Чуха се стъпки, но не от обикновено ходене- някой тичаше. И то тичаше, ама не на пръсти така че да се прикрие, а напротив- сякаш се стараеше да бъде чут. Броени секунди по-късно се чу глас. Някой разговаряше с някого другиго, но дълго време имаше само монолог. Кой ли тичаше? Сико или може би момичето, което мина край Накао? Едва ли щеше да се разбере толкова лесно.
Младежът продължи да чува по-късно стъпки, но вече с нормално темпо. Е, разбира се, нишката беше изгубена. Тези стъпки, разговори и прочие можеше да бъде от всеки. Сигурно вече Накао беше единствения незабелязан. Вероятно... Е, да, момичето, което мина покрай него, едва ли не го е видяла, но тя очевидно имаше някаква по-важна работа и не се заинтересува. Та какво можеше да бъде по-важно от това, че някой също е научил тайната на лабораторията? Защо ли момичето толкова бързаше, че сякаш не забеляза генинчето? Дали тя знаеше какво прави? Дали не беше обладана? Отговор имаше- нямам си и идея.
Да се върнем на това, че Накао бе единствения "почти" незабелязан. Това беше предимството, от което може би всеки трябваше да има нужда.
Поради тази причина той се опитваше да си остане такъв. Опита се да започни шума от всяка стъпка. Всички ходеници образуваха нещо като мелодия.
Така генина се опита да стъпва всеки път, когато трябваше друг. Беше близо, така че не биваше да се издава по шума. Трябваше да не се чува, затова синхронизираше своите стъпки с тези на пичовете пред него. Е, или поне се опитваше, но в началото се получаваше. Къде ли щеше да го заведат стълбите? Кога ли щеше да стигне до желаното от него място? Кога ли...
Йоши Танамото
Танамото се стъписа. Бяха проследени до място, което доста хора искаха да видят, но не предполагаха колко капризна и глупава амбиция е това. Е, феновете на извратени филми и психопатите щяха да одобрят обстановката и историята на леговището, но по-нормалните щяха да настръхват като си спомнеха какви работи са се случвали тука. Поне при Йоши беше така.
-Онова писмо беше безкрайно безвкусно. Нито подправки, нито запръжка, нищичко. - засече го Чуунина. -Как няма да те помня. Не се опитвай да готвиш хартия никога повече, без да знаеш как става! - започна да го нарежда белокосия. Беше ужасно изнервен, когато прочете писмото, реши че е от бял шоколад и го задъвка, а после глътна, с надежда поне да има наркотичен ефект. Уви, беше си просто писмо, което даже не бе за него. Танамото така и не стопли защо Сико му го даде, но не му пукаше. Сега също и не стопляше колко е кофти, че са ги проследили.
-Нямаш идея в каква опасност се намираш, бидейки тук. - напълно промени тона си Йоши. -Това място е толкова опасно, че даже аз не можах да го осъзная. За четири години. Разбираш ли? Четири години тук и едва ли знам и половината за базата. Да не говорим, че в някои от стаите се влиза, само ако имаш "записан час" да го кажем. Хората излизат с различен поглед от тези стаи. Понякога съм си мислел, че експериментира направо с душите им. Не си чувал подобни писъци никога. Даже не можеш да си ги представиш. Понякога даже не можеш да спиш. Понякога... Понякога даже не мога да заспя. - приключи с тирадата си Чуунина. Той стискаше дръжката на катаната си доста сериозно. Даже сам не се усещаше. Миг по-късно въздъхна и се усмихна.
-И ти си тука за парите и жените, а? Мръснииииик! - доволно приказваше Танамото. -Спокойно. Ще намерим все нещо и за теб. Току виж се показал Орочимару. Май си негов тип. И ми дължиш нещо вкусно заради писмото. Така реших.
Сико Ризоно
// Приемам че факлите са си вече запалени като идвам, затова не се стряскам от запалването им.

Сико се усмихваше притеснено. Малки тръпчици полазваха гърба му докато Йоши го оглеждаше. Как ли щеше да го посрещне? Дали щеше да го сметне, за предател, или просто за глупак, който търси смъртта си. Или пък... може би щеше да се досети за истинският му план. Тази мисъл хич не се харесваше на Сико
Йоши го посрещна учудващо топло. Генина чак се стресна. После Йоши заговори за писмото. Как го се е опитал да го изяде и... Шегуваше ли се!? Тоя да не е някакъв кръгъл глупак!? Как изобщо подобен човек е станал чуунин... не! Как изобщо е станал шиноби. Сико просто му се усмихваше, но вътрешно вече съжаляваше че го е заговорил. Усмихваше се, защото... какво друго можеше да направи? Да си в отбор с някой чак толкова тъп, при условие че сте на толкова опасно място... самоубийство. Сико вече си преставяше как ще отвори вратата зад която са лошите, само за да пита дали имат бисквитки... Точно така. Трябваше да го зареже. Природен закон е, че тъпият прецаква отбора. В природата това ще е вълк който избързва и предупреждава жертвата преди нападението, а при хората имаше толкова много варианти че да ти се завие свят. Това се случва непрекъснато и навсякъде (например в тийм 2) и единственото спасение е...

Тогава Йоши промени тона си.
Сериозността, притъпената тъга, страха, срама, яда към тези хора, яда към самият себе си... толкова много емоции в толкова тихи думи. Кръвта на Сико се смръзна и той дори не усети как челюстта му клюмва надолу. Сико не разбираше Йоши, не разбираше станалото, не разбираше нищичко. Можеше само да наблюдава човека пред себе си и да се чуди какво изобщо би могло да го промени толкова много.
За миг Сико дори се разколеба в целите си. Наистина ли искаше и той да се захваща с толкова опасни и зли експерименти? Наистина ли му беше необходимо нещо такова. Да, можеше да постигне много чрез това, но трябваше и да жертва нещо ценно в замяна - невинноста си. Така започнаха неговите колебания.
"Значи затова слагаш глупавата фасада, а? Удобна маска, наистина. Дори ти се връзвах досега..." - си мислеше. Сети се да затвори устата си и си придаде малко по-сериозно и не чак толкова стреснато изражение - "Е... време е и аз да сложа своята маска."

Йоши тъкмо бе свършил описанието си и на лицето му отново се бе появило глупавото, но щастливо изражение. Сико го погледа още секунда, след което преглътна шумно насъбралата се в устата му слюнка.
- Орочимару... S ранк издирваното шиноби!? - попита стреснато - Но това място изглежда изоставено... макар че дори така е адски зловещо. - Сико визираше паяжините по стените и тавана, както и насъбралата се прах. Личеше си че никой не е стъпвал тук от много време. И все пак нещо го дразнеше - светлините. - Вие ли запалихте факлите? Не трябваше да го правите. Привличат прекалено много внимание. - Сико обаче си имаше цел за постигане. Нямаше да стигне далеч с празни приказки. Трябваше да засегне темата, или никога нямаше да сложи ръце върху записките... ако изобщо бяха оставени такива. - А стаите? За кои стаи става дума? Ще ми ги покажеш ли?
В крайна сметка Сико реши да ги потърси. Щеше да отложи колебанията си за по-късно, когато е далеч от това гадно място и в безопасност.
Изоре Амо
Когато първата факла се бе запалила, Изоре млъкна насред поредното изречение, което се канеше да каже и с едно ловко движение издърпа двата сая, заставайки нащрек. Запалването на всяка една факла по-напред я накара да затаи дъх и да усети как сърцето ѝ забърза леко ритъма си, изпълвайки я с вълнение. Какво се случваше? Дали някой не ги очакваше или това си бе просто автоматична система?
Светлината им даваше възможност да огледат по-добре коридора и сега той ѝ изглеждаше дори още по-злокобен от преди малко. Нищо чудно наоколо да бе пълно с капани и кой знае какво още, затова щеше да е по-добре да мине в режим на пълна бойна готовност.
След като в продължение на няколко секунди нищо не се случи, блондито все пак реши да си довърши мисълта и тъкмо отвори уста, измучавайки едно тихо „Муаа, Йошии, това нормално ли е или...“, когато зад гърба си чу шум от стъпки и откъслечни думи. Идващият изобщо не си правеше труда да прикрива придвижването си и не бе трудно да се разбере на какво разстояние се намира приблизително.
Изоре се извъртя назад, готова да атакува евентуалният враг, който нищо чудно да се окажеше някое S-ранг издирвано шиноби, когато от мрака внезапно се показа едно донякъде познато лице, което я накара да отпусне малко стойката си и да зяпне. На всичкото отгоре, новопоявилият се младеж не бе сам, а с момиче, като при това и двамата носеха банданите на Коноха.
Изненадата от тази среща бе толкова голяма, че за момент дори самият Йоши явно не знаеше какво да каже, а единственото, което Амо можеше да направи беше да продължи да седи и да зяпа тъпо двамата новодошли, несигурна какво точно да предприеме.
Едва след като младежът се представи, една камбанка в главата ѝ зазвъня предупредително и Изоре присви очи подозрително, намесвайки се в разговора между Йоши и, както изглеждаше, преследвача им.
- Сико ли? – възкликна малко по-високо, отколкото ѝ се искаше тя и се намръщи сама на себе си. – Не съм ли те виждала някъде? Определено съм! Познат си ми! - секунда мълчание, примесено с още по-подозрителен поглед, след което показалецът ѝ рязко се стрелна в посока на Ризоно. Гласът ѝ се повиши с още няколко октави, а думите ѝ не спираха да се леят. – ДА! ТИ СИ! ЗНАЕХ СИ! Беше в онази страна с джуджетата... И ни следиш?! Подло! Много подло! И що за въпрос? Разбира се, че не ние запалихме факлите. Сами си се палнаха... Явно в Звука имат добра автоматична система за запалване на факли.
Вероятно беше предизвикала потресени погледи, но в момента не ѝ пукаше особено. Обърна се към момичето и след като я подложи и нея на подозрителния оглед, изтърси:
- А ти коя си и защо си тук? М? И ти ли ни следиш? И до кога, за Бога, ще стоим на едно място? Да вървим!
Омои Ариса
Явно само ми се е сторило, че някой го следва, мислеше брюнетката, докато целенасочено гонеше Сико, кокиченце все така намиращо се в ръката й, с една единствена мисия: да се озове зад ухото му.
Догони го, та даже и влезе в крачка с него. И въпреки това не си казаха нищо. Не че това й пречеше да забърза темпото, да го изпревари и, докато той си говореше с някакви хора (толкова бързо ли свършиха?!) да сложи внимателно кокичето зад ухото му и най-накрая, след толкова време чакане, да изрече репетираните думи:
- Ех, че си китна, Сикана... - и да се разсмее просташки, с привкус на грухтене и нелицеприятно задъхване. В следствие на което, осъзна, че може би, съвсем неволно, бе прекъснала някакъв жизненоважен разговор. Може би сивокосият им разясняваше за Орочимару, измисляше боен план или пък разказваше нещо също толкова заинтригуващо. Брюнетката се заслуша и остана меко казано разочарована. Представите й бяха разбити.
- Ама, че си дълбок. - измърмори ядосано под нос, и побутна с пръст кокиченцето, което още малко и щеше да падне. - Пази си цветята! - сгълча набързо Ризоно, сложила ръце заплашително на хълбоци, нехаеща, че може би вдига ненужна врява на опасно място.
После се заблея нанякъде и речта на русокосата дори не влезе през едното ухо, че да излезе през другото. Поне докато не бе насочена конкретно към особата й.
Как така дали ги следи? Че за какво й е да им гледа мръсотиите? За каква я смяташе тази?
Възмущението си изрази чрез отлично издържано театрално ахване, като за допълване на картината постави ръце пред устата си и опули комично очи.
- Аз?! Да ви следя? Моля ви се, госпожице, аз съм само една цветарка. Събирах си диви цветя в кошницата ей там навън - пред входа, когато видях този млад, начумерен господин - метна поглед към Сико, едвам сдържайки се да не се разхили за пореден път. - и цветарската ми душа нямаше да ми даде мира, докато не върна усмивката на лицето му. Та затова, сега, в този момент, аз съм тук, с вас - чрез това кокиченце аз връщам щастието на това младо момче.
Последва пауза, вероятно защото появилата се от нищото Ариса бе изръсила куп простотии - а хората не очакваха да чуят това, когато се намират в ситуация като сегашната. И когато тишината ставаше тегава, куноичито се засмя гръмко и тупна русокоската по гърба.
- Шегувам се. Тук съм, за да разбера какво е това мистериозно място. Аз обичам загадки! Хайде - да вървим!
И погледна другото момиче с поглед пълен с очакване, сякаш й казваше, че: да, можеш да тръгваш вече, имаш моето позволение.
Акиоши Накао
Накао продължи да броди из тъмните стълби и да си мисли за нещата , които би срещнал там. Той се чудеше колко ли още щяха да продължат тези стълби. И най-важното- колко ли ще е мъчително качването нагоре... определено щяха да дишат като морени кучета или по-скоро- като морени скумрии.
След още няколко крачки нещо в обстановката се промени! Да, определено имаше нещо странно, нещо което досега го нямаше, нещо едва ли не заплашително. След още няколко стъпчици Накао го осъзна- светлина! Светлина! Господ е казал "Нека бъде светлина!". Е, в този момент Господ щеше да се гордее с генинчето. Лицето му бе озарено от светлина, буквално и преносно, най-вече защото това показваше, че беше стигнал.
Имаше и друго различно- думите. Да, няколко дълбоки гласове се чуваха по-надолу. Явно, беше стигнал до пичовете!
След още няколко стъпки пред него се показа големия коридор. Точно там се бяха събрали всички чеда, които генинът бе видял съвсем малко по-рано. Те разговаряха и ръкомахаха. Целият коридор бе осветен от множество факли, разположени на равни разстояния и по двете стени.
Накао се бе скрил на ъгъла между кривите стълби и началото на коридора. Неговото присъствие трябваше да остане в тайна все още. С това той щеше да спечели много неща. Именно това беше неговото предимство за момента.
Той бе чул някой от думите и разбра, че Йоши знаеше това място. Тоест знаеше най-много с оглед на лудите събрали се на него. Някой от думите, разбира се , останаха неразбрани, но едва ли е имало нещо по-важно от това, което бе чул.
Сега му оставаше само да направи така че да бъде при тях, но незабелязан. Или поне да бъде опит. Момчето разгледа нещата около себе си:
След стълбите, началото на коридора беше от нещо като врата. Знаете обаче, липсваше такава. По скоро само с формата. Абе, нещо като арка. След нея започваше мястото, на което се бяха събрали младежите. И тогава му хрумна- след арката от страната на коридора, имаше още разстояние нагоре и оттам започваше тавана. Тоест той беше достатъчно висок така че да се чува и да се вижда и поне при късмет- да не бъде видян.
Накао насочи чакра към ръцете си и се набра. Трябваше да има много късмет та да успееше да остане незабелязан. След като се набра, той насочи чакра и към краката и към ръцете и се изкачи до тавана. Да, оттам той имаше прекрасна видимост и слух към ставащото под него. Накао застана в стойка "спайдър-мен се катери по таван" и започна да ходи така гледайки надолу. Малко след това се бе озовал точна над младежите. Дали го бяха забелязали? Или така щеше да прекара по-голямата част от разходката?
Не се стигна време за този отговор. Причината беше невероятната мисъл, която нахлу като гръм в главата на младежа. Ами ако случайно го зърнаха. Нямаше дори да има време да обясни. Щяха да го разпорят като прасе. Щяха да го смятат за враг и нямаше и да се замислят, а директно бам с чука по тиквата.
Трябваше да се представи сега, сега беше точния момент за действие.
Генинът се дръпна с няколко спайди крачки назад, така че да бъде на безопасно място от подсичане на глава. На Накао не му се искаше, но просто нямаше друг избор. Сега или никога. Той просто все така стоейки си на тавана рече:
-Добър ден и от мен!
Всички погледи се насочиха назад и след още малко секунди вече бяха към тавана. Трябваше да се бърза, затова генинът просто скочи със салто долу и преди някой да е предприел действия, които нямаше да свършат добре, той обясни:
-Ти- Накао посочи с пръст към Сико- не си единствения преследвач тук, приятелю! Аз съм тук също, внимавай повече другия път! И съм дошъл за тайните на Орочимару... да , искам тайните му!-излъга генинът
Сико Ризоно
Реакция към Изоре Амо:

Русокосата кукличка най-после отвори устата си... говорейки на висок глас:
- Сико ли? – възкликна малко по-високо, отколкото й се искаше и се намръщи сама на себе си. – Не съм ли те виждала някъде? Определено съм! Познат си ми!
Сико и без това беше на нокти, но щом я чу да говори за него, при това с такава сила на гласа, той направо подскочи. Правеше всичко възможно да си спомни лицето й, но фактите си бяха факти - той никога не я бе виждал през живота си. Определено щеше да запомни мацка с такива... очи. Започна да се притеснява. Да не би пък тя да имаше нещо общо с Кири и да знаеше че е избягал от там? Може би бе виждала снимка, или нещо такова. Но тя е конохчанка. Не би трябвало да има проблем с това, нали?
- ДА! ТИ СИ! ЗНАЕХ СИ! Беше в онази страна с джуджетата... И ни следиш?! Подло! Много подло! - ако допреди малко гласът й беше просто по-висок, то сега беше гръмогласен. Сико веднага се приведе напред и сложи пръст пред устата си, правейки едно "Шшш!", но тя продължаваше да говори за джуджетата. Ама че откачена история!
Сико, разбира се, си нямаше и понятие за недуразумението. Нямаше си и понятие че преди него е имало друг Сико Ризоно, който е изглеждал по същия начин като него, имал е същия глас и дори е имал доста подобен характер. Другия Сико Ризоно е бил Сунаджия, а след това Конохчанин. После е станал свободно шиноби, а няколко години след това е умрял в околностите на Киригакуре... няма свидетели които да разкажат как и защо е умрял.
И все пак, в периода в който другия Сико е бил свободно шиноби, той се е запознал с Изоре Амо, докато те са били на едно откачено пътешествие в друго измерение (тоест малко след като са се наяли с халюциногенни гъби) и там се е бил рамо до рамо с нея срещу орди от немъртви. Това обаче се отнася за другия Сико. Сикото, когото Амо е познавала. Човекът пред нея, макар да носеше същото име, същия образ и същия характер, беше различен и си нямаше представа коя е тя. Е... случват се и такива неща, нали?
Сико се опита да каже нещо, но гласа му беше толкова тих на фона на нейния че не се чу нищо от думите "Съжалявам, бъркаш ме с някого."
Русото момиче продължаваше:
- И що за въпрос? Разбира се, че не ние запалихме факлите. Сами си се палнаха... Явно в Звука имат добра автоматична система за запалване на факли.
- Шшш! - изшътка още веднъж Сико, макар че тя вече говореше малко по-тихо. Амо май напълно го игнорираше. Изобщо не показа че е обърнала внимание на шъткането му. Отговора й обаче, хич не беше напразен. Момчето веднага започна да мисли върху тази "автоматична система" с която се бяха запалили факлите и в крайна сметка реши, че това обяснение е прекалено наивно. Не че не беше възможно да се създаде такава система, но вероятността някой да ги беше запалил ръчно бе далеч по-голяма. Или някой друг конохчанин ги беше проследил, или... лабораторията изобщо не беше изоставена.
Тревогите веднага превзеха ума на момчето.

Реакция към Омой Ариса:

Мигове след това, той чу стъпки зад себе си. Какво!? Значи това беше човека запалил факлите? И сега този човек бе отрязъл единственият им път за бягство (щото Сико не знаеше че има и други пътища). Лошо! Много лошо.
Сико се извъртя рязко и се приготви да вдигне гарда си, когато... кокиче....
....
.......
Пред лицето му, се размахваше кокиче. Нежните ръце на Ариса го окачиха за ухото му и тя заговори шеговито.
- Ех, че си китна, Сикана...
После се разсмя просташки, с привкус на грухтене и нелицеприятно задъхване.
"Генджуцу !!?" си мислеше Сико. Нима бе възможно да има друга причина да види Ариса на гадно място като това? Но не беше генджуцу... никой генджуцо мастър нямаше чак толкова развито въображение за да имитира поведението на човек като Ариса. Дори самата тя надали щеше да успее. Не ставаше въпрос за думите й, а за малките неща в поведението, като смеха, стойката, изражението... всички те бяха прекалено... Арисини.
- Ама, че си дълбок. - каза изведнъж тя, при което Сико просто не издържа и се засмя. Не. Това е неточно казано. Смях е когато използваш цялата мощ на белите си дробове. Сико правеше нещо средно между хихикане, кискане, кикотене и гаргара. Последното беше защото се задави в собствената си слюнка. - Пази си цветята! - му нареди Ариса. Сико й отвърна с усмивка, въпреки че ставаше дума за едно единствено цвете.
Странно бе как появата само на един единствен човек можеше да го накара да се хили дори когато е на място като това. Беше приятно и отпускащо.
После, по отговора на Ариса, осъзна че Амо й е задала въпрос. Изобщо не беше чул тази част. Изглежда наистина бе задълбал прекалено надълбоко в мислите си. Малко след това чу как Ариса говори за него.
- ...когато видях този млад, начумерен господин - метна поглед към Сико, едвам сдържайки се да не се разхили за пореден път. - и цветарската ми душа нямаше да ми даде мира, докато не върна усмивката на лицето му. Та затова, сега, в този момент, аз съм тук, с вас - чрез това кокиченце аз връщам щастието на това младо момче.
"Как можеше някой да е чак толкова голям сладур!?" - си помисли той, след което се зачуди дали е казал това на глас. Вгледа стреснато в израженията на всички наоколо, за да провери. Никаква реакция. Изглежда все пак го бе казал само в ума си.
За няколко мига той се зачуди дали не е влюбен. Видя Ариса в по-друга светлина и разбира се, се изчерви като домат.
Вгледа се в нея. С оранжево-кафявата си коса, детинската си усмивка и невинните кафяви очи... наистина? Как можеше някой да е чак такъв сладур? На всичко отгоре беше и съвсем малко по-дребничка (само с 1 сантиметър), а не стърчеше с цяла глава над нисичкия Сико. Беше просто перфектна!
Мига, обаче отмина и той отново си спомни къде се намира. Не му беше сега времето да мисли за подобни неща. Трябваше да е нащрек. Трябваше да е готов за опасностите. Вече знаеше че не Ариса беше запалила факлите. Беше някой друг. Кой ли го бе направил?

Реакция към Акиоши Накао:

-Добър ден и от мен!
Каза глас от някъде. Този път Сико се стресна наистина силно, тъй като не беше чул никакви стъпки от никъде - ясен занк че някой се е промъквал към тях. Обърна се рязко към стълбите и приклекна готов да се хвърли напред. Ръката му сама намери пътя към дръжката на катаната. Беше напълно готов за атака, само че... нямаше кого да атакува. Стълбището беше съвсем празно. Сико повдигна вежди очудено, но не свали гарда си нито за миг. Обходи мястото с поглед и чак тогава видя Накао, залепен за тавана като някакъв пълзящ хищник. Ако внезапното заговаряне беше странно, то позицията в която се намираше Накао беше направо крийпърска.
- Ти - каза влечугоподобното момче, гледайки право към Сико. В отговор Сико измъкна катаната си с 5 сантиметра напред. Момчето пък скочи от тавана и се приземи на краката си - не си единствения преследвач тук, приятелю! Аз съм тук също, внимавай повече другия път!
Чак сега Сико забеляза конохчанската бандана на момчето. Тоя наистина го следваше чак от Коноха. По начина по който говореше обаче, не се разбираше дали е приятел, или враг. Подозрителния Сико бе по-скоро склонен да предположи че е враг.
- И съм дошъл за тайните на Орочимару... да , искам тайните му!
Тогава Сико осъзна истината. Тези думи... беше грешка че Накао ги изрече. Сико също искаше тези тайни, но нито за миг не си помисли да казва това на глас. Самото изричане на тези думи си беше вид предателство към селото. Имаше само една възможна причина конохчанин да казва подобно нещо пред съселяните си, без страх че ще го сметнат за предател и тази причина бе че смята да ги убие веднага след това. Сико нямаше да му прави проблем за самите тайни, но хич не му харесваше идеята че Накао всеки момент може да го нападне, а изричането на последните думи, в нормална ситуация, значеше именно това. Сико рязко извади катаната си. Изражението му беше лишено от всякакво колебание - виждаше се само чиста решителност и готовност за убийсто.
- Предател! Само да си мръднал и ще те нарежа! - каза Сико. Беше сериозен.
Хитогороши Данкиша
Акиоши не можеше да се спъва в тъмното, защото факлите осветяваха пътя му. Даже и да искаше, трудно можеше да се спъне в правата земя, да не говорим че той се приближаваше бавно и безшумно. С подобна предпазливост беше невъзможно да се спънеш. Въпреки всичко, стратегията му да се слее с ехото от чуждите стъпки му позволяваше да остане все така "почти" незабелязан. Накао имаше успеш да остане неутралния персонаж в групата. След малко се размина с цветарката, но това не бе нещо което имаше особенна важност. Момичето изглежда бе решило да не разкрива присъствието му на останалите. Защо ли го правеше?
Ключова дума: Ехо

Танамото се бе отдал на спомени за лабораторията и това, което бе някога. Вкуса на писмото остави неприятен вкус на хартия в устата му, но това не беше нещо което не можеше да се отмие с някоя случайна отвара намерена във въпросната лаборатория.

Сико и Йоши се бяха отдали на разговор. Обменянето на опит и опознаването на съотборника винаги беше полезно. Защо обаче Сико имаше това натрапчиво усещане всеки път когато погледнеше огъня на факлите? Усмивката на Йоши го караше да поглежда на всеки четири секунди към някоя светлина макар и за миг. Това обаче беше само в плюс докато ходеха, защото в следващия миг очите му видяха нещо, заради което си заслужаваха да спрат. За пръв път попадаха пред врата. Беше стоманена и с табела в центъра на 20 сантиметра под центъра на горната каса. Гласеше: "Абуми вектор 2"...

Изоре пък бързо си спомни кой е Сико. Йоши, Сико и Изоре бяха заедно.

Докато Сико размишляваше дали да спомене за находката си (вратата), Ариса бе открила голямата част от група 1: Йоши, Сико и Изоре. Тя също се пресъедини към тях, но подобно на другите също не бе видяла вратата. А тя си беше кажи-речи на 2 метра от тях.

Групата се събра в пълен състав, когато Накао настигна цветарката и изведнъж се появи... от тавана. Вече всички бяха заедно и само от Сико зависеше дали ще отворят вратата или ще продължат разходката си в тъмния тунел. Но Акиоши се бе насадил умишлено в неудобна ситуация. Беше се появил внезапно и навсичкото отгоре бе признал, че следва групата им. Това бе крайно подозрително и затова Ризоно моментално го посрещна по подходящия начин. Вместо да стане член на група едно, Накао си навлече гнева им? Въпроса бе как щяха да реагират и останалите.

Възможности:
А: Нападате Накао и го елиминирате от групата
Б: Влизате през вратата. Отключена е. Ако вземете това решение, чакате разказвач след като сте се изредили всички.
В: Продължавате нататък и Накао става част от групата и вече ще бъдете в пълен състав, освен ако някой не реши да се отцепи от групата.
Пример: Може двама да влязат, а другите да продължат. Възможно е. Това, че сте една група в момента, не означава че не може да сформирате нови групи.
Йоши Танамото
-Въпроса не е колко съм дълбок аз, а колко си тясна ти. - намигна Йоши на Ариса. -Орочимару обича писъците, пък да си призная - аз също. - доволен разказваше за фетишите си Чуунина, уж на Ариса, но всички го чуваха. Ситуацията беше доста странна. Следяха ги двама до тук. Сико изскочи от нищото, после се появи и тази мацка. Нищо чудно още някой да ги следеше. Пък с това ехо, вероятно вече знаеха, че са тук, ако имаше кой да го узнае. Йоши имаше кофти вкус в устата си вече. Затова и преглътна и метна по един поглед на всички присъстващи.
Изоре беше човека, на когото можеше да се довери най-много в момента. Беше се доказала като добър войн, умен човек и добра компания. Идеална комбинация. Сико беше изключително съмнителен и крайно подозрителен. Изглеждаше и резервиран и винаги си подготвяше нещата от далече. На човек с толкова много кроежи, което се разбираше по очите и лицето му, нямаше как да повярва лесно. Особено когато го бе прецакал да изяде парче хартия, с надеждата да е шоколад. Ариса - явно би си допаднал с нея, защото беше почти същия кретен като него, обаче с едни гърди напред. Обаче познаваше Сико, което хем й вземаше точки, хем пък даваше на него. Акиоши. Този пък от къде се взе? Йоши го видя как се появява и започва да се обяснява. Изведнъж стана много драматично. Захвърчаха закани, завадиха се катани, предстояха от кръв фонтани.
-Ало, ало! - рече Йоши. -Колкото и да съм тъп, ако този малък тип имаше силата да ни убие, щеше да го направи, преди да ни се представи.
Той се погрижи да е в удобна позиция, за спиране на офанзивни действия, както и за предприемане на такива. Акиоши изглеждаше прекалено малък, за да е тръгнал след нечии тайни изследвания, камо ли пък да е достатъчно корав да се справи с четиримата от групата наведнъж. Вярно, външността лъжеше, обаче Танамото вярваше на вътрешното си предчувствие. Не че щеше да се довери и на него де. Той беше най-подозрителния до тук, но нямаше вид на отроче на Звука.
-Което ти не направи всъщност. - рече Танамото. -Я си изпей песничката, за да не се направя, че си връзвам връзките, каквито нямам, докато моя пощальон проверява дали ставаш за точене на остриета.
Танамото гледаше към новодошлия с доста изпитателен поглед. Ако го усетеше, че лъже, щеше да го разпори преди Сико пак да си изкара катаната, ако изобщо я прибереше.
Акиоши Накао
Накао повдигна вежди и се замисли. Нещата започнаха да стават неприятни за него и още съвсем малко и можеше да станат грозни. Толкова хора сигурно са умирали тук, е може би всеки момент щеше да има и още един. Този един щеше да е първият вероятно от много време насам.
Главно, времето, прекарано между въпроса на Йоши и отговора на генина, беше само и единствено от мислене. Заслужаваше ли си да каже истината и да търпи отговорите и може би подмазването и успокояването един вид от неговите "колеги"? Или може би беше длъжен да се опита да ги измами още веднъж, с чист риск да останат парчета от него по целия под? Преди да слезе в лабораторията Накао се надяваше да не се налага да мисли над този въпрос. Е, в крайна сметка, желанието му не се сбъдна. Но какво трябваше да стори?
Не се знаеше... единственото, което бе сигурно, бе че ако го усетеха да лъже щеше да бъде мъртъв. Трябваше да бъде много убедителен , но за бога, трудно е да се лъже на детектор на лъжата, защото Танамото изглеждаше точно като такъв. Малко хора успяваха да лъжат толкова добре, че да не остава и капка съмнение.
А защо Накао не искаше да разказва историята си на пичовете? Първо, защото хората започваха да се държат различно, започваха да се подмазват един вид, да се правят на особено мили. Второ, генинът самия мразеше да говори за това... просто не му беше комфортно да го прави.
Именно за това Накао реши да избере вариант 1. Трябваше да каже. Незадруго, а защото тези хора заслужаваха да го чуят. Те бяха дошли някои насляпо в едно от най-опасните места на света. Те трябваше и заслужаваха да разберат.
Младежът си пое леко въздух и заговори, гледайки последователно към всички, както учител към клас ученици:
-Добре, добре. Името ми е Накао. Акиоши Накао. Това е първото, което бе искано от мене. А сега песента, както ти я нарече- той погледна продължително към Йоши- родителите ми загинаха преди много години. Има... вероятности, човекът, който ги е... който го е извършил да е именно... Орочимару. Тук съм за мъст!- Накао отново си пое въздух и продължи- А защо не ви казах ли? - в гласа му имаше немалка нотка ярост и злоба- Защото хора умират всеки ден! Приятели, семейство... но това не значи нищо. Аз съм загубил родителите си... и както добре виждате, нямам чак толкова големи проблеми с това...
Генинът зачака отговорите на колегите му, гледайки злобно.
Изоре Амо
Подозрителният поглед, насочен към Ариса, поомекна, след което премина в развеселен. Омои беше преминала теста и получаваше положителна оценка от страна на Изоре – тоест нямаше да се налага да отговаря повече пред строгия ѝ взор на още по-строги въпроси. На Сико обаче се понацупи малко, все пак той се правеше, че не я помни, а Амо бе убедена не на сто, а на хиляда и сто процента, че той също я позна, ама нарочно се направи, което беше невъзпитано дори по нейните собствени критерии. Което беше нелепо, защото Изоре рядко се вписваше в графата „ Възпитани Хора“.
Поредният новопоявил се персонаж обаче дори на йота не се доближаваше до въпросната графа. Неочакваната му проява накара Изоре да активира строгия си поглед отново и да хване по-здраво оръжията си, които вече и без това си бяха в ръцете ѝ, и за разлика от останалите в групата изобщо не се замисли, а ги насочи предупредително в посока на натрапника. Не скочи в атака, въпреки че всеки инстинкт я караше да направи точно това, може би единствено заради реакцията на Йоши. Това обаче не означаваше, че приема появата на непознатия младеж спокойно – беше настръхнала като дива котка, готова да разкъсва във всеки момент. Гледаше, както се оказа – Накао – и мълчаливо изслуша разговора между него и Танамото. Не се намеси нито веднъж, но вътрешно се издразни неимоверно много. Не стига, че малкият натрапник ги бе проследил, най-вероятно чак от Коноха до тук, ами си позволяваше да говори по този начин на цялата група. Що за нахалство?
Вътрешно ѝ вреше и кипеше и затова изобщо не смени бойната стойка. Накао си беше спечелил огромна черна точка в черното тефтерче на Амо и щеше да му се наложи да се постарае много, преди тя да бъде заличена, ако изобщо това се случеше някога.
Освен това Изоре беше ядосана и на себе си, че двамата с Йоши не бяха по-предпазливи в пътя си до тук. Ако се бяха оглеждали малко повече преди да дойдат, сега най-вероятно нямаше да стоят в зловещия коридор и да водят след себе си трима ... генини сигурно, хм? Дали изобщо можеха да се грижат за себе си?
„Особено ти“, помисли си раздразнено Амо и изгледа намръщено Накао от главата до петите. Думите му звучаха наивно, а и си противоречаха. Изоре разбираше донякъде, че смъртта на родителите му бе станала причина за неприятното поведение на конохчанина, но не проумяваше защо той се държеше така с хора от собственото си село, при положение, че им се беше натрапил и по-лошото – че ги бе следял. Това момче нямаше ли чувство за самосъхранение? Ами ако Танамото не бе реагирал така спокойно? Ако някой от събралите се сметнеше, че външният вид на Накао е просто хенге на някой от Звука?
- Ако държиш да си тук в момента, внимавай как се държиш – измърмори все така раздразнено куноичито тихо, но достатъчно, за да бъде чута от всички. Искаше ѝ се да добави и „Ако искаш да си тръгнеш от тук жив, хехе“ или „Не гледай толко‘ злобно, ако искаш да продължиш да виждаш“, но реши, че това ще прозвучи прекалено и си замълча тактично.
И все пак, стига Накао да действаше по-спокойно, най-вероятно гневът ѝ щеше да се изпари по същия внезапен начин, по който се бе появил, но това зависеше единствено от генина.
Омои Ариса
Толкова много думи бяха произнесени, толкова речи -някои по-сърцераздирателни от други- изказани, а Ариса гледаше с празен поглед една неуместно прелитаща муха, докато привидно си бъркаше в ухото с кутре (а всъщност така си се почесваше докато беше разсеяна).
Беше изслушала началото на Йошиевата реч, но понеже нямаше интерес към нещата, които го възбуждат, завъртя глава настрани и заби поглед в случайна точка на стената. Не й се случваше за пръв път от както групичката се събра да игнорира нечии усилия да се изяви като оратор, за това ни най-малко не се притесни, че може да нарани нечии деликатни чувства.
Очудващо - Сико мълчеше, вместо от устата му да се изсипе порой от "мъдри" слова. За сметка на това, новодошлият -Какао?- го замести достойно с реч, толкова пламенна и пропита с тъга, че ако на светлокосата реално й пукаше за чуждите нещастия - щеше да пророни сълзичка или две. Обаче не й пукаше и имаше всякакво намерение това й нежелание да симпатизира на временните й съотборници да бъде ясно разбрано.
- Наистина много тъжно, че нямаш родители. Само дето повече от половин Коноха също няма, така че не си никак специален.
Девойката бе дошла - поне първоначално, с цел да събира изтормозени горски цветенца. Целите й се промениха, след като стана свидетел на евентуалното уединение на сивокосия и блондинката, в последствие довело до събирането на купчина странни хора, които вероятно нямаха нищо общо един с друг, на това страшно и забравено от Бога място.
Говорейки за русокоската - харесваше я. Но нямаше какво да й каже; поне не и за момента. Само й кимна с половинчата усмивка, но имаше усещането, че ще се разберат - момичешки работи.
Йоши говореше много и то ненужни неща, а Какао просто беше съмнителен. Очертаваше се и досаден и склонен към драматизирането тип.
Като цяло групичката допадаше на Ариса и цветята и кошницата, нехайно захвърлени на тревата - бяха официално забравени.
Почака малко, поослуша се, но сякаш всички се интересуваха повече от присъствието на Накао и падението му от небесата, отколкото местоположението им. И фактът, че ако имаше някой - отдавна да е разбрал за присъствието им. Благодарности на Танамото, който явно си падаше гръмогласен.
И понеже никой не искаше да предприеме нещо, а на краката й взе да им става студено, брюнетката се нагърби с тежката задача да размърда групата.
- Аз предлагам да ... вървим!
Реално нямаше никакъв план за действие - както винаги действаше прибързано и необмислено, но винаги до сега й се беше получавало - защо да не й се получеше и сега?
Нямаше претенции за следващия им ход - щеше да се съгласи с всичко, стига да се размърдаха по-скоро и да останеше жива (по възможност без да губи крайници по трасето).

//Ще съм признателна ако намалите аквата до минимум - тоест не я ползвате въобще. Аз си ценя зрението, благодаря ви.
Сико Ризоно
-Ало, ало! - рече Йоши. -Колкото и да съм тъп, ако този малък тип имаше силата да ни убие, щеше да го направи, преди да ни се представи.
Сико бе изненадан (по един много приятен начин) от интуитивната проницателност на Йоши, макар дори и тя да бе замаскирана със същата привидна тъпота. Чуунина съвсем адекватно бе вмъкнал коментара за силата на Накао и имаше своите основания да вярва в каквото вярваше...
...и все пак беше наивно. Толкова наивно! Имаше десетки... не... стотици възможни причини Накао да се държи така.
Първо - държанието му беше малко механично - лишено от прекалена детайлност на израженията и жестовете. Възможно бе цялото му присъствие да е илюзия - генджуцу. Проблемът бе че за целта се искаше някой наистина голям генджуцо майстор с наистна пъклен план, който иска нещо от тях, а не просто да ги изколи и... Сико захвърли първия вариант, защото беше прекалено сложен за да е истина.
Второ - може би си позволяваше да им говори така само защото беше в пълна безопасност... не... Сико не можа да измисли нищо което да спаси Накао от ситуацията. Той определено бе в опасност.
Трето - може би им беше заложил капан. Може би по средата на пътя между него и тях имаше 10-тина тага... само че и това беше тъпо. Разстоянието бе само 4-5 метра, а от такава дистанция експлозията щеше да гръмне и самият Накао... Тъпо. Прекалено тъпо.
Четвърто - може би беше от друго село и се правеше на конохчанин. Точно така! Някое друго село искаше парче от плячката. Той просто щеше да изглежда невинен и крехък, а в правилния момент щеше да ги отведе в нечия засада. Да, това бе добра причина. Сико щеше да внимава за засади.
Пето... Какво? Няма пето? Та нали причините бяха десетки!? Ааа, да! Петото е...
- Мисля че просто е глупак. - каза Сико и отпусна катаната си надолу. Каза го под носа си и Накао изглежда не обърна внимание. Бе прекалено зает да разказва историята на живота си.
- Добре, добре. Името ми е Накао. Акиоши Накао. Това е първото, което бе искано от мене. А сега песента, както ти я нарече- той погледна продължително към Йоши- родителите ми загинаха преди много години. Има... вероятности, човекът, който ги е... който го е извършил да е именно... Орочимару. Тук съм за мъст!
Точно както Сико си мислеше! Тоя е кръгъл глупак! Да! Беше успял да проследи Сико и дори повече - беше успял предварително да разгадае намеренията му по някакъв начин... Тези неща не ставаха просто така - изглежда бе положил доста усилия... и защо? Заради нещо толкова тъпо като отмъщението? Гупак!
На Сико му се прииска да му изнесе една лекция за това колко ценен е животът всъщност и как трябва да си свирка и да си гледа работата, вместо да си търси белята и да си пъха носа там където изобщо не му е работата. Щеше да му разкаже за това как може да намери щастието дори в малките неща, като цветята (например кокичето на собственото му ухо) и да му обясни че само глупак би захвърлил нещо толкова ценно и свято като собствения си живот, преследвайки несъществуващи химери, като шанса за успешно отмъщение. Щеше да му каже абсолютно всичко това... ама друг път! Защо изобщо трябваше да говори с глупак като тоя. Единственото което каза бе:
- Хлапак. Търсиш си белята на място като това. Махай се от тук и не поглеждай назад! Отиди да гониш котката на някоя богата дебелана!
После прибра катаната си. Очевидно бе загубил интерес към Накао... само че не го губеше и от погледа си. Едното му око беше все така вперено в момчето.
- Аз предлагам да ... вървим! - каза Ариса. Разумен коментар, но беше такъв само защото не погледна към вратата точно до себе си.
- Не бързай. - й каза. После мина покрай нея (с прибрана катана за да не я пореже - много внимаваше как се движи докато тя е наоколо) и докосна ръката с врата. Вероятно именно в този момент останалите щяха да усетят че изобщо има врата. Той очакваше всеки момент да възкликнат - всеки по своя си начин. - Бъдете нащрек! - им прошепна тихо, но дразнещо настойчиво и после добави - Човек никога не знае...
Сико хвана дръжката на врата и я натисна надолу. С другата си ръка държеше катаната. После отвори вратата. Имаше си трик за отваряне на стари врати. Проблема при тях не беше в ключалката, а в пантите - бяха прекалено скърцащи и шумни. Издаваха звук на умиращо прасе при всяко отваряне и затваряне. Привличаха прекалено много внимание. Сико, като един уважаващ себе си крадец, беше добре запознат с проблемите които можеше да им навлече подобен звук, както и с начина по който да го премахне като фактор. Начина беше прост - щом вратата се открехна с първите 2 сантиметра (тоест щом езичето на бравата се показа зад касата) той хвана дръжката в основата й и силно натисна вратата към касата и нагоре. По този начин той (макар и само с 2 милиметра) повдигна цялата врата и облекчи товара на пантите (с което сведе триенето им до мимимум). Естествено - това отваряне отне с 2-3 секунди повече, но отстрани изглеждаше сякаш просто се бави малко. Повечето присъстващи надали изобщо щяха да разберат и оценят трика който той използваше.
Щом вратата се отвори достатъчно, Сико измъкна катаната си с двайсетина сантиметра, готов да я използва ако трябва. Огледа помещението от край до край. Ако се окажеше празно, той щеше да влезне и да погледне и зад вратата - отново готов за неприятности. Чак след това щеше да се отпусне и да каже:

- Е... Да преобърнем това място. - разбира се, щеше да каже това само ако мястото се окажеше относително безопасно.

Сико се оглеждаше за всякакви места където можеше да откреие това което търсеше, а именно - записки, доклади, таблици... всяка информация от това място бе безценна. Оглеждаше се за шкафове, чекмеджета, и рафтове. Освен тях обаче, като един уважаващ себе си крадец, по навик се огледа и за скрити сейфове, разместващи се камъни, неестествено подредени вещи... изобщо за всичко подозрително. Оглеждаше се за такива места, защото именно там щеше да намери истински ценните неща.
Боклуците... реши да ги остави за останалите. Ако нещо бе толкова непотребно за учените, че дори не си бяха направили труда да го скрият, то същото нещо щеше да е напълно непотребно и за самия Сико.
Акиоши Накао
След всички тези мили слова, които биха сломили и биха накарали дори великан да се разплаче от радост, ако те са насочени към него разбира се, Накао леко дигна вежди и се усмихна. Не беше очаквал точно такова посрещане. Чувстваше се все едно беше поръчал рамен, но вместо сладките макаронки му бяха поднесени куп бели червеи. И в този момент той щеше тихичко да каже на Ичираку "Ичираку, не си бях поръчал точно такова блюдо..."
Да, определено генинът не очакваше такова посрещане. Да, определно им беше изкарал акъла, макар да се правеха, че не е така, и доста добре да се преструват и да го крият, но все пак подобно държане не беше доста добро. Ако там беше английската кралица, в миг дъртофелницата щеше да накара някой от своите зайчета да ги изтрепят до един.
Накао минаги е бил аутсайдерът. И не само заради държането си и социалния си живот. Фактът, че почти винаги, почти във всяка ситуация се оказваше най-дребния и най-слабия също подпомагаше това. Цял живот бива мачкан, мачкан, претъпкван и после сдъвкван, слава на Бога, че накрая го преодоля. Едно от качествата, които най-много ценеше в себе си, и за които бе благодарен, че притежава, беше това,че не му пукаше от нищо и от никого. Дори сега да му бяха събули гащите и да ходеше чисто гол, пак щеше да прекърши устни в лека усмивка и щеше да облече поличка и да танцува хула.
Е нещо подобно беше и в тази интересна на пръв поглед ситуация. След перфектното лично за него представяне на пръв поглед, колегите започнаха да го гледат доста странно. Започнаха да внимават и да встранят от него. Тогава дойде ред на може би най-силно изглеждащия- Йоши. На него очевидно не му хареса средновековното представяне и поиска по-така. Не бяха повярвали на генина за какво е там и определено това не беше трудно- можеше да се постарае да измисли причина сравнително по-бързо, но тъй като всички действия бяха извършени спонтанно и бяха импровизирани, трябваше да се разчита на това и нищо друго.
Накао беше достатъчно мил, учтив и изискан, за да се представи по-добре. След дългото мъдрене и "реверансът" да каже истината, хората пак не бяха доволни. Егати идиотщината. Невъзпитаняци.
Първо, Изоре Амо. Тя го гледаше странно и когато го заплаши с нещо като смърт или поне Накао така я разбра, смях се запъти към него. Той се държеше възможно най-най, за да не падне на топка на земята и да се хили като обезумял. Тя, щеше да му казва и да го заплашва, а тя и нейните дружки бяха достатъчно глупави да бъдат проследени. И то не просто проследени, двойно проследени. Може и тройно- той нямаше да се учуди, ако самият той бе проследен, но поне не беше достатъчно пораснало егото, та да се прави на нещо особено повече от другите.
Втора, Омои Ариса. Накао я смяташе за може би най-интересната личност от всички, но малко по-късно той разбра, че най-интересния, готин, красив, силен беше той. Като погледнеше държанието на другите се чувстваше като в блатна канавка. Началото на изречението, конкретизирано към миналото му започваше добре- тъжно, тъжно, но после следващото изречение подсказваше его и злоба, таена в някого 100 години. Половин Коноха, та Накао можеше да избие половин Коноха , ако можеше, де, без да му трепне ръката. Да, той би избил сума ти хора и после да отиде на църква, да се почувства лек и да хапне малко.
И трети, разбира се, любимецът на Накао- Сико Ризоно. Въпреки че може да се каже, че неговите думи бяха най-груби и той беше най-злобен и гаден към младия, беззащитен Накао, определено той го чувстваше най-близък. Нещо в него караше младото генинче да се чувства най-добре с него, а не с другите му "колеги".
Нарече го хлапак... ако Накао бе на 18, щеше да го направи на кайма. И после да нахрани съседите си с него. Да гони котките, пфф, това може да го е правил той като малък, но младежът ще го направи като операция на апендисит- скалпел, пинсети, готово. Котешка супа.
След като влязоха през тайнствената врата, по гърба на Накао полазеха тръпки. Не се знаеше какво щеше да види, затова беше нащрек.
Като видя как Сико претърсваше всичко, нещо му направи впечатление. Беше като хрътка. Направи си впечатление, че търсеше нещо, нещо съществено, а не каквото открие. Нещо, тайнствено, може би, и мрачно.
Накао се доближи до него, докато той ровеше още в началото и му прошепна:
-Ако не беше гнида на оная работа, щях да те спукам.
Това не бяха думи от злоба или нещо подобно, а за смях. Искаше да каже нещо гадно, но в същото време забавно като се чуеше. Без да чака отговорът, генинът се зарови и той да търси. Търсеше някакви бележки, планове, хвърчащи листи, нещо, което да разкриваше някакви планове или местонахождението на Орочимару.
Това бе главното, което търсеше. След като обаче каза фалшивата причина, затова че е в лабораторията, Накао се сети, че това е една достоверна причина и не пропусна да търси и за това. Макар да не беше толкова съсредоточен в търсенето на това, той реши все пак да е сигурен.
Сико Ризоно
// Внимание! Този пост важи САМО ако в стаята е безопасно (или изглежда безопасно) защото в противен случай Накао изобщо не би казал каквото каза и аз изобщо не бих направил каквото ще направя. Ето го и поста:

Още от първия момент в който видя Накао, Сико беше леко раздразнен от него, макар и страховете му относно позицията в която се намира да бяха далеч на по-преден план. До момента в който отваряше вратата, той мислеше само и единствено за това как да не сгафи, правейки някоя тъпотия, дето ще навлече беля на него, Ариса, или останалите. Мислеше дори за безопасността на самия Накао, макар и в значително по-малка степен. Щом обаче видя че в стаята не го дебне нищо опасно (понеже тоя пост изобщо няма да го има ако имаше някаква опасност) Сико си отдъхна за момент. Всичко беше наред... засега.
Мигове след това обаче, погледът му се насочи отново към Накао, понеже в този момент Накао се приближаваше към него (може би за да го наръга с кунай в гърба - кой знае...).
-Ако не беше гнида на оная работа, щях да те спукам.
Ъ? .... Ъ???
На Сико му отне 2-3 секунди само за да схване коя е тая работа за която говореше Накао. В началото просто не можа да разбере че става дума за "оная работа", тоест за нечия п*шка. После, понеже винаги мислеше аналитично, се зачуди дали става дума за "оная работа" на Накао, или за нечия друга, но в крайна сметка реши че Накао е прекалено млад за да има косми там и следоватлено - няма как да има гниди. Изглежда ставаше дума за нечия чужда "работа". После си спомни и последните думи - "да те спукам".
Сико се обърна към Накао с поглед, излъчващ едновременно присмех и възмущение от грубия му език. Изглеждаше все едно всеки момент ще му каже "Ти ли бе, хлапак!? Ама че си палячо!", но не каза нищо веднага, защото бе прекалено зает да размишлява и да преценява рисковете от това което предстоеше да направи.
Условията бяха следните:
А) Стаята изглеждаше безопасна, така че вече нямаше чак такава нужда да е тих.
Б) Досега в коридора не се виждаше никой, така че бе възможно изобщо да няма кой да го чуе.
В) Изобщо може би цялата лаборатория и цялата околност бе съвсем празна... може би... абе... YOLO!

Решен да изневери на принципа си за предпазливост и непоемане на рискове, но да удовлетвори желанието си да накаже малкия "бибип" за неговото "бибип" държание Сико направи нещо много тъпо, но и невероятно удовлетворяващо.
Той се пресегна към гърба на Накао (скрито, ловко и бързо - с ръката която той щеше да забележи прекалено късно), хвана задния край на гащите му в здрав захват и мощно, използвайки цялата си сила на тайджуцу специалист, дръпна гащите на момчето нагоре.
Този номер се наричаше Уеджи (Wedgie) и бе една от многото детинщини които нормалните деца правеха на други нормални деца, за да могат после всички възрастни да им се карат и да им обръщат внимание. Беше много болезнен, тъй като издърпаното бельо ставаше тънко като прашка и смазваше тестисисте и скротома на жертвата. Бе вторият най-блезнен номер след тайджуцу техниката "Sennen Goroshi", известна също като "Thousand Years of Pain". Макар да бе на второ място, Уеджи-то също бе невероятно болезнена и същевременно невероятно проста, техника.

// Информация за Уеджи:
- Urban Dictionary - http://www.urbandictionary.com/define.php?term=wedgie
- Vbox7 - http://vbox7.com/play:ab0d4ee8
- Wikipedia - http://en.wikipedia.org/wiki/Wedgie
Хитогороши Данкиша
Вратата бе отворена, а вътре вече си виждаше съдържанието на стаята. Няколко метални маси в близост до стената. Върху тях имаше някакви шишета с различни цветове, които все още бяха тъмни. Имаше етикетчета върху тях, ако не беше прахта може би щяха да могат да разчетат какво пишеше. Самото помещение беше доста просторно. Беше поне 25 квадратни метра, което улесняваше значително движението сравнение с тунела. Притиснителен беше само големия воден резервоар в центъра на стаята. Беше пълен с тъмно лилава течност, а стъклото от което бе направен бе покрито с дебел слой прах. Един по един всички започнаха да влизат в стаята, като начело бяха Сико и Накао. Даже Ризоно си позволи да дръпне гащите на момчето, което уви не успя да се защити от такава неочаквана "атака".

По стените имаше залепени някакви таблици, които бяха избледнели заради влагата. Стените бяха от кирпич и кафява пръст. Всеки влязал в стаята можеше да разгледа по-подробно таблиците, шишетата, масите и резервоара.
Сико Ризоно
Сико се изхили тихичко и злорадо пред лицето на Накао, чиито очи всеки момент щяха да се изцъклят от болка. После пусна гащите му и с демонстративно обръщане, спря да се занимава с него. Стаята в която се намираше бе далеч по-интересна.
Сико не бе очаквал да намери препарати. Той бавно тръгна към резервоара в средата, бъркайки едновременно в джобовете си. Погледа му все още шареше по стените, но въпреки това беше ясно накъде върви. Той извади от джоба си едно кубче с лепкащи листчета (имам го и в реалния си герой) и отлепи едно от тях. Наведе се над лилавата течност и потопи половината листче в нея, след което го раздвижи, за да може хартията да попие докрай. Измъкна я, разклати я за да изтръска картите и я духна, за да я изсуши. Краен резултат - Сико държеше в ръката си една импровизирана проба от течността. По-късно, с помощта на микроскоп и препарати (и познания) той лесно можеше да разгадае каква всъщност е тази течност.

Получавам предмет - "листче - проба от лилава течност"

Щом беше сухо, Сико прибра листчето в джоба си. После се насочи към малите шишенца и нареди по едно листче пред всяко. Изобщо не се занимаваше да разчита надписите. Нямаше време за това, пък и беше безсмислено, понеже надали щеше да ги разбере. Просто капна по 1-2 капки от всеки препарат който изглеждаше по-интересен (долу ще обясня кои са интересни). После, щом листчетата изсъхваха, той ги прибираше в джоба си при другата проба.

Получавам предмети - "<N брой> листчета - проби от лабораторни препарати"

Сико взе проби от около десетина препарата. Подбираше най-вече тези, чийто шишета имаха капкомери, защото това значеше че са концентрати и следователно - че действието им е по-силно. Осен това концентратите имаха по-голям шанс да не изветреят от листчето, тоест да не направят пробата безполезна.
Щом направи пробите и ги прибра в джоба си, при пробата от резервоара, Сико отново надигна глава и се огледа. Цялата процедура по взимането на пробите му бе отнела едва 2-3 минути. Беше съвсем елементарна дейност и не изискваше никакво мислене. След нея, Сико се наведе и погледна набързо под плотовете на масите, в случай че нещо бе залепено, или закачено за тях. Ако не намереше нищо, той щеше да е приключил.

Сико дори не погледна към таблиците. Смяташе че щом нещо е окачено на показ по този начин, то същото може да бъде намерено в абсолютно всеки учебник по темата. Нямаше смисъл да си губи времето, опитвайки се да разбере нещо, което можеше да бъде намерено навсякъде, а не само тук.

В останалото си време, Сико просто щеше да се разхожда наоколо и да любопитства какво правят другите. От време на време (по навик) щеше да продължава да се оглежда за скрити тайници, въпреки че по всяка вероятност такива нямаше. Просто това не е било нечие лично помещение, а обща стая и следователно - лошо място за някой да крие собствените си проучвания. Щом бе приключил с препаратите и бе погледнал под масите, Сико просто загуби интерес към тази стая. Нищо вече не го задържаше тук. Нямаше търпение да посети следващата. Огледа останалите, за да разбере дали и те са готови да тръгват.

----------------------------------------------------------------------------------------
// Допълнение

Почти веднага Сико спря погледа си на Накао. Горкия малчуган все още не бе напълно превъзмогнал болката от уеджи-то - личеше си по лицето му, което бе необичайно напрегнато дори сега, няколко минути по-късно. Сико почувства жал, а веднага след това и срам. Да, докато приказваше, Накао бе голяма досада, но нима това оправдаваше причиняването на болка? Сико се почувства... гадняр.
С бавни и не съвсем сигурни крачки, момчето се приближи към Накао.
- Извинявай... - каза неуверено и под носа си, но все пак достатъчно разбираемно за да може Накао да го чуе - Това беше детинско и незаслужено.
Погледна Накао, надявайки се че ще успее по изражението му да разбере какво всъщност мисли. Гледаше изражението, защото не очакаше малчугана да каже нещо откровено с думите си. Такова мнение си бе изградил Сико за него - че говори глупости, които не винаги мисли. Може би Сико се заблуждаваше за това, а може би не.
Акиоши Накао
Преди да види каквото и да било Накао усети лек дискомфорт в себе си. Е, лек и дискомфорт едва ли бяха точните думи за описание на агонията, в която се намираше, но все пак... това щеше да каже на пресата.
Изобщо не бе и очаквал подобни действия от Сико, който явно се е почувствал доста засегнат от думите на генина и е решил да спаси малкото си останала гордост.
Да, нормален човек би показал, че няма да може да бъде "спукан" от човек като Накао, а то беше така, но явно Ризоно е решил да предприеме други действия, далеч-далеч по-колоритни и забавни. Е, да, забавни за другите.
Зверската болка в... долния край на генина беше убийствена направо. Тя обхващаше... нека с една дума- абсолютно всичко там.
Накао се свлече на пода държейки се, стараейки се да не издава много-много шум, за да не му се смеят. От очите му потекоха сълзи, не толкова от болката, колкото от стискането си да не се развика. Агонията беше потресваща. Все едно да те гръмнат, да те съберат и после пак да те гръмнат. А, останалото ти да го хвърлят да те изкълват кокошки, които после да те... изкарат и да те изяде лешояд. И после пак и пак, докато не свърши веригата от действия, вероятно в някое сметище или комбинат.
След като си полежа и се повъргаля, криейки лицето си, най-накрая Накао се изправи трудно, подпирайки се на всяка своя част, която не го болеше.
След това осъзна, че едва се държи на краката си, затова се доближи до една от масите и се подпря. Всички тези безполезни действия се извършиха преди Сико да направи пробите.
Когато се усети силен поне да се държи на краката, генинът започна да ходи. Е, ходи е силна дума за тези обстоятелства, но реално той ходеше като аражамбен щъркел.
Разходи се няколко пъти из обширната стая, след което и заподскача насам-натам, в опит да притъпи болката. Е, да вече можеше дори да тича, но все пак, все още си ходеше като щъркел.
Чак след това се реши да разгледа нещата.
Водният резервоар, пълен с лилава течност, беше особено интересен. За какво ли служеше?
Прахът по него го караше да изглежда някак мистичен, някак... странен, тайнствен.
А малките стъкленици? Те също.
Накао нямаше какво толкова да прави тук, затова просто се качи на стената и оттам на тавана. Как ли щяха да приемат това другите? Нямаше значение.
В тази стая просто засега нямаше какво да прави Накао.
В следващият миг той забеляза как Сико вадеше някакви листчета и ги топваше в бълвочите, тоест течностите. След като засъхваха си ги вкарваше в джобовете. Направи с това с всичките стъкленици и дори с лилавата течност във водния резервоар.
На Накао това му се стори странно, но реши да се раздухва работите отново и да най-вече да не бъде нападнат отново. Може би за това се бе скрил отгоре отново. Когато Ризоно свърши и пита дали всички са готови , младежът подскочи и падна на земята отново.
И тогава дойде ред на извинението. То бе направо изненадващо и неочаквано. След този дързък и брутален ход едва ли някой някога се е извинявал. Напротив- всички със сигурност са се смяли и да излъчвали задоволство и прочие. А нашият Сико- той дори не се разсмя. Явно го бе направил не за забава, а за нещо като сладко отмъщение. Меко казано.
А извинението. То като че ли бе поднесено мило и искрено. Без нищо. Накао просто се усмихна леко и каза:
-Няма проблем...
Реши, че няма смисъл да говори дълго и разни клишето от сорта на "аз съм виновен, заслужих си го, няма нужда". Това е, за щото той не смяташе в случая нито едно за вярно. След като беше дълго и продължително озарил Ризоно със своята бяла усмивка, генинът се обърна, заходи към стената и накрая се облегна на нея, гледайки действията на другите личности в стаята...
Изоре Амо
Да се цупи още дълго бе прекалено глупаво решение, особено за Амо. А и с действието си спрямо Накао, Сико успя да разведри леко обстановката или поне разсмя Изоре, която в крайна сметка прибра двата сая и за момента единственото оръжие, с което се подвизаваше, беше един кунай в лявата ѝ ръка. Не каза нищо повече по атаката над по-малкото момче, това си беше тяхна работа и реши, че няма смисъл да го заплашва повече. Но отстрани беше забавно.
Куноичито нямаше представа какво се крие зад мистериозно появилата се (според нейните представи) врата и тръпнеше от нетърпение да разбере, затова и побърза да се набута в стаята веднага след Сико и Акиоши.
Какво точно беше очаквала от помещението, самата тя не знаеше, но усети в себе си чувство на дежа ву. И преди се беше оказвала в разни лаборатории, пък били те и не точно на територията на Звука. Все пак не беше далеч времето, когато бе на мисия в Ивагакуре, и приключението ѝ в онази лаборатория едва не ѝ бе коствало живота. Но пък поне беше вълнуващо, интересно и незабравимо, все думи, които Изоре се надяваше да свърже и с днешното .
Помещението, в което се намираха се оказа по-голямо от представите ѝ, но все пак това беше лаборатория. Беше логично да има пространство – все пак сигурно тук се правеха някакви експерименти. Един бърз поглед наоколо ѝ даде представа за стаята – маси, шишенца, стъкленици, колби – всичко, за което би могъл да мечтае един учен. Ако не броим, че всичко това тънеше в няколко слоя прах.
Прах, прах и още прах. Личеше си, че мястото не е обитавано от доста време и сигурно скоро щеше да бъде напълно неизползваемо, освен ако то и обичайно не си тънеше в прах. В такъв случай що за домакин би живял тук?
Куноичито изхъмка нещо нечленоразделно под нос и тръгна бавно около масите, като оглеждаше стъклениците по тях. От време на време протягаше ръка към някое от шишенцата и се опитваше да изтрие праха по етикета, та поне да разбере какво бе съдържанието им. Вълнението в нея бавно започваше да нараства отново. Какви ли тайни криеше това място?
Пътьом, докато вървеше и разглеждаше шишетата, хвърляше по някой поглед и по стените. Нямаше да е лошо да открият някаква карта на това място, но дали имаше такава окачена тук? А и дори да имаше, с цялата тази мръсотия и прах наоколо как щяха да я открият?
Май гледаше прекалено оптимистично на нещата.
Чудно, уж се намираха в тайна лаборатория на Звука, по всяка вероятност, а все още не бяха попаднали на никакъв капан. Сериозно ли? Това беше доста подозрителен и притеснителен факт и Изоре ненадейно се запита дали всичко беше наред. В гърдите ѝ се надигна известно чувство на паника и куноичито се огледа отново наоколо, търсейки нещо, което би могло да потвърди или отхвърли подозренията ѝ.
Ако това място наистина съдържаше нещо важно, щеше ли притежателят му просто така да го зареже, без да се погрижи да го обезопаси или в случай на евентуални натрапници да го... унищожи, примерно?
Може би не само върху масите имаше разни неща. Куноичито приклекна и се огледа от тази си позиция. Да, обикновено да си изправен ти даваше предимство и по-добър изглед, но понякога имаше неща, които не се виждаха от пръв поглед. Обикновено интуицията ѝ не грешеше и във всяка подобна ситуация най-логичната развръзка беше активирането на някакъв капан. Тагове? Генджутсу? Смъртоносни оръжия? Все нещо трябваше да има.
Погледът ѝ попадна върху огромния съд, поставен в центъра на залата, и Изоре присви очи подозрително. Заряза бавните и отмерени крачки около масите и тръгна по-смело към самия резервоар. Явно всички изпитваха интерес към него, а и нормално - все пак беше тупнат точно по средата на стаята. Как да ти се прииска да отидеш и да надникнеш? Както всичко останало наоколо и той бе покрит с дебел слой прах, та Амо, почти без да се усеща, протегна ръка и се опита да го почисти малко. Любопитството я караше да се запита какво ли имаше вътре и ако нямаше нищо, какво бе предназначението му, че даже бе поставен и в средата на помещението. Чудна работа.
Сико Ризоно
Сико проследи Накао с поглед. Наблюдаваше походката му внимателно, но не видя никакви сериозни изкривявания и залитания в нея. Или болката от уеджито бе отшумяла, или Накао просто я прикриваше добе. Любопитен, Сико се опита да си спомни за охканията и виковете на Накао от преди няколко минути, за да направи сравнение. Не успя. Не си спомни да е чул нито един вик и нито едно охкане. Нито едно... това си беше впечатляващо.
Сико, разбира се, не успя да се досети за причината поради която Накао бе изтърпял болката си в тишина. Истинската причина бе че Накао не искаше да се показва като слабак пред другите. Сико пък си въобрази че и малчугана, като него, мисли за безопасността на отбора и се старае да пази тишина, дори в моменти на болка, защото се страхува че шума ще привлече врагове. Заблудата накара Сико да прояви по-голяма симпатия към момчето.
Всъщност причината дори не беше толкова важна. Самият факт че Накао бе мислел за нещо друго, освен за болката, бе достоен за уважение.
- Ей. - каза за да привлече вниманието му още веднъж - Браво. Понесе го мъжки. Добро шиноби ще стане от теб, един ден.
После се обърна и тръгна към останалите, за да види какво правят те.
Йоши Танамото
Йоши за малко да припадне от смях. Смя се гръмко, силно, мощно и даже се разсмиваше от ехото си, после едва дишаше, накрая даже се засиня. Избухна като бомба, щом видя погледа на Накао и лукавата усмивчица на Сико.
След като възстанови притока на кислород към мозъка си и се поуспокои, вече бе наясно, че нещо със сигурност ще се обърка.
-Толкова много лайна на едно място не бях виждал от както чистих конохчанските тоалетни на 13. - сподели Танамото визирайки всичките субстанции наоколо.
Още с влизането, видя, че няма друг изход освен тази врата, което вдигаше много високо шансовете тя да се затвори щом всички влязат, лилавото нещо в резервоара да се пръсне навсякъде, да ги зарази с нещо или направо да ги издуши. Може би Саске, Кимимару, Кабуто или който и да е от лакеите на Орочимару щяха да се появят на вратата и да им предложат да станат опитни зайчета или да умрат. Това само ако бяха добронамерени. Ако не бяха - тежка битка ги чакаше.
Чуунина огледа стаята отвън, преди да предприеме действия. Не му се влизаше вътре като цяло. Нищо интересно нямаше да открие. Пък и той не бе дошъл за нищо по-различно от елиминирането на някой и друг Звукар. Само че в затворено пространство като това щеше да е доста трудно. Една техника и щеше да издави всички вътре, преди водата да се изтече. Тоест, той нямаше никаква полза от влизането в стаята. Затова и не го направи. Щеше да пази гърбовете на отбора си, защото тяхното любопитство можеше да се окаже пагубно. Можеше и неговата незаинтересованост също да му изиграе шега, изпускайки грамадна награда. Той Орочимару не криеше оръжия в стаите си за експерименти, така или иначе, освен ако не експериментираше върху тях.
-Ще ви изчакам тук. Там е много задушно. - оправда се Чуунина. -Може да има буби-мутанти или... мутирали буби. - тъпо додаде светлокосия и се почеса по врата, като се стараеше да не спича отбора. Не им трябваше да знаят от какви неща се опасява. Ако всички бяха под напрежение, щяха да направят грешка. Такива не им бяха нужни.
Омои Ариса
Идвайки тук,Ариса не предполагаше,че ще стане свидетел на манталитети,можещи да се сравнят с тези на деца от началното училище. Докато някой се забавляваха,а други прикриваха неуспешно срама,налегнал им в сегашната ситуация-светлокосата пляскаше саркастично,за да покаже своята позиция по въпроса.
Както смехът,така и шумът от пляскането отекнаха в коридора,благодарение на ехото. И ако преди не бяха забелязали,че в коридорите се разхождат хора,приличащи на свободни електрони,то сега със сигурност тяхното съществуване бе отбелязано. Ако,разбира се,имаше кой да го отбележи.
За разлика от другите,които се впуснаха в стаята,надяващи се да открият едва ли не цялото имане на Орочимару, Ариса бе тук не,за да си взима случайни предмети,а, за да обогати своето познание към този мистериозен ,за нея,свят.
Внимателно наблюдаваше как Сико,като всеки един първокласен любопитник,взимаше най-различни проби,как вниманието на момичето бе привлечено от странния аквариум,който по нейно предположение ,съдържаше ,най-малко,мутирали риби,които могат да пеят националния химн на няколко езика. Не пропусна и да огледа Какао,който така артистично падна от тавана,както и белокосия младеж,решил да не влиза.
Сега се намираше пред дилема,която трябваше да реши бързо: Да влезе,за да изучи всяко едно кътче собственоръчно,или да остави другите да се вживяват като Шерлок Хоумс без Уотсън.
Решението дойде много бързо,дори можеше да се каже,че не се замисли. Бутна Йоши на влизане през вратата,запратила се право към прашните шишенцата,чиито етикети до преди малко биваха изтъркани от прахта посредством Амония пръст. Явно тя бе загубила интерес към тях,но Ариса не беше на същото мнение.
Докато някой пъплеха към аквариума,който сериозно я притесняваше и затова не се доближи до него,а други не искаха да влизат-светлокосата даваше мило и драго да разчете етикетчетата. Избърсваше внимателно останалата прах по тях,с надеждата да прочете нещо от сорта "Отвара,която ти позволява да си вечно сит" или "Изникване на трета вежда",а защо не и "Мутация на крайник".
Не толкова би била изненадана от написаното върху тях,отколкото развълнувана. Ако някой от другите се заслушаше,можеше да чуе как едно тихо и доволно : Няхъхъхъ,ельек,идваше откъм Ариса.
Сико Ризоно
Сико вече бе приключил с работата си в тази стая. Препаратите нямаше да му трябват, тъй като все още не знаеше как се позлват. Имайки пробите от тях обаче, той лесно можеше да ги възстанови по-късно и да научи нещичко за тях. Най-важната проба бе тази от лилавата течност в централния резервоар. Сико просто не можа да не забележи че той е точно толкова голям че да може 1 човек да влезе вътре. Така той стигна до извода, че именно в нея се бяха случвали експериментите заради които тази стая изобщо беше създадена. Разгадаването на течността, малко или много, щеше да му помогне да разбере що за експерименти се бяха случвали тук.
...ноо~, това не беше работа за сега. Колкото и да зяпаше резервоара, Сико нямаше да види нищо повече от лилавия му цвят. По-нататъшното му изучаване си беше загуба на време. Работата му в тази стая беше приключена.
Сико, по съображения подобни на Йошините, се насочи към вратата на стаята и към коридора. Е... причината му не беше съвсем същата. Йоши предпочиташе коридора защото там можеше по-лесно да се бие. Сико, от друга страна, предпочиташе коридора, защото там може по-лесно да избяга. Какво? Нима това е срамно?
Докато излизаше през вратата, Сико хвърли още един поглед към стаята. Естествено, първо се спря на лилавата течност в контейнера. Любопитството му просто го притегляше към нея и му предлагаше налудничави идеи като "Пробвай да топнеш ръката си! Само китката!" Тези идеи веднага бяха отхвърляни от предпазливия ум на момчето. После спря погледа си на Ариса. Тя тъкмо се бе навела за да огледа някакво шишенце с препарат, заради което пред Сико се разкри страхотна гледка към дупето й. Не отклони поглед чак докато тя сама не се изправи, 4-5 секунди по-късно. Погледна и Амо. Тя също изучаваше стаята, но показваше далеч по-малко интерес.
"Може пък да разбира нещичко от тея работи" - си каза, гледайки непознатата - "Ако човек е разбирач, той може с един поглед да разбере че тук няма нищо, дето да е наистина ценно."
После погледа му попадна върху Накао... ама че безгрижно си седеше, опрял гръб в стената. Сико чувстваше че мястото му не е тук. Тук бе прекалено опасно за някой толкова глупав и невнимателен.
...говорейки за глупав и невнимателен... Сико погледна и към Йоши. Предполагаемо глупавия чуунин се взираше в тунела, сякаш очакваше нещо да се случи. Е, имаше си основанията. Групичката бе вдигнала толкова много шум, че и къртиците под земята ги бяха чули (казвайки това в ума си, Сико си въобазяваше че къртиците са глухи. Той вмомента не си спомняше, че те всъщност са слепи, а не глухи. Е, важното бе че бяха вдигнали много шум - това бе мисълта). На всичко отгоре го имаше и това ехо. Заради него всяка стъпка се чуваше по няколко пъти. Йоши с пълни основания гледаше към коридора. Беше съвсем логично да се предположи че ако още има някой в лабораторията, то този някой ще дойде именно от тази посока. Чуунина уж беше глупав, ама пак показваше по-голяма предпазливост от Сико. Момчето също се вгледа в коридора, заставайки малко зад Йоши. Гледаше не само за хора, но и за още врати. Все пак хора можеше и да не дойдат, но врати щеше да има със сигурност.
Акиоши Накао
След като видя задвижването в работите, Накао също реши да тръгне. Нищо интересно не се бе случило докато стоеше и наблюдаваше.
Единственото интересно в целия този дълъг момент от влизането в стаята досега беше случката с гащите му , от която все още трепереше щом се сетеше за нея, и пробите на Сико. За какво ли му бяха? Никой не можеше все още да каже.
Колкото до другите- те просто оглеждаха стаята и най-вече препаратите в нея. Ариса гледаше с въодушевление едната стъкленица, а Сико, който вече беше при вратата до Йоши гледаше задника й все едно от него щяха да излезат пипала и да го сграбчат.
Изоре Амо също оглеждаше вещите, а Йоши милия дори не благоволи да влезе и да разгледа. Дали самочувствието му не бе до небесата и не смяташе, че колегите му и вещите в стаята бяха далеч под нивото му. Или може би чакаше нещо да изскочи от тавана в стаята, вкарвайки в капан горките чеда, и точно тогава той щеше да затвори вратата, правейки капана дори по-ожесточен. Едва ли беше така, с оглед на уважението тъй да се каже, с което го гледаха другите, но кой знае.
Вероятно Ризоно отиде при вратата, защото работата му в тази част от лабораторията беше приключила. Късметлия беше, тъй като на Накао дори не бе започнала.
Сико стоеше зад вратата, гледайки напред към коридорите в опит да види нещо интересно може би.
Е, когато в стаята останаха двете дами и Накао, младежът просто се изправи и се отдалечи от стената с ръце по джобовете.
След това хвърли последен поглед на резервоара в стаята. Лилавата течност се мажеше като масло на филия по стените на предмета.
И шегата настрана за думите на Сико, но на генина му се прииска да пъхне ръка вътре. Сериозно... Нещо в течността го примамваше и изкушаваше. Сигурно така е работела и преди, когато е работел с нея Орочимару. А може би Накао чисто и просто се бе побъркал и си мислеше странни неща.
Е, без да се бави като усети това, той затвори очи и разтръска глава в опит да се свести.
След това се обърна, хвърляйки последен поглед на момичетата, които все още не бяха благоволили да показват някакви знаци, че ще напускат стаята.
И накрая след цялото това туткане той се запъти към вратата и към другите младежи с мислите "Тук просто си изгубихме времето"
Когато стигна до Сико Накао застана зад него, както той бе зад Йоши. И докато чакаше някакво развитие в действията си, той скръсти ръцете си пред гърдите.
Йоши Танамото
-Ако сте разгледали стаята, да вървим. - предложи Йоши. -Имам кофти предчувствие. Като когато ходиш за рамен и като стигнеш е затворено. - обясни Чуунина, докато все така зорко следеше коридора, както и стаята. Като цяло никой освен Изоре не му беше близък, но нямаше причина да ги остави да страдат, ако се случеше нещо непланирано. Нищо, че нямаха план, като цяло. Само Сико бе излязъл за сега и Йоши стоеше близо до вратата, за да я залости, ако някой се опиташе да ги раздели някак. Носеше си Клеймор, който все щеше да е достатъчно издръжлив, колкото всички да излязат. Той щеше да скочи навътре, естествено, за да помогне, но това в краен случай. За сега най-добре да не се случва нищо фрапиращо, макар да бе неизбежно. Танамото само се надяваше да са подготвени, когато му дойде времето.
-Заслепен от омраза и желание за мъст хлапак. Видимо празноглава оранжевокоса Генинка, която май не бе брала само цветя, ами и разни билки по пътя. И супер любопитен и до крайност заинтересован от експриментите измамник. Йоши не знаеше дали Накао или Сико да държи по повече време в полезрението си. Направо щеше да стане кривоглед покрай тях. Може би беше параноично да ги подозира, но човек, който те прецаква с лоша на вкус хартия вместо бял млечен шоколад не заслужава доверие. Нито пък отмъстителен младеж, който вероятно ще отнесе Тепподама вместо врага, в опита си да го убие първи, само за да се наниже и чужда техника. Йоши направо се чувстваше като детегледачка. Параноята не го обхващаше все още, но това едно на ум, дето си имаше, започна да се увеличава малко по малко. И на всичко отгоре някой можеше да се окаже предател във всеки един момент. Слабо вероятен вариант, но Йоши не можеше да го изключи. Той знаеше методите на Звука и не искаше да става тяхна жертва. Затова и пазеше гърба си през цялото време.
Изоре Амо
- А-а-а? – Изоре, която тъкмо оглеждаше земята около резервоара в центъра на помещението, се изправи рязко и се извъртя към вратата, поглеждайки към Танамото. Въпреки че не бе извикала точно, гласът ѝ все пак проехтя глухо в стаята, а вероятно и извън нея, заради пустото му ехо. Именно този звук я стресна донякъде и куноичито отстъпи назад внезапно, едва сега давайки си сметка колко глупаво се бяха държали всички, включително и тя самата, като не внимаваха как се придвижват и как говорят. Ако имаше някого на това място, нищо чудно той съвсем скоро да цъфнеше от някъде.
Хвърляйки един последен подозрителен поглед на резервоара, сякаш точно от там щеше да изскочи нещото, програмирано да пази базата, Изоре преглътна доста сухо и реши, че ще е най-добре да послуша Йоши и да върви при него. И без това Сико и Накао се бяха ориентирали към изхода, може би не бе лошо и двете с Омои да се засилят натам. Щом Йоши имаше лошо предчувствие, Изоре изобщо нямаше намерение да поставя това под въпрос. От съвместните им преживявания се бе убедила, че предчувствията на другия чуунин могат да бъдат доста точни и някак си не можеше да се съмнява в това и сега. Самата тя очакваше всеки момент от някъде нещо да я атакува, собствената ѝ женска интуиция ѝ прошепваше да бъде по-внимателна, нещо, което Амо упорито игнорираше днес.
„Май трябва да започна да си отварям очите и ушите, хъх“, самонареди се наум, оглеждайки за последно помещението. Вече започваше да внимава как стъпва, заряза обичайната си походка на разкован кон и започна да се придвижва по-безшумно. Нещо, което трябваше да направи доста отдавна. Изсумтя, недоволна от себе си.
Така или иначе, не успя да удържи на порива напълно и направи една последна обиколка из стаята – покрай стените, за да е сигурна, че не пропускат нещо. Само че пропускаха. Нямаше как да се озоват тук и да не открият нищо. Все някаква уловка трябваше да има. Все пак това бе тайна база, криеща мрачните тайни на Орочимару, който, макар Изоре да не познаваше изобщо, все пак изглежда си беше опасен тип, съдейки по думите на единственото издирвано шиноби, което куноичито познаваше.
- Добре-е... Омои? – името на другото момиче прозвуча едновременно като подкана и като въпрос, дали всичко е наред, изречен с възможно най-умерен тон, вече не ѝ звучеше добра идея да подвиква, освен в екстремна ситуация и завъртайки се на пета, Амо тръгна към изхода, цъкайки замислено под нос.
Омои Ариса
Интересните неща бяха много, от различно естество, някои - Ариса не си бе представяла. Естествено, че привлякоха вниманието й моментално и светлокоската вече усещаше как я сърбят ръцете да се снабди с отварки, със забранени формули, които да изполва за цялостното унищожение на света и тем подобни извратени неща, които не трябваше да попадат в ръцете на хора като нея, за които не бе сигурно къде точно им се разполага разсъдъкът.
Както бойно се бе засилила да влезе още по-навътре и да почне да тършува, с периферното зрение забеляза не само нежелаещия да влезе в стаята - Йоши, но и отстъпващия Сико. Странно само по себе си бе, че заклетия млад изследовател Ризоно напускаше сегашното им местонахождение, от където можеше да изкопае поне пет книги с родословното дърво на пра-пра-пра-пра бабата на стринка си по бащина линия. За сивокосия не беше сигурна дали е странно, но в една от речите му, която не си бе направила труда да уважи, й беше направило впечатление, че говори за Орочимару сякаш го познава. Тоест имаше поне някаква бегла представа какво се случва на момента и това, че стоеше навън не вдъхваше кураж на брюнетката да продължи с експедицията си.
Въздъхна тежко и измъчено и свела надолу глава хвърли последен, жалостен, пропит с тъга поглед към всички тези неща, които можеха да бъдат нейни и да украсяват рафта над леглото й. После се обърна, подсмръкна театрално и с още по-изсценирани сълзи в ъглите на очите премина прага и се нареди най-отзад на своеобразната редичка, като не пропусна да изблъска с рамо Танамото по пътя.
- И, ся кво? - попита, премлясквайки мазно и въртейки кичур коса около пръста си.
Беше й ядосано, че пропуска такъв шанс, но пък Хей! бяха в тайната лабораторията на Орочимару и ако криеше толкова неща в първата стая до входа, то надолу по коридора кой знае още колко тайни щяха да открият. И ако имаха късмет шестото чувство на Йоши нямаше да се бонтува и девойката съвсем спокойно щеше да разгледа новата дестинация и да пооткрадне няколко неща. Като за спомен; без никакви задни помисли.
Хитогороши Данкиша
Препаратите в лабораторията бяха десет на брой и Сико взе проби от всички. Те бяха следните:

1. Съмнителен лилав препарат предизвикващ появата на кислородни балончета при допир с дървен материал;
2. Съмнителен жълто-зелен разтвор с някакво плуващо черно петно подобно на петрол. Листчето не можеше да задържи петрола върху себе си, но успешно попи един литър от течноста за секунда образувайки единствено една капчица върху себе си;
3. Съмнителен червен разтвор с голяма плътност достигащ състояние на желе. Листче не можеше да се потопи в нея. Ефект нямаше.;
4. Прозрачна течност, която разтвори листчето проба на Ризоно;
5. Светло бяла течност с плътност на мляко. Миришеше на тиня, но не причини нищо на листчето проба;
6. Черна течност без никакъв ефект върху листчето;
7. Вряща зелена течност, която замрази листчето до състояние на висулка. Пробата не бе извадена успешно;
8. Подозрително изглеждащ разтвор между нещо много приличащо на портокалов сок и кокосови косъмчета. След потапянето в сместа, листчето смени цвета си в син, след което се разтвори в оксид;
9. Миришеща на тиня течност с оранжев цвят. Потопеното листче беше всумакано от течноста, след което изчезна завинаги;
10. Течност досущ имитираща кока-кола. Излъчваше предупредително бълбукане всеки път когато Сико посегваше да пусне едно от листчетата си в него. Предизвикваше страх в Ризоно и затова момчето така и не посмя да вземе проба;


Междувременно не бяха открити никакви тайници, а извинението към Накао бе чуто от адресанта. Акиоши на свой ред прие извинението и се пресъедини донякъде към Сиковата дейност.

Амо почисти прахта от шишенцата, но както предположи Сико - не се разчиташе нищо. Нещо повече, беше написано на непознат за всички присъстващи кодиран език. След малко обаче, Изоре прекара ръка през стъкления резервоар и махна значително количество прах от него. Пред нея се разкри силуета на нечия глава. Не можеше да види каквито и да е нейни очертания, защото беше прекалено тъмно. Можеше обаче да забележи две неща. Първото беше, че на главата в момента й липсваше всичко останало което би я направило човек - торс, ръце, крака и така нататък. Второто беше, че резервоара противно но очакванията не бе пълен с вода, а с въздух. Въздух, който непрестанно циркулираше вътре и караше главата да се поклаща заплашително макар и едва с няколко милиметра нагоре-надолу. Всичко това означаваше, че резервоара и до ден днешен е действащ, а първоначалното предположение за лилава течност бе някакво всеобщо заблуждение заради дебелия слой прах върху стъкления резервоар.

През това време Сико се шляеше около останалите, но благодарение на това забеляза откритието на Изоре.

Йоши предпочете да остане отвън, което бе мъдро защото така можеше да пази единствения вход/изход. За съжаление обаче товам у действие донесе и минус за самия него. Той не бе достатъчно близо, за да види новото откритие на Изоре и затова продължи и в следващата минута да предполага че резервоара е пълен с лилава течност, а както той добре знаеше това беше синонима на "отрова". Йоши нямаше да влезе в стаята заради чувството си за самосъхранение.

Ариса пребори собствената си дилема и минавайки покрай Йошко, влезе в стаята. Огледа шишенцата, но за нейно разочарование не разбра нито едно от наименованията на отварите.

Разкритието на това, че в резервоара всъщност имаше въздух и нечия носеща се глава, автоматично доведе до ликвидация всички по-нататъчни действия на Ризоно водени от логиката "тук вече няма нищо интересно, излизам". Дори обратното. Интереса в момента бе погълнал силно момчето и той нямаше никакво намерение да напуска стаята докато не научеше повече.

Присъствието на Накао в стаята му донесе информацията, която вече имаха всички с изключение на Танамото, а именно резервоара беше с въздух и носеща се глава в него.

Йоши реши да предупреди останалите за натрапчивото чувство, което имаше. Или по-скоро да им преподаде един урок, който самия той бе получавал дозина пъти през живота си. Урока бе на тема "Как да останем живи". За жалост обаче, вече беше късно за това:
Цитат(Йоши Танамото @ Sep 13 2013, 06:54 PM) *
-Ако сте разгледали стаята, да вървим. - предложи Йоши. -Имам кофти предчувствие.

Но не успя да довърши, защото вратата се затвори пред носа му. Точно както той смяташе, че щеше да се случи.
Цитат(Изоре Амо @ Sep 13 2013, 07:16 PM) *
- А-а-а?

Успя да изрече Амо, но за съжаление вратата се затвори зад гърба й.
Цитат(Омои Ариса @ Sep 13 2013, 09:07 PM) *
- И, ся кво?

Въпроса на Ариса бе уместен в момента. Всички се оказаха затворени в стаята без Йошко, който си остана отвън. А по-лошата новина беше, че резервоара започна бавно да се пропуква...

Всички персонажи имат право на по един пост, а Йоши пише два. Първият пост и последния.
Йоши Танамото
Йоши просто въздъхна.
-"Знаех си" е твърде смекчаващо. - рече той. -Не знам дали искам да си спомням кой точно беше "третиран" в тая стая. Няма да ми е приятно да си представя какво ги чака.
Той се постара да не загуби време. Тая врата нямаше да е никак лесна за отваряне, щом се затвори сама и то толкова бързо, без да може даже да се опита да я спре с клеймора. Не знаеше какво точно ги чакаше вътре, но предполагаше че няма да е нищо приятно и безобидно, ако ще да е само човешка глава, както бе всъщност. В тази лаборатория безопасен беше само изхода. Не винаги, при това. Все пак се опита да я блъска, рита, дърпа, надига, натиска и да предизвиква всевъзможни опорни реакции в нея, с надеждата, че ще я отмести нанякъде. Макар да се съмняваше.
-ДАЛЕЧЕ ОТ ВРАТАТА! - разкрещя Чуунина с цялото си гърло, без да му пука за ехото, което сигурно щеше да прати думите му чак до другите групи в лабораторията. Конохчанина нямаше с какво да отвори вратата. Нито техника, нито умение, нито груба сила. Имаше само тагове, доста тагове. Без да се поколебае, директно измъкна три, и ги залепи от лявата страна на вратата. Сложи ги на пантите. Повтори при дясната страна и за капак залепи даже два в средата. Сложи ги не на вратата, а на стената над нея и под нея. Защото ако вратата поддадеше навътре, можеше да се изстреля и да пребие някой.
-Ще се опитам да я взривя! - продължаваше да кряка светлокосия. Сега не знаеше дали са в по-голяма опасност от него или от стаята. Танамото се съмняваше че ще събори тавана с няколко тага, все пак тази скала трябваше да е масивна и здрава, но никога не се знаеше.
Междувременно лилавите очи на младежа се стрелваха наоколо, за да оглеждат добре за прииждащи от тъмнината врагове. Поне факлите не позволяваха да се прокраднеш току-така. Той не бързаше да взривява таговете. Чакаше да чуе какво се случва отвътре. Комуникацията беше важна и ако го държаха в течение, щеше да е добра. Току виж измислили заедно начин да излязат.
Сико Ризоно
Реакции от вземането на пробите:

Докато оглеждаше стъклениците и взимаше проби от тях, Сико си заплю няколко котио му се искаше да отнесе вкъщи, както и няколко които ставаха за оръжие, ако станеше напечено. Втория препарат, онзи с плуващото черно петно, бе нещо което бе намерил за интересно. Иксаше му се да вземе и самото черно петно, затова отдели почти опразнената стъкленица леко напред. Четвъртата течност, прозрачна и без мирис, буквално унищожи листчето, още от първия допир. Сико я издърпа напред с 10-тина сантиметра, отбелязвайки си по този начин че е подходяща за оръжие. Изглеждаше прекалено слаба за да убие някого, но с лекота щеше да прогори нечие лице, давайки възможност за лесен смъртоносен удар. Петото шише бе пълно с течност приличаща на мляко, но миришеща зле. Сико капна от нея на листчето и забеляза... нищо. Не се случи нищо. Пипна листчето с ръка и го огледа. Та то беше сухо! Откачена работа! Сико не издърпа тази бутилка напред, но запомни вида й. Ако можеше, щеше да вземе и нея. Въпреки че листчето беше сухо, Сико го прибра в джоба си, сякаш е взета проба, вместо да го използва за друг препарат. Кой знае - може пък пробата да беше вече в него, но Сико просто да не я забелязваше. Следващата бутилка беше с друг цвят течност, но ефектът бе същия - листчето остана сухо. Сико също си го прибра, сякаш е взета проба. Последва шише номер седем. Сико постави листчето на масата и капна малко от шишето. Само за миг няколкото капки се "замразиха" и заключиха пробното листче в нещо което Сико не искаше да пипа. Момчето огледа "леда", но не разбра нищо по-интересно за него, освен че той също бе зеленикав, като течността и че приличаше доста на обикновен лед. Сико придърпа шише номер седем напред. То също беше интересно оръжие. Отново не ставаше за убиване, но можеше да разсее всеки враг точно преди решителния удар.
С деветото шише беше по-странно. Сико, по някаква необяснима причина (тоест защото Данкиш така каза) реши да смени изцяло подхода си и да потопи листчето в течността, вместо да капне няколко капки от нея върху него. Течността беше плътна и оранжева и щом Сико допря листчето до нея, то бе моментално всмукано вътре. И това е. Вече не го виждаше. На Сико му хрумна че може да остави ново листче на масата и да капне 2 капки от течността (тоест както си действаше попринцип), но по някаква напълно необяснима причина (щото Данкиш така каза), не го направи и изобщо мина на следващия препарат. Все пак измести шишето с 10 см напред, защото беше интересо.
Сико стигна и до десетата течност. Отново по никакъв начин не му беше казано че трябва да топи листата, вместо да излива капки отгоре им, но той все пак реши да прави именно това. Накрая му хрумна да запуши отвора на шишето с листче. Така подскачащите капки щяха да удрят листчето и пробата щеше да бъде взета. Проблема беше там че дори от това го хвана шубе. Сико се дръпна настрана от шишето и дори не посмя да го дръпне напред като някаква интересна проба.
И така... резюме. Сико бе харесал няколко отвари които искаше да отнесе вкъщи и няколко които ставаха за оръжие. Замисли се за отъжието... хич не му се искаше да ги носи. Представи си как стисва прекалено силно и чупи крехкото шише в ръката си. После... една ръка по-малко. Не! Не смееше да разнася най-опасните отвари в себе си. Предпочиташе просто да ги остави настрана.
Щом приключи с огледа, Сико се обърна към останалите хора, за да види какво правят те.

Реакция от главата:

Непознатата руса мадама (Изоре Амо) взе че позабърса малко от прахта по резервоара. Сико, като един заинтересуван от всичко любопирко, зяпаше с интерес. И видя... празно. В първия момент се изненада и наклони глава. Накланяше глава всеки път когато мислеше толкова упорито за 1 нещо че изобщо забравяше да следи правилната си стойка.
Празно е... Как? Най-силно го стресна това че вътре все още имаше същия лилав оттенък. Откъде идваше? И какво всъщност беше лилаво? Светлина? Очите му веднага затърсиха всички светещи неща в стаята. Първо видя няколкото факли по стените. После видя и силно отразена светлина - от едно от шишетата. Отварата беше лилава и по някаква невероятна случайност отразената светлина падаше точно върху резервоара. Хахаха! Ама че майтап.

След това, обаче, нещо привлече вниманието му - звук - вдишването на Изоре Амо. Звучеше като първата глътка въздух след 20 метра плуване под вода, но беше по-накъсано и стреснато. Момчето се обърна към нея, оглеждайки я стреснато. Притесни се че може да й се е случило нещо.
Щом видя лицето й, Сико се притесни дори повече. Изглеждаше сякаш е видяла призрак, караконджол, торбалан и таласъм едновременно. Може би зверовете играеха белот заедно. Каквато и да бе причината, Амо бе забравила да диша и тепърва си спомяше как да го прави. Сико набързо я огледа, проверявайки дали е ранена, но не видя нищо. Странно... едва по-късно се сети да проследи погледа й към резервоара.
- Спокойно - й каза и започна да върви към резервоара и към нея. Сико беше минал откъм прашната страна и още не виждаше главата - това е просто голям и празен аквариум. Лилав е заради... - тъкмо довършваше изречението си, когато видя главата през избърсаната прах - Глава!! - изкрещя стреснато с тон с който нормалните хора биха извикали "Ще те спукам от бой". Едновременно с това подскочи назад, сякаш нещо невидимо го беше бутнало.
Няколко мига по-късно Сико вече бе започнал да се осъзнава.
- Глава?Глава? - мислейки за видяното, той всъщност осъзнаваше колко нормално е всъщност да има човешка глава на място като това. Спомняше си как четеше за това място в конохчанската библиотека и си представяше стени с по 1 череп на всеки 2 метра. Реалистично погледнато си беше странно че чак сега виждат първата част от човешко тяло. - Хаха... просто една глава.- последното уж го каза за да успокои Амо, но в действителност успокояваше най-вече себе си.
Сико прояви необяснимо любопитство да продължи да оглежда главата. Приближи се до резервоара до положението в което носа му бе само на 5 см от стъклото. Огледа я внимателно. Беше доста разложена, но все пак можеше да се познае пола й.

// Тук си саморазказвам. Ако има каквото и да е значение и ако съм сгрешил, тогава ме поправи.

Беше женска глава. Познаваше се, макар и почти да не й бе останала коса отгоре. Кожата бе сива и наместа окапала от гниене, но не се виждаха никакви червеи които да ядат месото. Или червеите бяха скрити в останалата плът, или главата бе прекарала дълго време в този хреметически затвор. Сико се вгледа и в чертите на лицето й. Предполагаше че жената е умряла когато е била на около 25 години (плюс-минус пет години). С други думи - умряла е точно в най-красивите си и най-жизнени години. Момчето се почувства гадно от тази мисъл. Вгледа се и в бузите й. Все още си личеше че са били малко по-издути, което намекваше че жената може би е била малко пълничка, но същевременно не достатъчно за да се нарече дебела... или нещо такова. Сико не бе сигурен, защото не разбираше от тези неща. Просто наблюдаваше и правеше предположения.

// Тук спирам да саморазказвам за вида на главата.

Още нещо привлече вниманието на Сико. Главата се поклащаше, сякаш я подухваше вятър. Как? Та нали тя бе затворена плътно и отвсякъде? Сико веднага обърса още прах от контейнера и огледа пода под него. Беше сигурен че ще намери нещо като вентилационна шахта, или най-малкото някаква тръба... не - две тръби. Това правило бе старо като света - за да се върти въздуха, той трябваше да има къде да отиде. Ако въздуха просто се затвори, той рано, или късно, щеше да утихне напълно. Единственото движение щеше да е от температурната разлика, но то щеше да е много по-бавно и слабо. Щом цуркулиращия въздух бе достатъчно силен за да разклати човешка глава, то това можеше да значи само че резервоара е свързан с нещо друго - нещо което върти въздуха. Беше му любопитно какво ли е това нещо и как ли работи.

И тогава...
ТРЯС!!!!

Сико така се стресна от удара на вратата, че фрасна главата си в резервоара. Удари главата си доста силно, но не обърна внимание на това, нито погледна щетите по резервоара. По-късно всички щяха да разберат че той се напуква, но никой нямаше да знае дали това е заради главата на Сико, или по друга причина. Сико внезапно се изправи и погледна по посока на шума...
ВРАТАТА!!!!! ЗАТВОРЕНА!? Как!? Кой!?
Стреснато огледа всички в стаята - Амо, Ариса, Накао... Те бяха тук и не бяха пипали вратата. Оставаше само един човек, който можеше да я е затворил ръчно.
- Йоши! - викна ядосано, но гнева му беше само фасада, която слагаше за да контролира собствения си страх. - Защо затвори вратата? Веднага отвори! Изобщо не е смешно!
А от другата страна на вратата се чу:
- ДАЛЕЧЕ ОТ ВРАТАТА!
Какво!? Той да не би да им казваше да останат заключени в тая стая? Беше им затръшнал вратата и дори си позволяваше да им казва да не я доближават!? Предател! Знаеше си Сико! Сигурен беше! Още от самото начало!! Колко подозрително беше че Йоши остана отвън, когато всички други влязоха. Сико му бе показал доверие, а чуунина заби нож в гърба му! Знаеше си той! Още от началото знаеше!
-Ще се опитам да я взривя! - викна Йоши от другата страна. По тона му Сико осъзна че всъщност е на тяхна страна. Искаше да им помогне...
Точно така! Сико още от началото знаеше че може да се вярва на Йоши! Той бе толкова надежден човек! Сико нито за миг не се бе усъмнявал в него! Беше готов да му повери и живота си!

Осъзнавайки точно какво значи думичката "взривя", Сико подскочи стреснато и побягна назад... към отварите. Трябваше да скрие най-ценните от тях за да не пострадат при експлозията. Стреснато хвана шишетата с номера 2 и 9 и ги остави по-надалеч, за да не бъдат унищожени от взрива. После хвана и шише номер 8. То също беше интересно. Скри и него. На третия преход погледа му се спря на шишета 4 и 7 - оръжията.
"Щом не е Йоши, значи някой друг ни е затворил" - си мислеше - "тези може би ще ни потрябват"
Хвана двете шишета за гърлото, изглеждайки супер уверен и сигурен в решението си... за цели 2 секунди. После се разколеба и отиде при Накао.
- Дръж! - каза, подавайки му двете най-опасни шишета - Ако видиш враг, заливаш го в лицето с тея. Не хвърляй по никой от нашия отбор. И вниамвай да не се накапеш.
Точно така! Нека Накао да поема риска! Сико щеше да е в безопасност, без да рискува опасните препарати да се счупят в ръцете му и да го залеят. Страхотна идея, наистина - да използваш най-малкия и най-беззащитния за най-рискованата и глупава задача. Ако успееше, тогава щеше да спечели уважението на всички, но ако се провалеше... е... той бе лесно заменим. Лицето и името му щяха да бъдат бързо забравени.
Сико не изпитваше нужда да обяснява на Накао за действията на препаратите. Причините бяха три:
1 - За Накао беше по-добре да не е нервен. Нервността само увеличаваше шансовете да счупи някое шише случайно.
2 - Нямаше време за подробни обяснения - всеки момент всичко щеше да гръмне.
3 - Сико осъзнаваше че отварите не са достатъчно силни за да убият и се страхуваше че Накао щеше да се уплаши и изобщо да не ги използва, ако научеше това. Все пак той щеше да е в най-опасната позиция, защото в ръцете си щеше да държи само празни шишета, а на два метра от него щеше да има обгорен, заледен и много, много ядосан враг. Смъртта на човека с поушъните бе почти сигурна, но същевременно ролята му бе ключова за оцеляването на остналите.
Надеждата на Сико бе че ще може да използва именно тези секудни (секундите в които врага е ударен от поушъните + секундите в които врага убива Накао) за да може самият той да повали въпросния враг и така да спаси собствената си кожа.

И така. Сико не каза нищо от това на Накао. Дори повече - погледна го с поглед пълен с уважение и приятелски чувства. Хвана го за рамената (след като вече Хао държеше шишенцата) и се приведе към него... с поклон.
- Разчитам на теб! - каза с тона с който мъжете искат мъжки услуги от други мъже. Показваше че не само смята Накао за приятел, но също така и за първокласно шиноби, човек с характер и най-вече - истински Мъж (с главно М).
Нямаше как Накао да не се вдъхнови от казаното. Все пак той беше просто едно наивно хлапе, нали? Изобщо нямаше да заподозре в колко опасна позиция ще се намира.
Акиоши Накао
След като се присъедини към Сико и Йоши Накао не очакваше нищо особено да се случи оттук нататък в тази стая.
Кой би очаквал, че след толкова много скука и изгубено време, накрая щеше да се случи нещо интересно. Е, то щеше да бъде такова,
ако не беше толкова зловещо и странно.
Наистина всичко вървеше толкова добре... щяха да се измъкнат безопасно от мястото без никакви проблеми. Това може би щеше да е така ако онези две кифли не се бяха правили на химически гении и бяха останали в стаята. О, да, те разглеждаха все едно разбираха нещо от всичко тук, а всъщност, най-вероятно, си нямаха идея в какво се взират. Е, поне в онзи момент.
И тогава... всичко се промени.
Амо изчисти бая прах от водния резервоар и точно в онзи миг, в онзи до преди това безвреден мих всички ахнаха. Оказа се, че той изобщо, ама изобщо не бе пълен с лилав разтвор. Та той дори не бе пълен изобщо с някаква течност. Не, прахът е правил зрителна измама. Всъщност, огромния съд е бил празен или поне на такъв приличаше.
В следващия миг тръпки походиха по гърба на Накао, а след още един- по цялото тяло. Там, вътре в огромния резервоар, имаше глава. Просто глава. Без нищо друго. Без врат. Без изобщо тяло. Без крайници. Просто глава. Тази глава, определено стресна всички. Меко казано.
В следващия миг за момент генинът остана без въздух. Целият въздух като че ли се изпари от нежните бели дробове на клетия младеж. И какво друго. Та той щеше да има късмет, ако след края на приключението можеше да спи спокойно дори веднъж. Да, цял живот щеше да си спомня това. А какво е това?
"Това" е как в една от най-зловещите, да не кажа най-зловещата, лаборатория или въобще сграда, могила или както искате го наречете, беше видял как една глава, просто глава, намираща се в огромен прашен воден разтвор, се поклащаше наляво-надясно. Та това беше достойно за кулминация на някой супер страшен филм. Да, може би зрителите не биха го намерили за особено страшен, но ако те бяха на мястото на актьорите, щяха да говорят с тъничко гласче.
Да, точно така, главата се люшкаше наляво надясно. Ако не беше толкова страшно, би било палаво и смешно. Проблемът е, че е ужасно.
Очевидно резервоарът беше пълен с нещо. Нещо, което е невидимо, но същевременно може да накара една отсечена или каквато там бе тази глава да се поклаща.
И да, дори бебенце би познало, че явно огромния меко казано съд бе пълен с някакъв вид газ. Дали отровен или безобиден, дали затрудняващ дишането или не, дали преспивателен или не, все още никой не можеше да разбере. Освен ако някой не се метнеше вътре. Или не метнеха някого вътре. Или нещо подобно.
И точно тогава, когато сигурно всички, подобно на Накао, си мислеха, че по-лошо, по-гадно, по-страшно, по-зловещо и всичко по- по- не можеше да стане, то стана.
Вратата, точно зад гърба на Накао, гледаш към резервоара, се затвори с трясък. От него генинът подскочи и моментално се обърна да види какво става. Беше изненадан, когато осъзна, че всички бяха в капан, с изключението на Йоши, който милия беше оставен извън стаята. Вратата не можеше да бъде отворена.
Бяха в капан. Добре скроен капан. А относно това дали беше специално за тях заложен или просто беше нещо като заложен завинаги за малки, гадни и досадни паразити като тях, това не можеше да се прецени засега.
Сърцето на Накао биеше като лудо, пулсът му беше учестен, също както дишането му. Разликата беше, че то не само е учестено, но и тежко. Дали момчето бе прекалено уплашено или в тази стая бе получил клаустрофобия, не беше ясно. Ясното беше, че Накао се чувстваше сякаш не му достига въздух. Е, няколко секунди по-късно той успя да стабилизира целия си организъм и започна да мисли план. Добрата новина е, че успяваше да мисли трезво. Лошата е , че не успяваше да измисли нищо, което би могло да им помогне. Това беше, понеже не се виждаше нищо добро в цялата ситуация.
И тогава, когато отново конохчанинът си мислеше, че по-лошо просто няма накъде, то се случи отново. Явно не трябваше да си мисли подобни неща. Това беше, незадруго, а защото резервоарът започна да сее пропуква. Звучи толкова зловещо, нали? Е , това е , защото е точно така.
Да, бавно, бавно започнаха да се наблюдават малки пукнатини по съда. Това направо си беше убийствено. И точно когато Накао бе на ръба на паниката от другата страна на вратата Йоши им изкрещя да се пазят от вратата и да ходят надалеч. и какво щеше да направи? Защо далеч от вратата?
Мислите на генина бяха прекъснати от ново крещене пак от Танамото. То гласеше, че щял да се пробва да я взриви.
Добра идея. Наистина добра. И после какво? Щеше да влезе и да потанцува? Едва ли... е , да , определено Йоши бе най-надеждният, но би било трудно да се биеш с глава. А щеше ли да се наложи?
Разбира се Накао следваше инструкциите, тъй да се каже, макар че инструкции би било пресилено в случая, и се отдалечи от вратата. Не искаше да стане на банан фламбе... чувството му за самосъхранение го водеше.
И тогава до не го дойде Сико. Той му връчи двете стъкленици с инструкциите да полее враг с тях. Какви ли бяха те? Дали щяха да превърнат полятия в жаба? Значи бяха опасни? Но защо на него? До преди секунда всички го смятаха за бебе, търсещо мъст. За наивен и разглезен идиот, който няма за какво да стои тук. Смятаха, че при първото по-сериозно нещо щеше да бъде беззащитен. А сега му даваше две стъкленици, за които е очевадно от думите на Ризоно, че бяха важни.
Е, тогава къде е логиката?
След това Сико добави, че не трябва да се накапе с тях. Аха, някой го беше шубе да ги използва така ли? Или просто щеше да прави друго, но и това бе важно? Не се знаеше. Много въпросителни, никакви отговори, малко време, почти никакво.
И след това Накао взе поушъните и намигна на Сико. И след това дойдоха великите думи. Дойде деня... никой не бе казвал по-мило нещо на конохчанина, ако се броеше, че това беше мило. То не беше, но в подтекста си личеше милата нотка и доверието. И, да , пак въпросът за доверието.
Накао кимна и стисна двете стъкленици. Бдеше над тях през цялото време, за да може да не се покапе. Явно щеше да бъде интересно.
И накрая генинът се дръпна още по-далече от вратата очаквайки взрива на Йоши или чупенето на резервоара. Кой ли щеше да излезе победител от двете чупеници?
Омои Ариса
Шишенцата наистина представляваха голяма загадка за нея. Най-вече ,защото не можеше да разчете,вероятно архаизтичните думи,биващи изписани върху тях. Но въпреки това се опитваше с надеждата,че все върху някое щеше да пише нещо на разбираем за нея език. Уви-това не се случи. И още по-добре-така разпали интереса й десет пъти повече. Искаше да си вземе поне едно за вкъщи. Блян,който,както всеки един такъв,остана неосъществим.
Беше се спряла на отварата,която страшно много приличаше на Кока Кола и ако беше Пепси-тук щяха да бъдат намесени и авторски права,забила лешниковия си поглед в балончетата,които така красиво плаваха насам-натам,пукаха се и не след дълго-нови поемаха по техния път.
Тогава и Сико реши да напусне стаята,следван от Какао. Още едно нещо,което остана неосъществимо. Явно Амо бе намерила нещо интересно,щом момчето се приближи до нея,че и започна да я успокоява. Ариса ги наблюдаваше отдалеко,сякаш изчакваше да се нарадват на резервоара,за да може ,когато тя отиде до него-да го огледа обстойно,без да бъде притеснявана.
И щеше да си стои на мястото,ако Сико не бе изкрещял "Глава".
-Глава ли?-измърмори тихо тя,повдигайки високо лявата си вежда. Това вече хвана интереса й, и тя,като един себеуважаващ се човек(идиот),който не пропускаше да си завре носа в лицето на опасността- бързо се озова до Изоре,за да стане свидетел на това,от което всички изглеждаха толкова ужасени. Не,ужасени беше меко казано. Бледите им лица издаваха повече,отколкото би трябвало. Но не това хвана интереса й. За първи път,откакто Какао бе обявил съществуването си-той не издаде нито дума. Ето това вече беше феномен. Някаква аномалия. И всичко-благодарение на картината,която се бе разкрила пред тях.
Суспенцията я изяждаше отвътре,и тя искаше да види,но благодарение на това,че беше ниска и дребна-малко биваше възпрепятствана. Бутна Изоре,колкото да хвърли един бърз поглед на нещото,което всички гледаха и сдъвка нещо от типа: Чакай да видя и аз малко,де!
Сега беше моментът,в който трябваше да реши дали съжаляваше,че се намираше в тази прашна и не-чак-толкова изоставена стая. Дали беше правилно да захвърля на пръв поглед -лесната си мисия,дадена й от Хокагето. Разумен ход ли беше и да проследява Сико? Беше ли уместно да загърбва всичко толкова лекомислено? Отговорът беше толкова прост и само един : Да!
И как няма?!
Беше уплашена,непременно. Макар прахта да беше премахната от стъклото-светлокосата беше способна да забележи само един блед абсрис на това,което вирееше в резервоара. Стъписа се,дишането й се зачести. Искаше да извика хем от страх,хем от въодушевление. Чувството на експресивност бушуваше в нея като лятна буря,готова да опустоши всичко,изпречило се на пътя й. Чак сега усети й леката нотка на ксенофобия,която се зароди в нея. Не толкова от заобикалящите я хора,отколкото от главата,която се полюшваше,сякаш под полъха на пролетен ветрец,рошещ косите на девойките,излезли да наберат цветя за по-малките си братчета или сестрички.
Тук беше времето да се спомене,че в този огромен резервоар,чиито прах,не изцяло,беше избърсан,можеше да се намира не само тази глава,ами и..другите й крайници? Идеята й беше такава,че прахта беше много-резервоара -голям,и не беше изключено тук-там да се намираше някой-друг крак или трети пръст на дясната ръка.
Късно забеляза,че нямаше лилава течност,а някакъв газ,който поддържаше главата..плуваща? Рееща се? Не можеше да намери точното определение на това,което виждаше? Тя ли беше техният антагонист? Дали не беше само за разсейване,защото ако е така-то тогава изпълняваше задачата си перфектно.
Искаше да избяга,но в същото време искаше и да остане. Точно в този момент можеше да се оприличи като вселена от противоречия. Всичко в нея крещеше "Бягай",но онова малко пламъче,което не веднъж я бе вкарвало в беля,нашепваше съвсем нежно и тихо: Остани до края.
Казват,че чувството за самосъхранение в един човек било най-силната емоция,която може да се изпита. Така беше и при Ариса. С бавни крачки,извършвани от треперещите й,хем от уплах,хем от унес за приключение,крака-тя се запъти към изхода.
Всичко се случи толкова бързо,че дори не можа и да мигне,като изключим затварянето на клепачите,когато вратата се тресна. Можеше да каже само едно нещо:
-Вах,льек...прецакаха на.-думите й съдържаха горчива нотка разочарование. За да покаже това-тя се изплю върху вратата мазно. Салвията й се разнесе по металната повърхност като сополче на пет-годишна девойка,прясно залепено върху възглавницата на брат й,който по-рано през деня й бе заврял жаба в лицето. Достолепен ход,извършван от всяка една дама,която изтъкваше качествата си на преден план.
Разбира се-Сико се окопити пръв,взимайки инициативата в свои ръце. Това не изненада девойката,хвърляща секрети наляво-надясно. Впечатлението й за него досега си бе все така същото. Докато момчето крещеше как Йоши бил затворил вратата-друго явление привлече вниманието й-напукването на резервоара. Звукът от пукащото се стъкло се наби в главата й,точно,когато Йоши ги оповести,че има намерението да взривява вратата.
Така нямаше ли да стане по-зле? Нямаше ли да взриви,ако не тях-то резервоара,напълно? Беше ли далновиден ход? Нещо в избора му не й харесваше. Не,че имаше време за по-добри изходи от ситуацията.
В едно беше добра и то беше изпълняването на заповеди. За разлика от други хора-тя нямаше гордост,която да преглъща сто часа,или пък ценностна система,която гласи 'Не на йерархията '
Разтърси глава,поставяйки длан,покриваща устата и носа й. Не искаше да се издуши,най-малкото. Е,не й се и умираше,но до този етап на мислене все още не бе достигнала.
Реши да не си бърка в ушите повече,току виж малкото останала ушна кал я предпази от тътена,който щеше да последва,благодарение на експлозията.
Времето ги притискаше,докато ядно издирваше място,в което да се настани,докато всичко премине. Въртеше се ту към масите,ту към вратата,докато не забеляза ход,извършен от Сико. Той..даваше на Какао шишенцата. Какво смяташе да прави с тях? Какво си казаха? От целия адреналин нахълтал бясно в тялото й,слуховите й органи бяха заглъхнали. Всичко се случваше сякаш на забавен каданс и тя бе сигурна,че когато ситуацията се успокой-само и единствено бегли спомени за действията,които бе извършила,щяха да се реят свободно в съзнанието й. Обаче този необикновен патос щеше да остане в нея завинаги.
-Амо!-викна,но гласът й се чу повече като пресипналост. Беше предупредителен вик,сякаш я подканваше да си избере място,което не влизаше в обсега на вратата,резервоара или всеки един предмет,застрашаващ тяхното съществуване.
За техен късмет-стаята беше голяма,което моментално им предоставяше достатъчно възможности за укритие или предпазване,било то и разсейване на врага,който може да се,а може и да не се,намираше в резервоар пълен с непознат,засега,газ.
Стратегическо място бе намерено-ъгъл по линията на вратата-така нямаше да бъде в обсега й,ако излети напред,както и беше достатъчно далеко от резервоара,ако главата решеше да се прави на пчеличката Мая,опрашвайки с доволно количество смърт всеки,който се намираше в близост до нея. Абе,главната цел бе да бъде далеко от епицентъра на събитията и Какао. Поне засега,за да може по-късно да партипицира.
Беше паникьосана,но и доста развълнувана. Приклекна,заставайки зад каквото може,но въпреки това бе готова да отскочи всеки момент,ако забележеше потенциална заплаха да се приближава към нея. Все още с длан върху носа и устата,Ариса наклони главата си на една страна,допирайки ухото си до рамото,за да заглуши,донякъде,звукът от експлозията,която можеше,а можеше и да не последва. Каквото и да беше-тя се чувстваше готова. Под дланта -една широка усмивка красеше лицето й. Усмивка,невидима за другите,но символична за нея: Каквото и да стане,била си в приключение.
-Няхъхъхъ,сега ще стане интересно.
Изоре Амо
На допир, прахът е толкова странен. Противоречив. В първия момент пръстите ти сякаш докосват нещо от най-скъпа и фина материя, а в следващия вече кихаш, кашляш и сумтиш, заради прахоляка, който сам си вдигнал, когато си решил да проявиш неблагоразумието да развалиш съвършената му структура.
Изоре кихна веднъж, кихна и втори път, докато ръцете ѝ бавно сваляха мръсотията от резервоара. Въпреки че светлината в стаята беше лоша и почти нищо не се виждаше от съда пред нея, любопитството я караше да продължи да събаря праха и да се чуди за съдържанието на стъкларията.
- Какво по дяволите... – прошепна несигурно под нос, когато отвъд стъклото, точно срещу нея се появи някакъв обект, странно наподобяващ...
Присви очи за секунда, опитвайки се да различи какъв бе точно предмета, носещ се в резервоара. Отне ѝ още една да различи отделните очертания и да установи, че обектът бе сравнително кръгъл. След още една, дръпна ръце и ужасено отстъпи назад. Дори не усети кога спря да диша.
Имаше нуждата да изкрещи, усети го, когато гърлото ѝ се сви болезнено, а стомахът ѝ се преобърна. Въздържа се и единствено преглътна сухо. Последното нещо, което бе очаквала да намери в резервоара, беше глава. Истинска, съвсем реална, човешка глава! На всичкото отгоре, въпросното нещо подскачаше леко в съда и сякаш всяка секунда щеше да започне да се хили и да ѝ се плези насреща.
- Ах... – сети се, че ако не иска да припадне и да се изложи здравата пред всички тук, трябва да диша, затова се постара да си поеме дълбока глътка въздух.
Явно действията ѝ не останаха тайна за останалите присъстващи тук, защото Сико се бе приближил до нея и ѝ говореше. Не че блондито чуваше и думичка от това, което казваше, беше прекалено заета да се опитва да си възвърне самообладанието. Върна я писъкът на Ризоно. Да, глава. Яко, а?
После Изоре разклати собствената си русокоса главица наляво и надясно и след като установи, че отделеният крайник все пак няма да изскочи насреща ѝ, си отдъхна. Все пак беше шиноби и трябваше да се справя с шока бързо, ако не искаше да загуби живота си по някакъв безкрайно глупав начин. Като например инфаркт при близка среща с обезглавена... е, добре де, с глава, чието обезглавено тяло явно липсваше. Поради липсата на добри светлинни ефекти, куноичито не можа да различи чия би могла да е въпросната глава, та затова може би нямаше да е зле да се допита до второ мнение. Естествено, първата ѝ мисъл беше да каже на Йоши.
- Ако сте разгледали стаята, да вървим. Имам лошо предчувствие – обади се самият той в този момент. Явно имаше доста засилени пророчески дарби или просто бе успял да види главата... Не, едва ли. В такъв случай сигурно и той самият щеше да изкоментира нещо. И да пусне някаква шега, вероятно. Най-вероятно дори не бе забелязал откритието ѝ.
Изоре успя единствено да се изправи, да погледне към него и да измучи едно „А-а-а“ в отговор на репликата му, преди от някъде да се появи някаква врата и само за едно мигване, Йоши вече беше изчезнал.
Още едно мигване и Изоре преглътна сухо отново. Вратата или стената, или каквото беше там, все още си стоеше на мястото и по-всяка вероятност Танамото бе останал от другата страна.
- Ъъъъ.... – куноичито премигна тъпо срещу мястото, където до преди минута бе стояло сивокосото шиноби и преглътна отново. Надявайки се, че той е добре, русокоската завъртя глава наляво и надясно, в търсене на нещо, което би могло да ѝ бъде от полза.
„Добре де, просто трябва да измислим как да отворим отново прохода и всичко ще бъде наред. Мда. Наред“.
Хубаво беше да се опитва да мисли за нещо положително или поне нещо, което да ѝ подскаже, че не се намират в толкова прецакано положение, колкото изглеждаше. Със затварянето на вратата обаче, на Амо ѝ се струваше, че помещението бе станало по-тъмно, тъй като бяха загубили светлината, идваща и от коридора.
- Добре-е, без паника! – измърмори под нос русокосото куноичи, докато се чудеше какво ли биха могли да предприемат.
Завъртя глава наляво, а после и надясно и изведнъж замръзна.
По гърба ѝ пробягаха най-зловещите тръпки, които бе изпитвала напоследък, когато в стаята се чу съвсем тихо пропукване. Звукът дойде откъм центъра на помещението, което означаваше само едно...
Изоре се обърна бавно и се втренчи в стъклото, делящо ги от злокобната глава.
- Мисля, че е добре да измислим как по-бързо да се разкараме от тук – промълви отнесено тя, загледана в тънката пукнатина, правеща си път по гладката повърхност на резервоара.

Странно, много странно.
Какво бе причинило този неочакван развой на събитията? По какъв начин бяха активирали капана?
„Ти си виновна“, проговори едно тънко гласче в съзнанието ѝ и Изоре преглътна отново. Дали с опитите си да „почисти“ резервоара не бе прецакала нещо? Или просто заради цялостното невнимание на групата, някой друг бе активирал нещо и сега четиримата конохчани, начело с нея самата, бяха затворени в една стая с чупещ се съд, в който подскачаше отрязана глава, която по всяка вероятност беше жива и сигурно щеше да се опита да ги атакува по някакъв начин. Въпросите изникваха един след друг, а отговор не идваше от никъде.
Единственият човек тук, когото Изоре познаваше добре и който можеше да попита за съвет, бе блокиран извън това помещение и сега искаше ли ѝ се или не, Амо трябваше да опита да се сработи с останалите от групата.
Завъртя се на пети няколко пъти, очите ѝ шареха по стените и масите, търсейки нещо, което би могло да бъде от полза. Нещо, което бяха пропуснали при първоначалния оглед на стаята, но дали такова изобщо съществуваше?
- Някакви идеи? – попита, докато самата тя вече бе при вратата, като плъзна бавно и внимателно пръсти по нея. Искаше да се увери, че преградата наистина е там, а не е някаква форма на илюзия. Вече очакваше всичко от това място – що за човек би си държал главата в резервоара, за Бога? Това беше нещото, което я смущаваше най-много. Освен това нямаше представа какво точно беше съдържанието на въздуха в онзи резервоар - подобно на останалите в групата изпитваше съмнения дали не е лесно запалим или отровен. Със сигурност съдържаше в себе си нещо, необходимо за запазването на главата. А дали всъщност някъде там не се рееха и останалите части на обезглавеното същество?
- Не може да няма изход от тук. Най-вероятно има някакво скрито копче или механизъм, което отговаря за отварянето и затварянето на вратата. По някакъв начин сме го активирали и трябва да го намерим – разсъждаваше Изоре, докато опипваше стените за някаква вдлъбнатина, копче или каквото и да е. Нямаше да се учуди, ако ключът към свободата им бе от външната страна – при Йоши, но не пречеше и затворените в стаята да се опитат да го намерят. Може би някоя от факлите? Или някоя плочка по пода? Заслужаваше си да се огледа по-подробно.
И споменавайки Йоши, откъм коридора се разнесоха викове, свързани със съдбата на вратата – по всяка вероятност я очакваше взривяване. Доста прибързана реакция, което наведе русокосото куноичи на съмнения дали беше най-доброто решение на проблема. Някак си обаче с пропукващият се резервоар зад гърба ѝ, на чуунинката хич не ѝ се стоеше допълнително в помещението да се чуди да се съгласи ли с пироманските наклонности на Йоши или не.
Все пак реши да опита едно последно нещо. Приближи се до вратата и я удари с длан, надявайки се, че това ще привлече вниманието на младежа от другата страна, после извика:
- Йоши! Виж дали няма някое копче около вратата, нещо, което да я активира! - нищо не губеха, ако си спестяха експлозията. Изоре нямаше понятие с колко точно тага Танамото смята да атакува вратата, но се боеше, че при прекалено силен взрив тази част от базата би могла да се срути и да ги погребе тук завинаги. Точно така, тук, при главата.
- Амо?
- Идвам! – „извика“ не бе точно правилния глагол, защото Изоре вече не крещеше. Просто повиши съвсем леко глас, защото се боеше, че каквото и да е трептене на въздуха би повлияло на разрушителния проценс на резервоара. Съзнанието ѝ рисуваше най-различни картини, свързани с подскачащата глава там и нито една не оставяше място за спокойни сънища, ако се окажеше реалност. Брр, само при тази мисъл момичето настръхна.
С няколко бързи крачки, куноичито пробяга до другия край на помещението, едновременно възможно най-отдалечено от вратата и от резервоара място и се набута под (или зад) една от масите. Не ѝ допадаше да се покрива като мишка по този начин, но явно понякога се налага да преглътнеш гордостта си. За всеки случай върза и банданата като маска около лицето си, за да се предпази от праха поне донякъде.
Пфу.
Само да не беше тая ужасна глава!
Йоши Танамото
Йоши знаеше, че шанса да затрупа входа изцяло е доста голям, но ако ги оставеше там да се изтровят от газа, със сигурност ги чакаше смърт. Ако само затрупаше входа, отвътре щяха да намерят начин да избутат камънаците, а той щеше да използва каквото може, за да ги разтика, така че да се измъкнат. Едва ли щеше да срути цялата стая, затова бе спокоен. Сравнително. Вече беше оставил дистанция между себе си и вратата, така че да не го отнесе взрива, но пак щеше да почувства ударната вълна, което нямаше да е нищо ново за него. Само се надяваше вратата да не пречука някого, ако изобщо поддадеше. Орочимару си правеше стаите по негови си начини, но едва ли ги правеше да издържат на експлозии. Все пак базите му предвиждаха да са тайни, а не неразрушими и непревземаеми замъци от титан. Направи сийл, който трябваше да активира таговете наведнъж и да последва звучна експлозия, която да каже на цялата околия къде да ги търсят.
-Орочимару, какви гадости си оставил тук? - запита се. -Не можеше ли да има просто топла храна, чисти завивки, меко легло и красива жена на входа? Вместо това навсякъде бъркочи и помии. И самозатварящи се стоманени врати. Защо не? Липсват само зомбита или потоп.
Чуунина си приказваше, видимо ядосан на цялата ситуация и на себе си. Ако сега беше вътре, вероятно можеха да измислят по-интелигентен начин за отваряне на вратата. Вярно, ръчките и бутони и какви ли не неща, но той вече бе потърсил, преди да наслага таговете. Потърси и след като ги наслага, както и след като отвътре му казаха да го направи. Ако имаше нещо, щеше да го намери и нямаше да се наложи да вдигне цялото място във въздуха, метафорично казано. Но ако нямаше такива неща, в което бе сигурен, тъй като бе твърде просто за Орочимару и неговата лаборатория, просто трябваше да се надява вратата и стената покрай нея да не са толкова здрави, че само да се ожулят от взривовете. А те нямаше да са слаби. Нямаше да са и атомни бомби, но по преценка на сивокосия, щяха да са достатъчни да "открехнат" врата с характеристики като тази.
Хитогороши Данкиша
Опитите на Танамото да отвори вратата чрез физическата си сила се оказваха безнадежни. Идеята му с таговете обаче можеше и да проработи. Той залепи от свойте оръжия върху вратата, след което те се запалиха докато Йоши ги гледаше от близко разстояние. След най-много 5 секунди, щяха да се взривят. Комуникацията между играчите откъм вратата беше трудна, но чрез крясъците на Йоши групата можеше да дочуе последните му думи. За съжаление обаче, вътре си имаха далеч по-сериозни проблеми. Важното обаче сега беше, че Йоши щеше да взриви вратата.

Причината поради която Сико не можеше да капне няколко капки от някои препарати беше, че те просто не се поддаваха на гравитацията. Щом Ризоно вдигаше шишето във въздуха и стоеше в очакване да се отделят поне няколко капки, това нещо не се случваше. Въобръжението на Ризоно иначе работеше и то на бързи обороти когато се приближи до резервоара с въздух. Стори му се, че главата е женска. Това обаче беше грешка, но за това след малко... Сико се дръпна от вратата.

Накао се сдоби с няколко отвари. Дали това обаче щеше да му е в помощ срещу появяващия се противник? По-важното в момента обаче беше, че момчето се дръпна от вратата.

Ариса разсъждаваше в една посока, която беше много уместна в този момент. "Ами другите крайници"? Докато стъклото се пропукваше, вече всички можеха да видят как главата започна да всумква въздуха от аквариума. Като от нищото някакви метални огъващи се пръчици се забиха в главата и и образуваха нещо, което аматьорите аниматори наричат "стикмен". След това въздуха се завихри около тях и образува сухожилия. Те от своя страна месо, след това мастна тъкан и кожа. По дяволите дори от въздуха се появяваха и дрехи. От главата поникна и висока коса. Вече това беше човек, а не просто глава. И то човек, чиито очи светеха в червено вътре в резервоара...
Междувременно момичето се отдалечи от групата и вратата.

Изоре започваше да си дава сметка, че туристическата дестинация този път не бе така приятно място. Особенно когато пред нея от една рееща се глава се образува цяла човешка фигура. Тя обвини и себе си за това, защото именно тя бе тази докоснала стъкления резервоар и беше само въпрос на време капана да заработи на пълни обороти. Поредното оглеждане на стаята обаче не помогна много на кунойчито освен да забележи същите неща като от по-рано. Експерименталните отвари, таблиците, схемите, формулите и разбира се самия резервоар. Вече обаче нямаха време да оглеждат стаята, защото имаха поне още два проблема над които да мислят и инстинктите им за самосъхранение просто не го позволяваха. Трябваше да мислят за вратата и за нещото, с което бяха затворени в стаята. Първоначално Изоре се бе приближила до вратата, но след това се отмести от нея. Идеята й че съществува и друг вариант беше добра, но Танамото вече бе преминал към действие.

Йоши взриви вратата и за едно беше прав. Базата не бе предназначена да издържа такива взривове. Вратата пред Йоши хвръкна право напред помитайки всичко пред себе си. За щастие обаче всички бяха съумили с тази опасност и се бяха дръпнали от вратата. Не можехме да кажем обаче същото и за стъкления резервоар. Стоманената врата се заби с все сили в него пръскайки го на парчета, а пред нашите герой се появи вече на пряката светлина от факлите техния противник, който в момента бе хванал стоманената тежка поне половин тон врата. Беше шиноби заровен в архивите на историята, носещ името Заку Абуми. Но по него имаше няколко фактора, които коренно го отличаваха от онова време когато беше генин на Скрития Звук. Генин, който можеше да бъде победен от група конохачански генини включващи Наруто и компания. Сега през лицето му минаваше прокълнатия печат на Орочимару. Тялото му беше с поне 30% по-голямо и съответно по-здраво. Очите му светеха в червено всякаш изпълнени с гняв, адреналин или по-лошо. С зло. Това небе онзи Заку, който можеше да бъде победен по обикновенните методи. Беше един много по-добър звукар и за това можехме да благодарим само на експериментите Орочимарови:
- Конохачани... -проговори той с отвращение докато стоеше все още на мястото си. Не бе първия предприел действия, а и беше разбираемо. Колкото и да бяха по-силни противниците му съществуваше числено превъзходство. Но дали това беше проблем за него?


Цялото помещение с големина 30 метра x 30 метра с квадратен размер. Йоши е най-далеч на 16 метра разстояние от центъра на стаята където се и намира Заку Абуми. Всички останали персонажи с изключение на Ариса са на 4 метра от Заку. Ариса е най-далеч на 10 метра от Заку и на 26 от Йоши.

Вече не можете да пишете свободно и да виждате постовете си. Когато всичка са писали, аз одобрявам всички постове и пиша какво се е случило. Това е защото действията на всеки се случват в същия момент когато и на останалите и няма друг начин да си сверявате ходовете освен чрез чатовете. Така имате възможност и да се прецаквате един друг стига да го смятате за уместно или нужно спрямо характера на собствения ви герой и вашето решение.
Сико Ризоно
Щом се обърна към резервоара, Сико видя че той се напуква. Веднага си спомни как бе ударил главата си в него и предположи че именно това бе причината за пукнатината. Погледна към Ариса и Амо, които (понеже са жени и от там следва че са страхливи) трепереха от ужас, очаквайки ушите на главата да се превърнат в криле на прилеп и тя да долети за да им изпие кръвта. Ама че бяха смешни!
Сико твърдо се оповаваше на вярата си че главите са си глави, а опасните работи са си опасни. Да, вярно е че главата изглеждаше стряскащо, но какво от това? Това не я правеше автоматично опасна! На Сико му хрумна, че може да доразбие резервоара, да забучи главата на катаната си и да я развява пред момичетата, за да им покаже колко грешат всъщност.
Как можеше изобщо да си помислят, че някаква си глава би била опасна...
... и изведнъж:
Докато стъклото се пропукваше, вече всички можеха да видят как главата започна да всумква въздуха от аквариума. Като от нищото някакви метални огъващи се пръчици се забиха в главата и и образуваха нещо, което аматьорите аниматори наричат "стикмен". След това въздуха се завихри около тях и образува сухожилия. Те от своя страна месо, след това мастна тъкан и кожа. По дяволите дори от въздуха се появяваха и дрехи. От главата поникна и висока коса. Вече това беше човек, а не просто глава. И то човек, чиито очи светеха в червено вътре в резервоара...
Реакцията на Сико бе... сложна. За по-малко от пет секунди, той изпита едновременно 3 вида страх.
Първият страх бе страхът от необяснимото и непознатото. То беше тук пред него и Сико го виждаше съвсем ясно. Беше се случило. Беше факт. Въпреки това, момчето все още изпитваше трудности да повярва и да разбере ставащото. За да го направи, той трябваше да пренапише основните си определения за думи като "живот", "човешка анатомия" и "материя" (последното бе най-необяснимо - как така въздуха се бе превърнал в твърдо тяло!?). Страха от непознатото бе най-слабия от трите страха, но въпреки това бе ужасно силен и (ако действаше единствено той) можеше лесно да прикове Сико на мястото му и да го вцепени.
Вторият страх бе страхът от безсилието. Приемайки факта че това което е видял се е случило наистина, Сико осъзна колко слаб е пред подобен противник. Катаните нямаше да му действат, защото тялото му беше изкуствено и просто щеше да го регенерира. Тайджуцуто нямаше да му действа по същите причини. Също така не можеше да се разчита и на тактики които разчитат на това че врага няма да действа заради силна болка. Сико просто имаше предчувствие че това тяло ще усеща съвсем слабо болката (или изобщо няма да я усеща). Отварите в ръцете на Накао също щяха да са безполезни. Използвайки ги, Накао щеше да се превърне в ненужна жертва, без да успее да постигне нещо.
Сико веднага се обърна към Накао.
- Забрави за отварите. - му каза - Просто бягай!
Точно така! Накао нямаше работа тук. Дори с отварите в ръцете си, той само щеше да бъде на пътя на останалите.
Този страх (от безсилието) също подтикваше към пасивност и апатия. Ако действаше самостоятелно, Сико щеше да усети тялото си сковано и изобщо нямаше да помръдне.

После се чу експлозията, придружена от металическия, почти камбанен тътен на излитащата врата. Навсякъде се разлетяха камъчета и прах, но като цяло стените почти не мръднаха. Сико видя как вратата полита към резервоара и как го разбива на парченца. Видя и как спира, хваната от звукаря. Видя силуета му - по-едър от всички присъстващи. Видя двете ръце сграбчили вратата, която бе спрял от полет. Видя прокълнатия печат, покриващ лицето му. Видя червените очи, изпълнени с нещо което не можеше да разбере и никога не бе изпитвал. Виждайки всичко това, Сико изпита третия страх - най-силния от всички. Това беше отчаянието от безизходицата. Същия страх изпитваха мишките, докато гледаха как желязната щипка на капана се спуска към тях и всеки момент ще пречупи гръбначните им стълбове, или дори главите им. Този страх бе толкова мощен че другите бледнееха пред него. Лесно можеше да се каже дори че другите сякаш изобщо ги нямаше. Толкова убасяващо бе това отчаяние.
Мощна вълна от адреналин заля цялото тяло на генина. Инстинктите му крещяха едно единствено нещо. "Ако не мръднеш си мъртъв!" Толкова беше просто.
Сико не знаеше нищо за противника си, освен че за самия него ще е невъзможно да го унищожи. Нито тайджуцуто, нито кенджуцуто щяха да са от полза. Не можеше и да се опита да бяга, понеже знаеше че няма да е достатъчно бърз. Оставаше му само едно единствено нещо - вярата в отбора. Просто трябваше да повярва че другите ще успеят да измислят нещо което да го нарани. Това беше единственият му шанс... единственият шанс на целия отбор.
И все пак Сико нямаше да е безполезен. Той щеше да спечели време. Начина да го нарпави бе прост. Момчето сключи ръцете си в сийл и се съсредоточи в сянката си.
- Kagemane no jutsu. - каза, при което сянката му се стрелна със светкавична скорост към звукаря, който все още държеше вратата и се оглеждаше.
Макар да нямаше много неща които да са му от полза, Сико все пак можеше да разчита на светлинте от факлите. Звукаря бе точно в средата на стаята, което значеше че всички факли наоколо светеха право към него, включително и факлата зад гърба на Сико. Това, макар и не чак толкова значително, беше положителен фактор за скоростта и обсега на сиковата сянка.
Веднъж успял да хване звукаря, Сико нямаше да прави нищо. Просто щеше да се опита да задържи позицията си, каквото и да става. Молеше се на всички богове другите да реагират адекватно и навреме.
Изоре Амо
„Само да не беше тая ужасна глава“ ли? Какво казваха хората – внимавай какво си пожелаваш. Още преди Изоре да си довърши мисълта както трябва, около резервоарът започнаха да настъпват още промени, наред с пропукването му.
Отнякъде се появиха тънки клечки (?), които се забиха в долната част на главата, като се подредиха по някакъв много странен начин, който русокоската не можеше да види все още добре. За едно мигване обаче клечките започнаха да ѝ се струват по-дебели и след малко Амо осъзна, че около тях се появява някакво допълнително вещество, може би. Не, не, не беше вещество, беше... тъкан. В резервоарът протичаше някаква странна реакция или се развихряше непонятна сила, която караше от въздуха да се появява нещо, поразително много приличащо на тяло. Всеки учен би гледал на тази гледка с благоговение и възхищение пред незнайния гений на човека, достигнал до всичко това.
У Изоре обаче липсваше подобно чувство. Лицето ѝ бе пребледняло, а устните ѝ потрепнаха от ужас. Това, което се градеше пред очите ѝ не вещаеше нищо добро, но в момента не можеше да откъсне поглед. Дори когато вратата избухна и полетя напред, подминавайки всеки от конохчаните, куноичито не можеше да затвори дори за миг очи.
- О, не! – по всичко личеше, че летящата метална врата щеше да се сблъска с резервоара, което означаваше, че ще освободи онова нещо вътре, за което Амо не бе съвсем сигурна дали е човек или нещо свръхестествено. И когато това се случи, трясъкът беше толкова пронизителен, че куноичито запуши уши и стисна очи за момент.
След като и последното парченце стъкло падна на земята с глухо „звън“, Изоре погледна отново. Дълбоко в себе си таеше надеждата, че каквото и да се бе появило в аквариума, то вече бе убито, смачкано под тежката врата. Уви, нещата не се бяха развили по този начин... Сега, на светлината на факлите, всички присъстващи в стаята можеха да видят какво точно бе съдържанието на скапания резервоар.
Човек или по-конкретно мъж, висок, със здраво телосложение и коса с много обем. Изглеждаше издръжлив и труден за побеждаване, но не това беше нещото, което шокира Изоре. Лицето му... през лицето му преминаваше някакъв странен печат, какъвто Амо никога през живота си не бе виждала, а очите му светеха в ужасяващ и зловещ червен цвят, който поразително много навяваше мисли за кръв, убийства и жажда за отмъщение.
- Конохчани... – проговори мъжът, а гласът му може да беше всякакъв, но не и човешки, не бе възможно да вложиш такова отвращение, гняв и омраза само в една дума, нали? Или пък беше?
Изоре преглътна тежко. Засега бъдещият им противник не мърдаше от мястото си, но обезпокоителния начин, по който бе хванал металната врата, която сигурно тежеше сто кила, я караше да се притеснява не само за своя живот, но и за този на останалите в групата. По всичко личеше, че битката няма да бъде избегната – този здравеняк тук не изглеждаше като някой, готов да преговаря, което означаваше само едно – трябваше да се мисли бързо!
Амо завъртя очи, без да обръща глава в никоя посока – от мястото си виждаше образите на Сико и Накао, което водеше до извода, че те двамата, заедно с нея самата, бяха най-близо до опасността. Ариса по всяка вероятност стоеше някъде отзад, а, слава богу, и Йоши.
Развитието на ситуацията караше Изоре да прехвърли през ума си всички джутсута и умения, които имаше. Погледът ѝ се плъзна по стените и земята, но не откриваше нищо, което можеше да ѝ бъде от полза. Ситуацията изглеждаше все по-безнадеждна...
Само да имаше как да помогне на отбора, как да реагира подобаващо в този неочакван развой на събитията...
Докато се тюхкаше наум, слухът ѝ внезапно долови някакво движение, а и думи – Сико правеше нещо.
„Кагемане?!“, възкликна наум куноичито, а пъстрите ѝ очи се стрелнаха отново из стаята. Да, точно така, светлината на факлите бе изключително благосклонна към шинобитата в този момент. Всеки един обект имаше сянка и точно това бе забелязал Ризоно в ситуацията. Ако някой обездвижеше врага, то той щеше да стане открит за атаките на останалите. Хипотеза, над която си струваше да се замислиш, ако имаш време за мислене.
В случая нямаха.
Не знаеше за възможностите на останалите, но Йоши, например, можеше да се възползва чудесно от един непомръдващ и потенциално опасен противник. Защо да не можеха да направят същото и другите? Тагове, катони, мечове, все нещо щеше да приключи със съществуването на човека отсреща...
Раздвижи собствените си пръсти, бързо и ловко, изреждайки печатите на техниката.
“Kagemane no jutsu“.
Ако едно кагемане не беше достатъчно, можеше да му удари едно рамо с друго, нали?
Втората сянка, тази на куноичито, последва сянката на Ризоно, търсеща онази на Заку.
- Сико, не мърдай! – обади се тихо Амо, надявайки се, че конохчанинът ще я чуе. В тази ситуация вероятно и двамата трябваше да правят едно и също нещо, за да има техниката им по-голям успех. Веднъж вече тази стратегия бе помагала на русокоската, защо това да не се случеше още веднъж?
Впи погледа си в злокобната фигура срещу себе си и се концентрира върху техниката си. Четири или пет метра, някъде там беше разстоянието между нея и Заку, не беше голяма дистанция и при евентуална контра-атака, противодействието щеше да е трудно, но не и невъзможно. Стига да не го изпуснеше от поглед, Изоре вярваше, че ще успее да се измъкне, в случай на нужда.
Сега обаче двамата със Сико трябваше да си кооперират, за да успеят да направят нещо полезно за групата.
Йоши Танамото
Йоши изтръпна като видя какво се случи с вратата. Добре че никой не се оказа зад нея. А! Всъщност имаше нещо там. Йоши изцикли очи към контейнера. Някой държеше вратата, която можеше да осакати и самия Танамото, ако минеше през него, без да й противодейства правилно. Той нямаше възможността да види главата, която после се формира в тяло, затова и не беше изпращял от ужас. Само се чудеше как не бяха забелязали тялото на Заку в контейнера. Не беше малък. Сигурно бяха олигофрени до един. Личеше им. Танамото като цяло не се забави да навлезе в бойните действия. Врага със сигурност щеше да прекърши всеки, ако се докопаше до него, включително светлокосия. Йоши трябваше да не му позволи такова нещо. Точно след като бе направил сийл и излетял със шуншин напред, мярна няколко мърдащи сенки. Като цяло не можеха да го изплашат, но му олекна доста като усети, че това са кагеманетата на Сико и Изоре, след като ги чу да произнасят имената на техниките си.
-Добра идея. - спомена лилавоокия, който изобщо не се забави. Беше загрял, че трябва да ограничат движенията на коравия звукар максимално. Той със сигурност бе много корав, затова просто кагемане нямаше да свърши работа. Добре че конохчанина беше тренирал малко в Звука, та знаеше един местен специалитет:
-Senai Jashuu! - изръмжа той, протягайки ръкав напред, заедно с ръката си. От него трябваше да излязат четири-пет змии, които да обвържат здраво опонента им. Надяваше се само някой да може да причини някакви щети на звукаря, защото нямаше да е кеф всички просто да го вържат и да си седят така, без да има кой да му нанася удари. Е, Йоши със сигурност щеше да бъде доброволец в подобно начинание, но просто вярваше, че преследвачите му не го следяха, с надеждата ако нещо се обърква да се правят на умрели и да им се разниме. Орочимару и с труповете се забавляваше.
Омои Ариса
Първоначалните планове на Ариса се бяха объркали. Щом тялото започна да се появява от...нищото,че и доведе и дрехи с него за компания,тя се изправи,изпъвайки врат напред,сякаш,за да види по-добре. Премига няколко пъти объркано,защото откъдето и да го погледнеше-това си беше супер странно. Но пък,от друга страна-тя обичаше странните неща,влечаха я. И въпреки това-освен възмущение и любопитност,изпитваше и лека паника. Добре де. Лека бе слабо казано,защото сърцето й щеше да се пръсне,ту от страх,ту от адреналин.
Но тогава....Вратата се запрати с все скорост към резервоара и освен експлозията,всички успяха да чуят заглушения звук от чупене на стъкла. Поради дима,първоначално светлокосата си бе помислила,че вратата бе премазала звукаря. Обаче-предположенията понякога се оказваха грешни и това бе един такъв път. Щом всичко се разнесе,пред тях се откри...неприятна гледка. Масивният мъж бе хванал вратата,която нито бе лека,нито леко запратена към него. Беше я хванал с ръка ей така-както тя носеше кошничката си с цветя преди приблизително половин-един час.
Обърна се към тях с такава...погнуса? Както и злоба. Досега нямаше много сблъсъци с звукари,но всичките от тях,които бе виждала-гледаха по един и същи начин. Дори,ако се върнем много назад-последният й такъв се проведе в една такава зала,само дето липсваха всички изчанчени джунджурии,които присъстваха тук.
Първата й мисъл бе „Ами сега?“ Отговор веднага последва. Сико нареди на Какао да се маха,пристъпвайки към това,което си бе наумил. Макар за първи път да виждаше тази техника в действия,тя веднага я позна. Явно време нямаше да се губи,защото и Изоре направи същото. В този момент,Ариса пристъпи няколко неуверени крачки напред. За разлика от другите-тя не можеше да види печата върху лицето на звукаря. Както и самото му лице. Идея си нямаше кой беше,но честно казано-не изпитваше голямо желание и да разбира. Поне не и докато диша. Или-каквото и там да правеше,за да остане жив.
Пое си въздух точно в момента,в който Йоши направи шуншин. Секунди преди змиите да бъдат призовани,тя вече бе извадила два тага и затичала се към групичката. Изпълнена с увереност,поради факта,че врагът им бе с гръб-тя пристъпваше по-бързо и умело,оставяйки се на адреналина да поеме своята роля в картинката. И не само-натурата й бе такава,че веднага бе готова да завре глупавата си глава в тази на опасността. Втурваше се напред в неприятностите както бабичките на съботния пазар ,когато им съобщават,че пенсията им е преведена.
Нямаше да чака повече. Щом намираща се зад него-тя залепи таговете за главата му. Което не беше лесна задача.
От една страна-трябваше да се пребори със страха си за доближаване на такъв човек,а от друга-трябваше и да се надигне съвсем леко на пръсти,за да ги залепи точно там ,където искаше,защото-каквото и да си говорим-Ариса бе дете,което майката природа бе пропуснала да надари с висок ръст или, поне засега ,не бе стигнала своя ред,за да го получи. Все пак бе в разцвета на живота си и поне още две години щеше да расте. Ако,разбира се,хипотетично погледнато-излезеше жива от тук. А не,че имаше намерение да умира,де. Всъщност-едва ли някой от присъстващите имаше такова.
-Малко ще ви поразтърси.-предупреди ги тя и отскочи един път назад към вратата,която липсваше всъщност. Така че-към мястото,на което до преди малко се намираше врата. Отскочи още веднъж,правейки ясен сийл с някак нежно,в тази ситуация,шептене:“Катсу“
Хитогороши Данкиша
Zaku: 200 - 160 = 40
Zaku Regeneration Factor: 0.5
Zaku Arsenal: 0 + Дим от тагове
Zaku Arsenal Status: Unarmed Armed
Zaku CS: Да

Сико: 100 - 5 = 95
Амо: 100 - 5 = 95
Йоши: 100 - 1 = 99 - 6 = 93 - 2 = 91

Първите 3 секунди:
Сико веднага сключи ръцете си в сийл и направи Кагемане. В тъмно помещение като това, техниката беше много ефективна и подходяща. Част от чакрата на Сико се сля със сенките (-5 единици. Тази цена се увеличава с +1 за всеки ход, през който Сико държи техниката си активирана без прекъсване.), но за сметка на това Заку бе хванат на място, поне за през този ход. Кагемането на Сико обаче не бе единствено, защото на Амо й отне само секунда да направи второто (-5 единици. Тази цена се увеличава с +1 за всеки ход, през който Амо държи техниката активирана). Заку вече не можеше да се защити от атаките на групата за този ход. Йоши се приближи мигновенно с шуншин(-1 единица) и също се намеси. Той изкара пет змии от ръкава си(- 6 единици). Ариса се затича към Заку с няколко тага. Обхвата на Йошевата техниката беше достатъчен за влечугите му да достигнат Заку и да го увият/захапят обездвижвайки го допълнително и вкарвайки отрова с фактор 1 в тялото. Заку отвори устата си и тя започна да създава вакуум. Една от змиите на Танамото обаче се уви около гърлото му, с което спря тази атака поне за този ход. Ариса извади няколко тага, които залепи върху лицето на Заку и след като отстъпи назад ги взриви. Последва чудовищна експлозия, чиято светлина прекъсна кагемане техниките на Сико и Амо, но за сметка на това може би унищожи заплахата. Беше се вдигнала пушилка, прах, а отвари с номер 5 и 8 бяха изгубени завинаги в огъня. Единствения потърпевш от групата след експлозията бяха Йоши и неговите змии. Макар и повърхностни, той получи няколко обгаряния от хвръкналите огньове (-2 единици).
Между 3 и 10 секунди:
Нищо не се виждаше и миришеше навсякъде на мръсотия и изгорено.
След 10-та секунда:
Продължаваше да не се вижда нищо. Никой не знаеше къде точно е другия, но можеха да чуят вдясно от себе си смучене на въздух. Вакуума, който се създаваше без никакво съмнение беше от Заку. И вече той беше въоръжен, полу-невидим заради дима и най-важното... свободен. (armed). Всички наранявания, които бе поел Заку се равняваха на 160 единици. Акиоши някъде се бе изгубил в дима.
Йоши Танамото
Прах и пушек навсякъде. Йоши се тупна по ръката за да предотврати изгаряния от по-тежка степен от текущата, тъй като единия му ръкав гореше. Експлозията явно свърши добра работа, както и всичките техники за обездвижване на врага. Сега обаче Танамото едвам виждаше какво се случва. Само можеше да чуе как Заку засмуква въздух някъде отдясно. Този тип изобщо не се притесняваше, че почти му бяха взривили главата. Със сигурност, обаче беше поел сериозни щети и сега щеше да пробва да им го върне с нещо тежко и могъщо.
-Довършете го! - викна Йоши, който вече формулираше техниката си. Началния стадии започваше с директно изпращане на чакра навсякъде около него. Мигом започна да нарежда печат след печат, след печат, като накрая плесна с ръце пред себе си. -Suiton; Suishouha! - каза веднага и водата се завихри около него, готова да бъде насочена нанякъде. Светлокосия изобщо не загуби време. Той веднага насочи дланите си напред, след като се беше обърнал в посока на звука от засмукване. Това принуди водната маса да се понесе натам. Не беше с голяма разрушителна сила, тъй като това си беше повече защитна, отколкото нападателна техника, но ако Заку погълнеше толкова много вода и тя щеше да иде право в дробовете му. Едва ли щеше да му се хареса.
Сико Ризоно
// Не знам дали другите вече са писали, но нали така и така всичко става едновременно – пускам си поста и разчитам че и те ще пуснат техните според плана.

Първите 3 секунди:


Всичко ставаше ужасно бързо. Сико успя с техниката си, след което, за следващите 2 секунди, другите също успяха със своите. Амо направи второто кагемане, което малко изненада Сико, но по приятен начин. После се появи и Йоши. Джуцото което използваше беше малко крийпващо, но свърши доста добра работа в задържането на врага. Сега щеше да е нищо работа да го унищожат. Проблема бе че това можеха да направят само Ариса и Накао, тъй като бяха единствените свободни да се движат.
Сико забеляза как Заку отваря устата си и всмуква мощно въздуха около себе си. Какво беше това? Фуутон? Или може би катон. Катонистите също понякога всмукват въздух преди техника... не. Беше фуутон. И това не беше обикновено всмукване. Беше концентрирано и мощно. Сто процентов фуутон.
За щастие една от крийпващите змий на Йоши се уви около врата на Заку. Сико огледа внимателно змиите и се замисли как това всъщност е доста готина техника, имаща много и най-различни ползи. По-късно може би щеше да я научи.
И все пак оставаше пробелма с основната щета. Само Ариса и Накао бяха в състояние да направят нещо по въпроса.
В мозъка на Сико автоматично се включи един филтър, който на мига премахна Накао като възможност. Думите „дете", „глупак" и „неадекватен" бяха предостатъчно обяснение за това. Оставаше само Ариса. В нея беше надеждата им. Сико извъртя глава в нейната посока и... о, колко щастлив се почувства тогава! Тя имаше тагове в ръката си и вече бе тръгнала. Бе постъпила решително и смело, при това точно както трябваше в ситуацията. Истинско шиноби! Сико бе направил правилен избор като се беше доверил на нея... като се беше доверил на целия отбор.
-Малко ще ви поразтърси. – предупреди тя, точно преди да запали таговете които бе сложила на най-чувствителното място на врага. Точно така! Нека ни поразтърси! Важното е че тоя „бибип" няма да може да се възстанови след това, нали!
- Катсу. – прошепна Ариса, при което Сико не само не се опита да се предпази, но и застана по-твърдо, правейки всичко възможно кагемането му да остане все така силно. До последния момент той щеше да държи врага, унищожавайки и най-незначителните му шансове за измъкване. После...

БАМ~!!!

Ехото повтори експлозията многократно из цялата лаборатория.
Сико усети как кагемането му се разваля. После усети и как праха влиза в очите му, които бяха все така широко отворени. Не беше посмял да ги затвори, за да не испусне нещо важно... и не изпусна. Техниката беше успяла! УРА!!

Между 3 и 10 секунди:

Очите на Сико залютяха. Той все още можеше да вижда с тях (не че имаше какво да види) но го болеше от праха. Междувременно той не спираше да се чуди как беше станало така че не беше поел никаква щета изобщо. Това всъщност не му хареса. Надяваше се че експлозията ще е дори по-мощна. И все пак... миризмата на обгорена плът...
- Дали сме успели? – попита Сико, без да се замисля че другите също няма откъде да знаят. После се засмя тихичко и отстъпи крачка настрани, към стената която му беше по-близо. (Да предположим че е наляво)
Сико, разбира се, не повярва че са успели. Не! Беше прекалено хубаво, за да е истина. През оставащите 3-4 секунди той си припомни всички арсенали с които разполагаше и бързо осъзна че няма нищо с което да може да се бие в момента. Всичките му техники бяха или за близък бой, или работеха само при други условия. Точно вмомента Сико бе съвсем малко по-опасен от едно мишле. Това хич не му харесваше.

След 10-та секунда:

Звука.
Сико го разпозна веднага. Беше същия звук който бе чул преди няколко секудни. Това значеше само едно. Заку беше все още жив.
- Имаме проблеми. – каза Сико. Първата му реакция, разбира се, бе да предупреди останалите. Не беше сигурен дали и те са забелязали звука. После се включи неговата аналитична мисъл. Мислеше за техниката която бе видял и която сега чуваше. Тя беше Футон. Всмукване... не просто всмукване, а концентрация, събиране на въздух. Това значеше че скоро ще последва и неговото изпускане.
Нямаше идея какво да направи. Хрумна му да хвърли нещо. Но какво? Нямаше оръжия за хвърляне, нито техники за далечно поразяване. Можеше да хвърля от камъните, разпиляни от експлозията, но това бе толкова безсмислено, колкото да хвърля перушина.
После Сико осъзна че е чул думата „Суйтон". Надигна глава към Йоши и видя че той прави някаква водна техника. Добре! Мислеше бързо. Сико не се бе сетил за ефективността на суйтона в тази ситуация. Заку смучеше яко, което значеше че 100% щеше да се нагълта с вода. Това, най-вероятно щеше да прекъсне техниката му. Дори и да не поемеше много щета, Заку щеше да се нагълта и задави, което щеше да им спечели ценни мигове.

В този миг Сико осъзна каква ще е неговата роля. Той трябваше да е човека който да използва тези мигове. Нямаше кой друг да е. Ариса и Амо бяха жени. Сико, като един умерен сексист, им нямаше доверие че ще се справят с хладнокръвно убийство от този тип, дори и да става дума за звукар. Накао беше дечко. Дори и да можеше да държи оръжие, според Сико, той 100% щеше да се разколебае и да изпусне момента. Йоши... той беше единствения друг, който можеше да свърши работата, но той вмомента бе зает с друго. Нямаше да има времето да свърши и двете неща. Трябваше да е Сико.

Младежа тръгна настрани и с един скок се озова на стената, където тичаше (стъпвайки по нея и минавайки над една от масите) заобикаляйки Заку, за да му мине отстрани. Междувременно извади катаната си. Извади малко по-късата си катана, поверена му от Кокоро Еми (учителка от 6-та площадка в Кири). Тя беше най-здравата му катана и най-подходящата за случая. Другите катани бяха прекалено дълги и с тях се замахваше по-бавно и само при стабилна позиция. Тази обаче му позволяваше да вкарва всичката си сила в по-компактни и концентрирани замаси. Беше перфектното оръжие за изненадваща начална атака.
Сико все още не виждаше Заку, но знаеше че всеки момент дима ще падне от суйтона и ще го види. Именно в този момент той щеше да направи атаката си.

// Не правя нищо съществено. Просто се подготвям за атака в следващия пост, в случай че такава е необходима. Така увеличавам малко шансовете си за следващия пост.

Това е "lo-fi" версия на нашия форум. За да видите пълната версия, моля натиснете тук.