Помощ - Търсене - Потребители - Събития
Пълна версия: Група две
Naruto Adventure Chronicles > OOC > Хранилището > Райд
Хитогороши Данкиша
В библиотеката на Хамасаки Кьока се оказа, че има бинго книга с доста интересна информация. Корицата й бе цялата изцапана с кръв, но за сметка на това няколко от страниците й все още можеха да се разчитат от полу-грамотен човек. Тя успя да научи от тома за лаборатория на Орочимару, която е скрита от лицето на света. Тя пуска слух по улиците на Коноха и много скоро намира още няколко "умни глави", с които да се впусне в изпитанието... В помощ й се оказаха Хисаки Юка и Каори Анзу - нейния приятелки. Двете момичета моментално разпръснаха мълвата по улиците. Можеше да се каже, че ако не бяха тези двете, тази група нямаше да е в този си състав.
oro1.gif th_kabuto.gif

Група номер две бяха в пълен състав и се намираха точно между две изсъхнали дървета част от гората заобикаляща Коноха. Минавайки между тях обаче, всеки се появяваше насред лабораторията на Орочимару. Можеше да се каже свободно, че това бе главния вход. Охраняван единствено от джутсо, което ти внушава да не минаваш точно през това място, всеки знаещ за реалното местонахождение на лабораторията, можеше свободно да влезе в нея. Кьока бе споделила това с групата си и сега всички можеха да преминат спокойно...
oro1.gif th_kabuto.gif

Нео Шифър и Кин Харада бяха от хората привлечени от личността на Орочимару. Знаейки, че това е едно от неговите скривалища, двамата можеха лесно да открият нещо, което щеше да им е от полза. Нео също желаеше да даде урок на Орочимару като нахълта в неговото убежище. Кин изглеждаше разсеян всякаш въобще не знаеше кой е този Орочимару, но името му поне звучеше крайно интересно.
oro1.gif th_kabuto.gif

Маташи Бозу бе малко над другите. Той бе дошъл за слава. Най-нахъсан от всички, той мечтаеше да се докаже пред останалите и затова се бе наредил първи да влезе в мястото... сега му оставаше и да събере тази смелост...
oro1.gif th_kabuto.gif

Йасуда Джуничиро щеше да е черната овца в групата. Беше от онези персонажи с тъмно излъчване, а в очите му не гореше "волята на огъня", а "жаждата за омъщение". Личеше му, че е тук само заради самия себе си, а останалите щяха да са му просто нещо като допълнителен инвентар. Другите обаче дори и да не го харесваха, трябваше да се справят с него заради силата му. Всички присъстващи осъзнаваха, че каквото и да предприемат, щяха да имат нужда от опита на Йасуда.

oro1.gif th_kabuto.gif

Нуждата от одобрение на коментарите е махната, докато не срещнете своя бос.
Бундо Кезоуко
Всички осъзнаваха силата на Йасуда, освен може би Бозу, който виждаше в съотборника си по-скоро едно емосано хилаво дете. Не беше узнал все още за неговите способности, освен от някакво вмятане на Кьока за силния суначанин, защо докато те обсъждаха своите силни и слаби страни, момчето уринираше в един шипков храст. Доказателство за това беше порязване по кожата около левия му тестис, тъй като докато уринираше, момчето се опита да набере малко шипка за ядене. Нямаше нито едно смислено действие в онази минута на еуфория, по време на приключението му за слава. Докато се намираха пред входа на лабораторията, за която госпожица Кьока му беше разказала, Бозу тръгна с главата напред, започвайки да маха с ръце и да разчиства паяжините, за да предпази важните прически на дамите със себе си. Дамите и Кин тоест.
- Само внимавайте къде стъпвате. - говореше момчето, докато се опитваше да оглежда тунела, макар и да бе тъмно. Наблюдаваше мястото за жици, скрити капани и подобни неща. Особено за неравности в дестинацията му, за да не си изкълчи глезена и да се лиши от правото на доказване като истинско шиноби от Коноха.
Хисаки Юка
Юка сбърчи носле, придобивайки доста нелицеприятна гримаса за околните, докато скептично се отвърна от Бозу. Хисаки дори не се беше надявала да попадне сред сериозен състав, изключая верните й другарки Кьока и Анзу, но все пак се надяваше на нещо по... по-интелектуално. Разбираше, че Бозу имаше острата нужда да освободи напрежението, но нямаше необходимост да го прави публично достояние.
Куноичито въздъхна едва чуто, като продължи напред. Все пак, макар и всеки със своите странности, за да оцелеят в това приключение, имаха нужда един от друг.
Гледаше да ходи зад останалите, тъй като често си патеше от челната позиция, пък и не искаше да възпрепятства Маташи, който стремглаво се хвърляше в боя, за да бъде техния славен водач.
Тунелът далеч не бе най-гостоприемното място на което можеха да попаднат. Беше усоен и мрачен, а от някъде лъхаше смразяващ вятър, сякаш се намираха във втория кръг на Ада.
Акио Тенсей
Шумната прозявка на събуждащия се Кин се разнесе из хотелската стая.
-Какъв хубав ден!- възклицанието му обаче не след дълго се превърна в нещо доста по-различно.
-Тя...- очите му се присвиха а тестисите му скочиха обратно в тялото му, когато се сети кой щеше да идва с тях. Каори Анзу, единственото момиче, което имаше смелостта да бъде болезнено искренa с него. Беше й нужно само едно изречение, за да бъде запомнена и то не с хубаво.
-ЪЪЪХ!- недоволно се тръшна отново в леглото при тази мисъл, която развали сутрешното му настроение. След около още пет минути въртене в леглото, генина събра достатъчно сили за да вдигне кокалите си и да ги занесе до банята, където за пореден път се стресна от външния си вид в отражението на огледалото. Тъй като се очертаваше да бъдат доста хора се почувства длъжен да изглежда максимално добре.
Ежедневната бюти ротация беше подсилена с още един гребен и определено повечко парфюм. Най-накрая контенето свърши и Кин изхвърча от хотела като коркова тапа. Нямаше идея кои бяха Нео, Хисаки и Йасуда, но дори и да не искаше, щеше да се запознае с тях за доброто на групата. Позитивното му настроение беше породено от факта, че нямаше и идея колко опасна беше всъщност цялата работа.
Генина се нареди пред червенокоската, защото нестабилния и ентусиазиран Бозу не му вдъхваше особено доверие.
Мястото му се хареса за разлика от на Юка, но за него все още не бяха важни останалите. Съвсем скоро щеше да разбере истинската опасност и чак тогава щеше да промени отношението си и да прави нещо различно от това да изглежда добре.За негов късмет Анзу беше по-напред, където трудно щяха да комуникират, отново...за доброто на групата.
До колкото за силата на Йасуда, розовокоското беше наясно колкото и за самия Орочимару тоест изобщо. Слагаше ги всичките под един знаменател, дори и да беше наясно, че бяха различни и уникални по характер хора.
Каори Анзу
Съвкупност от биполярни алюзии пробяга през настръхналото тяло на чернокосото куноичи,и в следващия момент сама не бе сигурна накъде и по каква причина се отправя.Краката й се движеха механично,в пълен дисонанс с обхваналата я ментална апатия,касаеща същинската причина на сегашната й ситуировка.В много аспекти съзнанието й натрапваше,че нищо от предстоящото не се побираше в рамките на безопасното,и с алармираща контрираност припомняше тласъците на личните внушения,които я бяха докарали до тук,наедно с констатацията относно опаснометъра на всеки втори средностатистически шиноби.
И макар да знаеше,че цялата ментална хаотичност,която я обгръщаше със студени длани бе просто възприятие от джутсуто,Анзу не можеше да се отърве от двоиствеността на съзнанието си,докато то само не даде препратка към маргиналността у причините на събеседниците й да стоят редом с нея и да се противопоставят с крачка напред,не само на техниката,но и на съдбата,като цяло.Нейната водеща матрица и волеви подтик лежаха в подпсихчното равнище на чувствата,неподвласни на натрапените външни прояви,независимо от какъв калибър.
А колкото до приятната компания - е,тя бе добре дошла с присъствието на Юка и Кьока,и макар да знаеше малко за останалите,синеоката девойка се усмихна съвсем леко за поздрав,осъзнавайки,че е напълно възможно да всее страх и ужас у розовокотото момче,чийто феминистичен изглед малко я комплексираше;да създаде партньорство на професионално ниво с момчето от Суна,което възприемаше като ценен съюзник;да придобие мелодраматичен изглед в очите на волния и свободомислещ киричанин;и да разлее топло чувство у веселяка на компанията - Бозу,у когото пламъка на ведрината сякаш не угасваше и за миг.Палитрата от характери,предпочитания и възприятия бе изключително ярка у новосформиралия се боен отряд,и Анзу оценяваше с цялото си сърце всяка една от тези малки прояви на индивидуалност,събрана в букет от борбеност и единство.
Хамасаки Кьока
Последна щеше да влезе червенокоската. Странно, като точно тя се бе нагърбила със задачата да будува по цели нощи -всъщност й отне точно четири часа- докато разчете мазните тайни на Орочимару, съдържащи се в мистериозно попаднала на рафта й - книга. Хм, сигурно поредната простотия на баща ми, си бе помислила девойката, докато оглеждаше преценяващо богата си селекция от книги и случайно се бе натъкнала на мизерна книжка с опърпана корица. И това кръв ли беше? Защо никой не пазеше книгите си?! А-ха да я захвърли в случайна посока, с надеждата да е под дивана, когато корицата, и без това едвам задържаща се към останалите листа - се откъсна и даде възможността на куноичито да прочете двете изписани с черно мастило думи: Бинго Буук.
Заинтригувана до немай къде, седна спокойно на креслото в гостната и се зачете. Зачете, всъщност, бе далеч от истината - на почти всяка страница имаше пръски кръв и думите бяха неразбираеми. Накрая, повече от притежание на ум, отколкото от реално прочитане, събра предоставената й информация в едно цяло, формулира я, предъвка я и реши, че в леговището на Орочимару ще има поне едно нещо, което да й е от полза в бъдеще. И понеже беше умна, осъзна, че сама няма да сполучи. Но кого да вземе със себе си? Пусна мухата на Анзу и Юка (пустата Ариса си бе взела соло мисия) и до минути цяла Коноха знаеше. А до час имаше готов боен отряд пред обозначеното в творческия труд място. Не знаеше дали да се радва на срещата си с Бозу, Кин и Нео, които познаваше от най-различни места, и дали да се притеснява от притеснителния непознат тип. Прецени, че щом е дошъл, ще подпомогне целта й - независимо, че не знаеше каква е. То и тя самата не знаеше каква е - така че всичко беше тип-топ.
Представянето, явно, бе оставено за по-късно, защото в единия момент Бозу най-неприлично пикаеше в шипков храст (мозъчните му проблеми се бяха задълбочили от последната им среща), а в следващия с бойни викове търчеше из предполагаемото леговище, сякаш отиваше на гости на баба си, а не право в лапите на Враг №1.
И когато всички приеха съдбата си и завлизаха към непознатото, Хамасаки поседя, погледа тъпо, зачуди се дали да не се прибере вкъщи, но възможността да забогатее и да набара и някой друг таен свитък или колбичка със смъртоносна отвара я накараха да запали нинджа обувките и да догони колегите.
Йасуда Джуничиро
Сунаджията бавно прекрачи. Сведенията му бяха, че това е главният вход и само можеше да се надява, че охраната му няма да е подобаваща на главен вход. Бяха го открили повече от лесно, което вдъхваше някаква надежда на момчето. Заедно с нея обаче си даваше сметка, че мястото, в което щяха да се озоват след броени мигове можеше да се окаже изоставено. В такъв случай идването му тук щеше да е напразно. Момчето забърза крачка, сякаш това щеше да му гарантира, че хората вътре няма да си тръгнат...
Йасуда следваше останалите. Не изгаряше от желание да е с тях в този момент, който беше чакал толкова дълго, но... Въпреки всичко, момчето си даваше сметка, че може да са полезни, колкото и да негодуваше да го признае. Живите щитове винаги бяха от полза. Особено когато сами изразяваха желанието да са такива, както правеше този палячо на чело на колоната. Момчето се движеше предпоследно, макар всичката му логика да подсказваше, че трябва да е най-отпред. Беше наблюдавал спътниците си и по всичко личеше, че Джуничиро е най-опитният тук, което значеше, че имаше най-големи шансове да оцелее капаните на Орочимару. Е, щом Бозу изгаряше от желание да ги предпазва от тях с тялото си, сунаджията нямаше да възразява. Просто продължи да ходи заедно с тях, като поне се радваше, че за момента бяха тихи - това щеше да му позволи да долови всеки неестествен за това място звук и да се подготви за защита от евентуален капан. А при първа възможност щеше да се отърве от тези...
Въпреки всичко, момчето беше на щрек повече от всякога. Дори и празно, това място все още щеше да е важно за Орочимару, което значеше, че всичките му стари защити щяха да са на място. Всяка погрешна стъпка можеше да му коства много и успокоението, че има няколко души преди себе си не беше достатъчно.

Нео Шифър
Нео пристъпи в скривалището наблюдавайки го с отворена уста и леко изциклили очи.
- Лелееее.....явно този Орочимару знае как се правят нещата. - каза чернокосият сякъш говореше на себе си. Гласът му имаше ехо и това разсмя генинът, който се почеса по главата. Продължавайки напред той срещаше тъмнина...от време на време някой контейнер или нещо такова светещ в някакъв анти-природен цвят като много светло лилаво или страшно странно зелено. Нещо което Шифър не бе виждал и беше жестоко впечатлен.
- Ууууаааааа - каза той доближавайки се до един огромен син прозрачен съд, в който явно нямаше нищо. Той почука на стъклото няколко пъти и звукът който се издаде реално му хареса. Затова го направи още няколко пъти. ;д
- Кхем...кво ли пък има вътре?? - запита се генинът и си заби физиономията в стъклото опитвайки се да прогледне през вероятно странна течност, която сигурно беше слуз или някакви сополи от еднорог. Окото му се мърдаше и ако имаше нещо вътре можеше да забележи голямото зелено око на Шифър опитвайки се да намери нещо интересно. След това момчето отдалечи глава и се огледа дали някой го наблюдава.
- Ммм..що пък не.. - каза си той и облиза стъклото все едно ближе голям сладолед. ;д
- Блях...- кхъм-кхъм - реагира зеленоокият облизавайки сигурно сантиметри прах. Той се хвана за гушата разтърквайки си я и се изплю встрани няколко пъти. Киричанинът продължи с малки крачки да разглежда помещението в което се намираше като гледаше да не издава излишни звуци. Сякъш преди малко не го беше направил.
- Оооофф... - каза той от скука и след това дочу ехото си, което също каза 'Оооофф'....невероятно. След това Нео започна да мяука, следователно се чуваше и това.
- МиииииииААААААууу - мяукаше като най-недъгавата котка, но важното бе че му бе забавно. След няколко мяукания това му омръзна и Шифър започна да лае.
- УАФ УАФ УАААААФ, хахаха - като накрая се хвана за горема понеже му стана доста забавно. Последното лаене беше с малко удължено 'а' което направи ехото доста по-забвно. Последваха няколко минути в изучаване на скривалището и как то реагира на звукове. И така Шифър завърши с имитацията на папагал. Тук на всичко отгоре започна да се върти в кръг и да подскача на едни крак имитирайки крила със сгънати ръце.
- Кут-кут-кудяяяяк...кут-кут-кудяяяяк~ - и изведнъж се спона. - " Чакай бре...това е кокошка не папагал..ха-ха-ха.. " - каза си тй присмивайки се сам на себе си.
- Дайте ми пари...дайте ми пари...донесете ми пари.. - говореше Шифър хванал с едната си ръка носът питвайки се да докара папагалски глас. След като всичките детинщини му омръзнаха той просто се извика на животно.
- ООооой...който се крие в тъмното е тъъъп...който се крие в тъмното е тъъп. - и потупа задника си наподобявайки децата от първата година в академията. Нищо че беше вече генин...Нео все още си оставаше малък.
- Не можеш да ме хванееееш...не неее~... ти не можеееш. - танцувайки си и размяткайки ръце момчето явно трябваше да е с нещо зает за да спре с всичкият цирк. Игричките му омръзнаха и той застана като пирон на едно място и затропа с един крак. Скръсти ръце и се загогледа този път сериозно.
Хитогороши Данкиша
Бозу и Нео превличаха вниманието на околните към себе си независимо дали го искаха или не, макар че изглеждаше всякаш целяха точно това. Действията на двамата не направиха нищо друго освен да вдигат излишен шум, който изглежда не впечатли особенно останалите. Това, което двамата наричаха "помощ", в момента по-скоро се оказваше във вреда. Дори и наистина около тях да имаше някой, едва ли щеше да бъде провокиран по начина, по-който бяха избрали да действат тези двамата.
oro1.gif th_kabuto.gif

Анзу, Кьока и Юка изглежда щяха да оставят физическата на останалите и щяха да се дистанцират като мозъците на цялата операция. Анзу бе впечатлена от шайката, която се бяха събрали в края на краищата. Кьока и Юка пък не изглеждаха толкова доволни като приятелката си, но нямаше да имат друг избор освен да се примерят и да се надяват да свършат работата си с хората, които им се намираха подръка.
oro1.gif th_kabuto.gif

Кин бе мълчалив.

oro1.gif th_kabuto.gif

Втората група тепърва навлизаше в лабораторията. Това, което направи първо впечатление на влезлите беше колко запуснато бе всичко. Може би тук не беше стъпвал човешки крак поне 5 години.

Както казах на първа група. Сега можете да разкажете как точно виждате запусната лаборатория. След това ще допълня кой какво е забелязал.
Нео Шифър
Вече отегчен Нео продължи да разглежда лабораторията. Шавайки насам-натам забеляза, че вече са дошли и други хора. " - Вярно че чух някой да казва нещо за стъпки. " - каза си Шифър поглеждайки през рамо. С големи и бавни крачки момчето добиваше информация какво може да се прави тук съдейки по ивентарът. - " Експерименти. " - каза си чернокосият почесвайки се по рамото. Киричанинът размърда вратът си и той изпука някоко пъти. Изведнъж както си ходеше попадна на голяма библиотека с книги и скролове.
- Хмм...интересно. - каза си под носът зеленоокият и се доближи към библиотеката, която се оказа покрита с паяжини и на рафтовете пред книгите имаше малко прах. Това го разбра след като с два пръста обърса малко от нея само за да провери нещо. Той продължи с разглеждането подсвирвайки си лекичко вече ясно забелязвайки че имаше и други хора. - " Ооох..слава богу.. " - успокои се той като сложи ръце зад кръста продължавайки да разглежда. Явно този Орочимару беше доста добре снабден с информация и сигурно разбира от приготвянето на неизвестни засега на Шифър неща. Докато ходеше той се замисли. - "...но такава голяма лаборатория не може да я ръководи сам човек. Трябва да има работници или някакви прислужници.. " - като след това отвори рязко очи явно просветлен от нещо. Момчето стисна единият си юмрук толкова силно, че чак го заболя малко. - "..масака....роби? " - след това отпусна захватът за да не се нарани или най-малкото да ни се доставя дискомфорт. Нео се сети с какъв тип си имат работа. Именно затова беше дошъл тук. Орочимару не ценеше човешките животи освен ако тези животи нямат искра на необикновенна индивидиалност или нещо, което ги отличава от другите иначе казано - гений. Момчето намали размерът на крачките и започна да диша по-бавно за да се успокои. Да използваш един живот само за да докажеш някаква теория или някаква твоя следа обезмисляше този живот. А Нео не смяташе да остави ненаказан човек, който обезмисляше човешки животи. Беше дочул че този човек е убил 2 кагета на изминал чуунински, което означаваше, че е много силен.
/информация за орочимару е представена на всяко шиноби след онзи ЧИ. Всеки знае за него така че това не е нещо което 'героят ми няма как да знае за това' щом можем да чуем слух за лабораторията му..така можем да чуем и слух за 2 кагета убити от един човек./ И тази лаборатория подсказваше на Шифър, че този вид занимание вероятно е негово хоби. - " Но за какво му е такова място? Какво изследва толкова? " - запита се момчето наум опитвайки се да се досети. За жалост нямаше и грам идея. Вероятно скоро щеше да разбере. Знаеше само няколко неща. Ако този човек беше някакъв тип 'учен' или 'изследовател' то лабораторият на такива хора винаги се охраняваше от някой. Все пак всеки уважаван себе си колекционер не обичаше да му разкриват тайните в неговите скривалища, особенно ако търсещите отговори бяха групичка генини. А и такива големи фигури с такава цветуща история като неговата нямаше как да нямат дясна ръка. На групичката им предстоеше да преживеят нещо наистина забавно. Всичко в което имаше тръпка беше забавно. Шифър с всеки изминал път щом усетеше тази тръпка все повече и повече свикваше с нея доставяйки му удоволствие. Само където тук се бяха изправили срещу човек, който ще ги убие или нареди убийство им без да му мигне окото или иначе казано - чисто зло.
Йасуда Джуничиро
Нео, обмисляме да те убием. Излъгах се да ти прочета предните глупости, тоя път дори т'ва няма да направя.

Преминавайки през двете дърветата, които се явяваха вход на мястото, шинобитата се озоваха в нещо, което на пръв поглед изглеждаше като нацистки концлагер (така си го представям аз). Ефектът на появяването им беше като генджутсу - всичко се разми и за миг изчезна, представата им за пространство ги напусна, оставяйки само мрак след себе си. След броени мигове, които им се сториха прекалено дълги, замъглените очертания на помещение започнаха да се материализират отново, давайки на Йасуда да разбере, че това, което бе помислил за концлагер всъщност беше лаборатория. Помещението беше огромно и тъмно и съдейки по всичкия прах във въздуха и по предметите, не беше употребявано за каквото и да било от години. Това обаче никак не го правеше по-малко интересно, защото очевидно хората, използвали го се бяха изнесли, изоставяйки всичко след себе си. Всички епруветки и колби, всички книги, всички хаотично разпръснати листи със какви ли не записки и схеми, напълно неразбираеми за Джуничиро, бяха изоставени там и всичко, което правеха в момента бе да тънат в забрава. Мястото, следователно, изглеждаше спокойно, но Йасуда не можеше да повярва, че е и безопасно. Не вярваше, че всички тези тайни тук могат просто да бъдат изоставени. Не можеше да повярва, че толкова много знание може да бъде захвърлено без алтернатива да бъде потърсено обратно. Очите на момчето шареха неспирно, оглеждайки всичко подозрително и търсейки каквито и да било следи от движение. Тук мястото беше по-широко и нямаше нужда от колона, за това момчето се отдръпна с няколко крачки от групата, като много внимателно наблюдаваше стъпките си. Знаеше, че всяка една погрешна стъпка можеше да му коства живота или живота на някого от групата. Едничката разлика беше, че във втория вариант не му пукаше особено. Също така избягваше да се доближава до каквото и да било, най-вече стени, както и предмети, които не изглеждаха естествено разположени. Бавно навлизаше навътре, като мракът наоколо все повече се сгъстяваше, а въпросът 'защо е тук' започна да се появява неканен в главата му. Колкото повече оглеждаше помещението, толкова повече си даваше сметка, че тук няма да срещнат жива душа. Нямаше да открие така желаното си отмъщение тук...
Хамасаки Кьока
Докато през очите на Нео групичката едва ли не бе попаднала в Страната на халюцигените Чудесата, а Йасуда въприемаше помещението като концлагер, то червенокоската виждаше огромна зала. Огромна, празна зала и тази реализация я разочарова и сломи приключенския й дух.
В книгата, вероятно принадлежаща на баща й, никъде не се споменаваше, че лабораторията е изоставена. Логично, помисли си девойката, да я изоставят веднага, щом тръгне мълвата. Но чувството, че е предадена и че си губи времето си оставаше загнездено дълбоко в нея.
Детинско или не - очакваше да се изправят поне срещу един противник, ако не срещу самият Орочимару. Та нали за това бе организирала сегашната си компания? За да се бият срещу въпросния враг, докато тя седи отстрани и...анализира. О, колко ентусиазирана бе, когато преди минути -макар да ги чувстваше като часове- гледаше мястото между сключените дървета и въпреки че виждаше зеленина, знаеше, че премине ли от там нова гледка ще се разкрие пред търсещия й взор. Хиляди мисли и картини минаваха през съзнанието й и във всички тях тя и групичката й бяха възкачени на нивото на супер герои, с едничката мисия да победят злото. Само дето в тази лаборатория зло явно нямаше. Или се криеше доста успешно...твърде успешно.
Тежка въздишка се отрони от устните й, а изражението й стана още по-измъчено, след като стана свидетел на всичките метаморфози на Нео - от домашен любимец, до селски добитък. С какво бе заслужила това? Искаше компетентен отбор, а не странни, чалнати хора, за чиито способности почти нямаше информация.
Улови движение с периферното си зрение; промяната на пейзажа пропъди моментните й разсъждения и куноичито застана нащрек, докато не осъзна, че просто единият й съотборник -така и не й бе останало време да разбере името му- се бе преместил от своеобразната колона, която някак се бе заформила.
Проследи движенията му с поглед, но в процеса на тази си мисия се разконцентрира; окаяното състояние, в което някогашното скривалище бе най-безцеремонно зарязано привлече жадното й за открития внимание. С малко повече напрягане, защото все пак от дневна светлина се бяха озовали в сумрак, фокусира разпръснатите листа. Листа, някои от които надраскани от-до със записки, изрисувани със странни, притеснителни и плашещи картини или просто неволно водени разсъждения. Дори й се стори, че поне на един от рафтовете все още се подвизаваха бурканчета, различни по размери и форма, вероятно кристални - от насъбралия се дебел слой прах бе невъзможно да се прецени материята. А и съдържанието.
Ръцете я сърбяха да се отцепи от групата и да се захване със събирането на всички тези материали - явно някой бе чул молбите й и бе откликнал на тях. Не трябваше да забравя обаче, че това не бе обикновена зала, а скривалището на един от най-страховитите и най-издирвани персонажи в историята и, въпреки запустелия вид, на всяка крачка можеше да дебне капан. А девойката бе далеч от опитна и не можеше да си позволи да се разхожда сама.
- Предлагам да не се отдалечаваме много един от друг. И да не пипаме нищо.
Стрелна Нео с предупредителен поглед, защото той даваше вид на нехаещ тип, преди да продължи да обхожда залата с поглед, с главна цел - анализиране на местонахождението и попадане на нещо, което би им било от полза.
Каори Анзу
Още с първата крачка,която чернокосото куноичи пое към неизвестното,сензитивността на телесните й принадлежностти бе осезаемо повишена,и макар да не искаше да чува нечленоразделните звуци на непознатия зеленоок герой,който изглеждаше доста изненадан от появата им - макар че бяха с него през цялото време - тя неволно се бе превърнала в машина за усет,чиято систематизирана осезаемост алармираше при всеки трепет на външния топос,та животинските прояви на Шифър кънтяха безмилостно в изнеженото й слуховъзприятие.
Но не беше само то,което сигнализираше и постоянно припомняше местоположението на групата,тъй като яркосините й очи трескаво шареха наоколо,макар тялото й да бе застинало в кротка статичност - и търсеха недомлъвките и капаните,които мястото предлагаше щедро за неканени гости.
По настръхналата й кожа и мъничките изправени,едва видими власинки там,пробяга поредния трепет на алармираност,и Анзу си пое въздух така леко,че едва успя сама да се наслади на новопридобитите факти за тукашните миризми.Свежия въздух на Коноха бе тренирал добре сетивата й - привикнали на благоухание,затова можеше лесно да бъде доловена интензивната миризма - плаваща из въздуха тежко - създаваща алюзията за недобрронамерен домакин,излъчващ неприятен аромат на сяра,който може би бе придобит в това запарено помещение,в следствие на множество експерименти с взривоопасни вещества.От друга страна - ако не това - можеше да бъде всичко,тъй като мястото изглеждаше достатъчно запустяло,за да се поддаде на влиянията на вътрешната тежка атмосфера и да деградира с разграждащата си киселинна прегръдка всеки останал животворен елемент,превръщайки го в поредната частичка пъзел от злобовонната аромна феерия в помещението,чийто истински състав,Анзу не можеше и да отгатне.
А може би не бе така...може би не всичко наистина бе такова,каквото изглеждаше,и самият факт,че допреди минута се намираха в генджутсу,което едва не я накара да забрави причината за посещението си тук,и да загърби благоприличието,отстъпвайки назад - отново я накара да потрепне и лицето й се намръщи в подозрителна гримаса.
Въпреки генджутсуто да бе отминало,тъй като го бяха преодолели - никой не бе сигурен какво се случва - и всеки любопитно оглеждаше главната дестинация като поредната туристическа атракция,чийто сериозен гид засега се явяваше единствено Кьока - а до някаква степен и момчето от Суна,което предпочиташе да мълчи,пред това да пречи на цялостната операция с шумовите си замърсители,като Нео.
И никой не се замисляше,и никой не знаеше.Единствено жаждата да открият нещо ново и вълнуващо бе подтикнала присъствието на повечето участници в приключението,и достигнали до апотеоза,те разузнаваха точно толкова,колкото да намерят нещо ценно за себе си,или шареха любопитно с очи - за да разучат,ала единствено за описателна цел при поредния разказ на гордост.Ами остатъчния ефект,останал зад гърбовете им?Ами генджутсуто?Дали бе изцяло развалено?Колко километра обхващаше?Откога стоеше там?
Хладният,но наситен с медна нотка,мецосопран,на чернокоската,огласи помещението за първи път,и ехото в широкото помещение,я посрещна обратно:
- Кьока е права,не рискувайте.Все още не знаем дали мястото е ненаселено и безопасно. - ръцете й потрепериха и тя притвори за миг седефеносините си очи,с надеждата тази секунда на успокоение да не бъде последната в живота й.Не,не се страхуваше...не и за себе си,не и когато двете червенокоси фурии бяха тук.Всъщност - защо се заблуждаваше,когато силно се притесняваше именно за тях - обречени в шумното присъствие на хора,за които този приключенски момент бе повече забавен,отколкото наситен с дебнещи опасности.
Анзу не ги винеше - дори ги харесваше,но въпреки това не можеше да им позволи да свалят гарда на всички,и да загинат безславно поради простата причина,че не са уцелили момента,в който да се забавляват.
Поемайки си дъх,колкото да разсее съмненията относно треперливите хладнини,лазещи под дрехите и стъпващи по тялото - имагинерен плод на въображението й - Каори притвори отново клепачи и вдигна ръце пред тялото си,сключвайки пръсти в устойчив сийл:
- Кай! - от всички мисли,които препускаха в съзнанието й - нито една не вещаеше неприятна алармираност.С това свое действие,Анзу целеше да премахне евентуалната мъглива завеса на поредното неосъзнато генджутсу,което щеше да разкрие истинския облик на мястото,или пък щеше да се отърве от остатъчния ефект на миналото - което ги бе посрещнало на пристигане тук.Дори и нищо да не се случеше,тя се чувстваше длъжна да застрахова себе си и останалите,макар това да значеше,че може и да се посрами мъничко пред новопридобитата си компания - ако в следствие на действието си,не пожънеше никакъв успех.
Акио Тенсей
Поведението на Нео не успя да събуди особен интерес в Кин, само може би го накара да стигне до извода, че в групата имаха още един клоун, което донякъде беше притеснително. Това, което направи най-голямо впечатление на розовокоското дотук бяха двете изсъхнали дървета, които представляваха портал между Коноха и Отогакуре. Никога не беше срещал подобно джутсу и с това започнаха подозренията му за трудността на странната задача. В групата имаше три момичета, три момчета и един Кин, който тихичко си тананикаше някаква мелодия. Ни най-малко не подозираше, че се намираха на остров и околността явно не му правеше чак такова впечатление, както на момичетата. Това се дължеше на живота му преди да се нанесеше в Коноха. Беше се нагледал на какви ли не работи и постоянно се местеше, а условията за живот не бяха никак розови, каква ирония само. Тъй като беше дошъл в селото доста след случката с Орочимару, всичко което знаеше за него бяха слухове, на които не обръщаше особено внимание. Начина по който хората интерпретираха човека змия му се струваше нелеп и най-вече преувеличен, затова изключваше опцията той да е причинил смъртта на третия Хокаге. Твърдоглавието му можеше да пребори и най-добре доказаните факти, точно като този. Невниманието също така ограничаваше способността му да помни, затова в момента се чудеше каква бе целта на мисията.
С навлизането им в лабораторията автоматично личността на Орочимару го заинтригува, само по начина по който беше подреждал нещата си. Беше пределно ясно, че искаше да знае повече за него, дори и да не вярваше, че е толкова могъщ колкото се говореше. Преди това обаче му хрумна, че всичко можеше да е поредната странна генджутсу техника, затова сключи сийл:
-Кай!- тихо каза генина, отпускайки чакрата в опит да развали потенциално вражеско джутсу. Беше интересно как двамата с Анзу мислеха по един и същ начин, защото едновременно направиха техниката, без дори да се договарят. Е, явно наистина противоположностите се привличаха! Гласа й идваше някъде отзад, но беше достатъчно силен, за да го чуе.
Не след дълго се върна на мисълта за Орочимару, за който изграждаше собствена представа. Въпреки това се реши да извлече възможно най-много информация и поради тази причина извъртя леко глава вдясно и погледна момичето, което беше зад него.
-Какво знаеш за Орочимару?
След това се обърна в първоначалната си позиция и зачака развълнувано отговора й. Тъй като тя беше момичето, което го беше поканило на цялото нещо, се надяваше тя да знаеше най-много по въпроса.
Продължаваше да оглежда мястото, но се беше фокусирал най-много върху гласа на Юка, който все още не достигаше ушите му.
Колкото повече навлизаха в лабораторията, толкова повече се засилваше странното чувство в Кин, наподобяващо страх. Това доказваше, че дори и човек да не знаеше какво бе това място, тръпката която гарантирано щеше да получи от самото си присъствие там, щеше да му подскаже, че е необникновено...
Хисаки Юка
Стъпките им монотонно отекваха по пътя към залата, а листата, вмъкнали се с попътния вятър бяха постлали хрущяща пътека под краката им. По стените нямаше факли, а само изоставени, ръждясали пръстени за такива. По запуснатия вид само на обкръжението си личеше, че скривалището не е влизало в употреба скоро.
Професионалното им мълчание беше нарушено в момента, в който Шифър реши да се трансформира в няколко животни, явно с цел да разчупи леда. Юка не съдеше хората, които се държаха така, а, напротив – разбираше ги. Самата тя се падаше доста дива, но всичко си имаше граници, както казваше баба й. Нео се държеше повече от глупаво и нелепо в този момент. Намираха се в предверието на едно от множеството скривалища на Орочимару, а той най-безцеремонно издаваше позицията им, докато се държеше крайно просташки. Тиха въздишка се откъсна от меките й устните, докато с досада извръщаше поглед, само за да отбележи тъй жадуваното място във визуалния си хоризонт. Падаше се авантюрист по душа, и окаяният вид на лабораторията дори не я жегна отвътре. От малка беше научена, че колкото по-опустошено изглежда мястото, толкова по-голяма е вероятността това да е с цел прикриване на следите, или, още повече – на несметните находки и куриозни предмети.
Кьока беше права, най-практично щеше да е да не се отделят един от друг. Само Бозу и Нео я притесняваха. Можеше да има скрити капани, или какво ли още не, а те толкова стремглаво се хвърляха в боя, че беше притеснително. Момичето сви рамене при мисълта, и продължи напред.
В центъра на оказалото се, в последствие, кръгло помещение, беше разположена дъбова маса, на която й липсваше едното краче, а по тежката й, издраскана повърхност имаше разпилени, пожълтели листа с най-различни драсканици и мастилени петна по тях. Върху подът имаше сивеникави напукани плочки, а боята на стените се лющеше и създаваше всичко, освен гостоприемен вид. Няколко плаката, обясняващи човешката на анатомия се бяха свлекли на пода, лепилото контрастиращо със светлия гланц. Уловила погледа на Хамасаки, огненкосата се доближи до едната от стъклениците, опитвайки се да идентифицира съдържанието й, докато не бе прекъсната от резкия аромат на лимонени кори и... розмарин?.
Въпросът на Кин не я хвана неподготвена, нито пък внезапното му присъствие я стресна. Лека усмивка заигра на лицето й, докато се обръщаше механично. От деца бяха обучавани да очакват дори неочакваното.
- Ами, Орочимару... Той е нещо, като най-големия ни антагонист, би трябвало да го знаеш това! Учи се в Академията. –размаха показалец пред лицето на розовокосия, - Освен всичко друго, той, както може би си разбрал по тази лаборатория, обича да експериментира, но... експериментите му не са обикновени! Например, може да направи така, че от теб да заизлизат пипала, или да ти порасне рог! Занимава се с генни мутации и нарушава всички биологични закони, което, според мен, дори не трябва да се случва. Не знаеш с какво се захващаш, ако прекрачиш границата на нещо толкова велико, като биологичния цикъл, например. Преди време... – преглътна тихо, оставяйки се на сивата феерия от спомени да обгърне съзнанието й, - той отпрати огромна атака към нашето село! Едва успяхме да се опазим, а също така дадохме много жертви.
С това прекрати историята си, разсеяно и същевременно някак съсредоточено, гледайки един от падналите плакати. Не искаше да си спомня повече за атаката, нито за това, което бяха преживяли със съотборниците й по онова време.
- Е, предполагам това ти стига! Кин, нали?
Ухили се Юка, удряйки момчето по гърба, със широка усмивка на лице, както само тя си можеше.
Бундо Кезоуко
Тунелът оказал се просторно помещение, си оставаше все така интересен за брюнета, който от самото начало се бе заел да води групата и продължаваше това си начинание - пипаше стената, стъпваше на плочки, които му изглеждаха по-съмнителни и махаше с ръце срещу супер бойните паяци и техните паяжини, които Орочимару бе забравил да почисти. Но паяжините не го притесняваха толкова,колкото топлите и студени вълни,които го обливаха периодично,започващи от централната,одрана от злобна шипка част,на единия му тестис.Хващайки се отнесено за тестиса, с цел да спре парещата болка, Бозу се замисли за хората, или по-скоро - експериментите, които може би се спотайваха тук. Въображението му пъстро изрисува здрав, широкоплещест мъж, с къдраво девствено окосмление около гърдите си, който, макар и със страховитото си първоначално впечатление, весело размахваше пухкавата си бяла опашка, щом змийският му господар го повикаше. Засмя се просташки, почеса се по гъза и се заоглежда за нещо, което да го занимава, докато врагът им се появи в целия си блясък. Дано да се бием срещу някоя секси мадама, помисли Маташи, лепнал мазна усмивка на лицето си, докато се навеждаше да вдигне един от разпилените листа и да го огледа.За жалост не откри никакво женско червило по хартията,но това не му попречи да я набута в джоба си,и да продължи да се оглежда за яка кака с китско съзнание,която да му предложи себе си вместо бисквитки за присъединяване към тъмната страна.Не че щеше да отиде на различно от Коноха,място,както съотборничката си,но пък не отказваше малко изтезания с ексхибициониски привкус на пляскащи перки.
Нео Шифър
Всички в това помещение бяха предпазливи. Нео харесваше това защото тези техни притеснения отговаряха на ситуацията в която се намират. Беше доволен да разбере че шинобитата от различни села мислят за общото благо. Но ако всички бяха толкова предпазливи как щяха да добият още информация за това място? Шифър се вслуша в думите на двете девойки. Също така беше радостен че Кьока-чан беше тук. Едно познато лице винаги му вдъхваше увереност и до някъде сигурност. Той се обърна и погледна към Кьока правейки една тънка усмивка.- Хааай...ще внимавам. - каза момчето вдигайки ръка като първолаче искайки да каже отговор на въпрос, който знае. Момчето направи няколко крачки встрани приближавайки се към по-сгъстената част от групата. Киричанинът не беше глупав, макар невнимателен на моменти, Нео разбра предупреждението. Не му трябваше да му казват два пъти или повече за да разбере. Мълчаливо генинът продължи с наблюденията си. Изненада се как някой от Коноха, родното място на Орочимару, няма представа кой е той. Това беше слабо. Да не би този човек да е живял в някоя дупка под земята? Още една излишна реакция на съотборник му привлече вниманието, но този път той само въздъхна като затвори очи и се замисли. - " Може би така действа това кунойчи...хъъъъх. " - като след това отвори очи и продължи да разглежда. От информацията дадена от Кьока, Шифър допълни картинката и вече имаше профил за този Орочимару. Явно не е бил толкова далече от истината само като гледа лабораторията. Знаейки с какъв тип си имат работа можеха да предвидят някои от ходовете му преди да се сблъскат лично с него. Това поне беше известно. Или поне щяха да се видят с него ако останеха живи и здрави до краят на това приключение. Разсъждавайки и допълвайки с предложения и насоки за какво може да представлява най-големият враг на Коноха, Нео нямаше възможност за сега да види нещо интересно в лабораторията. Може би трябваше да напъне късметът си малко или не? Едно знаеше... при такъв тип хора късметът или тишината не бива да бъде нещо на което да се усланя.
Хитогороши Данкиша
Късмета на група две беше по-голям от този на първа група. Нео бе попаднал в помещение много подобно на библиотека и бе пълно със скролове, книги, ръкописи, химически формули, чакра информация и всевъзможни други полезни за интелигентните персонажи придобивки. За жалост обаче, Нео не можеше да се възмоползва от нищо тук. Или може би щеше? Нео почувства странна жажда за знания и попадна в капана на библиотеката. Нямаше да я напусне докато не се сетеше кои бяха двете кагета, които Орочимару беше убил. Информацията получена от академията му бе в минус поне този път. Преди да се усети, момчето вече държеше книга с името "Кагетата и Аз". Отвори я, а от нея се вдигна облаче прах. Той се закашли и започна да я разгръща, за да търси отговора на въпроса си. "Кои са двете кагета, които е убил Орочимару?".
Ключова дума: Прах. Всеки персонаж, който използва предмет от лабораторията се задавя преди да го употреби.

Йасуда беше прав за едно - Генджутсу, но се беше усетил точно навреме. Само Нео беше хванал един въображаем том "Кагетата и Аз" и го разгръщаше в ръцете си. Ужасна гледка...
След като Джуничиро осъзнаваше, че всичко което щеше да види в момента е илюзия, трябваше просто да пребори самия себе си и да открие къде точно е източника... и да го елиминира.

Кьока стискаше в ръце книгата завещана от баща й. Веднага подобно на Йасуда се усети, че нещо не бе наред. Генджутсу? Предложението й да не пипат нищо беше добро. Само за жалост Нео в момента разгръщаше някаква въображаема книга и усърдно търсеше нещо в нея.

Анзу остана изненада от изненадата на Нео, особенно от това че всички бяха заедно от самото начало. Дали беше, защото Нео не бе обърнал на нищо странично освен това, което касаеше само и единствено него? Да, това беше отговора, който търсеше Каори. За щастие като по-голяма част от групата, Анзу не попадна в генджутсу капана. Тя остана извън него като моментално разбра, че всичко което виждаше не бе истина. Но ако това е илюзия, как можеше да я прекъсне? Разбира се, че с Кай! Анзу владееше тази техника и се възползва от нейната наличност. Веднага от нея всякаш се изтреля фуутон чакра, която разкри пред очите й ИСТИНАТА (на ЛС).

Юка пък обогати значително знанията на Харада. Това щеше да е полезно за розовокосия също толкова колкото това, че той реши също като Анзу да направи Кай. Премахвайки илюзията, която пречеше на съзнанието му да види ИСТИНАТА (на ЛС), то той се доказа на цялата група като опитния генджутсу специалист.

Бозу пък реши да бъде чучелото, което щеше да обезвриди капаните... всички капани. Правейки всевъзможни движения, в един момент той закачи лявата си ръка за нещо, което той не успя да види... но успя да чуе и усети. Беше много близко до корда, но издаде звук като звънче. В следващия миг вече беше на земята и не можеше да стане. Всякаш върху тялото му някой беше сложил 200 килограма. Чувстваше се смачкан, но по-лошото беше че не можеше да чуе какво казваха останалите понеже в ушите му се бе загнездил странния звук като на отлитаща птица... на много голяма отлитаща птица. До намиране или оглеждане на каквото и да е било и дума не можеше да става, защото той още от самото начало беше попаднал в капана. По-лошата новина в тази ситуация беше, че може би нямаше да завлече само себе си в бедата.

В следващия момент Нео отново се обади. "Ще внимавам" беше казал той докато прелистваше с интерес книгата си.


Първите два поста са задължително на Кин Харада и Каори Анзу. След това пишат всички останали.
Акио Тенсей
Очакванията на генина бяха потвърдени от думите на Юка, която му разказа накратко това, на което той се бе наслушал от едногодишния си период в Коноха. Въпреки това тя излгеждаше достатъчно сериозна, за да го накара мъничко да повярва. Никога не изключваше вероятността, че нещата, които чуваше можеха да бъдат истина.
"Генни мутации?", замисли се Кин, чийто интерес беше почти видимо възбуден.
В отговор на червенокоската просто кимна с глава и се извъртя на страна, защото явно почти всички бяха чули въпроса му и го смятаха за смахнат.
Нео се беше кротнал, което го успокои, но пък другия клоун, Бозу, беше решил и той да се прояви. Тъй като направи техниката само за да се подсигури, розовокоското определено остана изненадан от това, което се случи. Цялото помещение, в което се намираха се разми пред очите му. Труповете на насекомите, върху които всъщност стъпваха не му направиха такова впечатление, колкото тавана, който беше покрит с множество жици. Не можеше да определи, дали капана беше поставен одавна или някой изключително опитен генджутсу юзър си играеше с тях в самия момент. Тъй като от известно време ходеха и никой не беше докоснал звънчетата, генина клонеше към втората си теза, която беше по-опасна. Колкото и рисково, държанието на Бозу му помогна да научи малко за една от техниките, които бяха поставени върху мястото. Веднага му стана ясно, че самият звук от звънчетата представляваше генджутсу, спомни си че даже имаше такъв боен стил. В същия момент Кин повярва на всяка една дума казана от Юка и всички останали хора в Коноха, за Орочимару. Тъй като беше наясно с опасността, момчето се провикна:
-Спрете да се движите и слушайте внимателно, ако ви е мил живота.- плътния му глас не можеше да достигне до ушите на Бозу, който видимо лежеше на земята, карайки почти всички да мислят, че това беше поредното му клоунско изпълнение. Надяваше се Анзу да беше започнала с план за измъкване, докато той обясняваше на групата какво се случваше. Единственото му притеснение беше, че някой можеше да ги наблюдава и евентуално нападне, докато бяха още в капана, затова побърза и продължи:
-От тавана се спускат така наречените звукови генджутсу камбанки, заобиколени сме от тях. Вижте Бозу, който в момента е под ефекта на едно от тези...едва ли ни чува даже.-превъртайки очи, Кин нямаше намерение да го изкарва от техниката и да обяснява отначало. Беше му беше по-лесно да забележи брюнета, който беше попаднал в джутсуто, от колкото различния вид звънчета.
"Не съм сигурен дали моя Кай е достатъчно силен, за да развали втора и може би трета илюзия, които променят това място, мамка му!"
Времето го подтискаше, затова се фокусира върху нещата, които можеше да види. Момчето приклекна, за да е на нивото на звънчетата, когато забеляза и разликата във височината им. Като генджутсу специалист имаше представа за обикновените, но не и за маркираните звънчета, за които предположи, че играят ролята на експлозив. Поглеждайки към Бозу, генина издиша с облекчение, защото шанса беше 50 на 50 да му се случи нещо може би по-лошо от генджутсу, какъв късметлия само.
-Анзу.- каза името на момичето, без да се обръща тялото си към нея, в този момент нямаха време за формалности.
-Нека им разкрием истината.- дори Йасуда и Кьока да се бяха усетили, все още не виждаха реалността или следващата илюзия, която представляваше мястото.
Тъй като сунаджията му изглеждаше най-обещаващ, Кин кимна на съотборничката си с намерението тя да развали илюзията на някоя от приятелките й, докато той се занимаваше с Джуничиро. Фокусирайки чакрата си към тази в главата на съотборника му, розовокоското изрече името на техниката.
-Кай!- надяваше се по този начин да спечели малко умствена подкрепа, защото дори и да вярваше, че можешеше и сам да успее, нямаше намерението да рискува и да губи време в несигурни предположения. През останалото време оглеждаше помещението, за което не беше сигурен дали бе реално, за подозрителни предмети или нещо, което да му подскаже за нова опасност. Вече му бе кристално ясно, че си имаха работа с опитно шиноби. Опасенията му от по-рано, че капана всъщност представляваше съвкупност от техники, които в момента бяха манипулирани от някой, все още го притесняваха...
Каори Анзу
Докато Кин обясняваше изключително лаконично ситуацията на останалите,които представа си нямаха къде се намират,Анзу бе затаила дъх в мимолетен пристъп на притъпен страх,който бушуваше в ушите й и блокираше идващите от устните на розовокосия шиноби,думи;разливаше се като хладна лава и парещ лед из тялото й,и я объркваше,замайваше...пречеше й.
Ако трябваше да се действа веднага - то Кин бе поел инициативата,макар и да виждаше доста по-малко от нещата,изправени пред чернокосата девойка,накарали я да изпадне в мимолетния пристъп на статична паника,обхванала я миг след съзнателното съзерцание на обстановката,от което последва и потвърждението на всичките й опасения относно мистериозната им дестинация.Секунда след апатията,и още една след резигнацията,дойде и мигът,в който яркосините й очи боязливо,ала бързо,се устремиха назад и настрани,където бе ситуирана Кьока,от която и без това се стараеше да не се отделя.Знаеше си,че не беше добра идея да идват поначало,ала ситуировката им тук вече бе факт,и за пореден път приключенската натура на едната от двете огнени червенокоски,не вещаеше нищо добро.
Поемайки си въздух,само за да осъзнае,че не го бе правила,сякаш,от векове,Анзу извърши неуспешен опит да проговори,ала от пресъхналото й гърло не се отрони нищо друго освен кохерентен,тих звук.Чувстваше се,сякаш бе погънала чувал с цимент,и белите й дробове агонизираха под здравият му и сух хват.Притеснението деградираше менталната й подготовка,ала подтиците които се подвизаваха тук под формата на две особено важни за нея,същества,все още стоящи в неведение относно създалата се ситуация,сепнаха куноичито,което,ако не се съвземеше достатъчно бързо - можеше да бъдат постигнати нежеланите и пагубни резултати,които бяха водещата матрица за тукашното й присъствие.Страхуваше се,наистина.Но не за себе си - ни най-малко.С всяка секунда осъзнаваше,че макар мотивите й за помощ и защита над Юка и Кьока да бяха добре обосновани,то дори и останалата част от малката и непозната компания значеха нещо определено и ... важно за нея.Достатъчно,за да се стреми да ги защитава на този ранен етап от познанството им - в който едва помнеха имената си.Но те се движеха заедно.Дойдоха заедно,и щяха да си тръгнат...заедно.
Духът на приятелският патриотизъм успя да разлее бързо приятният си оптимизъм из замръзналата й фигура,и без да прави резки движения - продължавайки да тормози съзнанието си на пълни обороти,засипвайки го с куп информация и мисли,които да го ангажират достатъчно умело,за да не се поддаде то на някое от другите скрити генджутсута,Анзу протегна много внимателно и плавно ръка към челото на Кьока.А колко мисли само бушуваха зад него!Объркани,тероризирани от глождещо любопитство,мисли,вещаещи само беда.
- Кай! - за четвърти пореден път този повик огласи залата,и свила пръсти в половинчат сийл,девойката отпусна хватката си около червенокосата глава на Хамасаки,и намести длан на другата - доста подобна по външен вид и съзнание на предишната.Поемайки си въздух,Анзу кимна на себе си,а може би и на проглеждащата за първи път реалният свят на нещата,Кьока,отново усещайки задушаващата тежест на белите си дробове.
- Кай! - петият,малко по-силен,повик бе осъществен и чернокоската отпусна ръце до тялото си,оглеждайки се за пореден път наоколо и осъзнавайки,че последните две техники имаше голям шанс да дадат ефект и върху самия приложител,който в случая се явяваше тя самата.Ментално бе подготвена да съзре какво ли не,да чуе и да види,да докосне,да падне или да се пребори с неизвестния враг.
Но оставаха още двама - невежи за опасния свят отвъд тихата и изоставена лаборатория,населен със земни твари,които - ако обосновката относно знанията за Орочимару се приложеше тук,можеха дори да бъдат доста специални такива.
В случай,че пред очите на новопрогледналите не се разкриеше новият свят така бързо,както бе станало при нея,Анзу отпусна поетия дъх едва сега и проговори с тихия си,нисък но нежен глас,опитваща се всиячески да подтисне треперливата нотка:
- Думите му са истина.В момента се намираме в изключително сложен и изпипан механизъм.Гледайте къде стъпвате,за да не попаднете на някое от създанията,които населяват пода...вида и броя им надали може да бъде възприет и от най-богатото въображение,или от дори най-дебелия том Инсектология,но това не е всичко. - следвайки примера на Кин - Анзу също приведе леко глава,устремила -предпазлив поглед нагоре - Звънчетата се намират на около - тук тя поспря,за да може да им даде реалната си преценка - метър и половина разстояние от пода,така че дори и приведени,имате голям шанс да ги закачите.Ако пък клекнете - сте лесна мишена за потенциално неживите насекоми долу,а и за друг враг като цяло.
Привеждайки се наполовина над земята,за пръв път благодарна на боговете,че не се славеше със завиден ръст,девойката предвкусваше идните опасности и бъдещата ескалация на действията,и знаейки - че би било добре да бъде подготвена от самото начало,извади бавно единия си пеперуден меч,потушавайки колкото можеше,ефекта на блестящия метален звук.Съзнанието й крещеше предпазливо... ако имаше насекоми,а повелителя на влечугите е бил цар на това място,то значеше ли това,че щеше да има и ... змии?И колко опасни щяха да бъдат?
Стиснала пеперудения меч в железен захват,Анзу продължи да ангажира кипящото си съзнание с информация относно мястото,със спомени,говор и визуализация на странични неща,стараейки се да поддържа баланса между реалния свят и имагинерния,за да може ясно да ги разграничава един от друг,виждайки контурите им мимоходом.
Нео Шифър
Попаднал под ефекта на генджуцу Нео започна с голям интерес да разлиства книгата в която не беше в ръцете му. Наистина доста неприятна ситуация за киричанинът. Макар и наистина да търсеше отговор на въпроса си той не би рискувал да пипа каквото и да е. Но генджуцуто вече беше хванало съзнанието му. Имаше няколко начина с които можеше да победи илюзията. Единият и най-лесен и безопасен начин бе някой да разстрои чакра движението му и да влее неговата чакра в Шифър. Но това едва ли някой щеше да го направи понеже сигурно хората излезнали от илюзията са заети с нещо друго. Друг вариант беше Шифър да пребори генджуцуто над себе си чрез голямо изпускане на чакра управлявана от волята на генинът. Последната опция беше Нео да се нарани леко и да се оттърси чрез болка. За негово щастие той можеше да чува гласове. От там разбра че е хванат в илюзия. - "К'соооо" - каза си генинът осъзнавайки какво се случва. Чернокосият се опита да не обръща внимание на книгата в ръцете му. Опита се да затвори очи и да поеме контрол върху чакрата си. Нямаше да позволи някой друг да се меси със съзнанието му. Шифър беше претърпялвал много по-лоши състояния на съзнанието му. Два пъти беше оставал жив докато е бил под упойващи вещества. Един път беше минал пустините на Суна докато е упоен от халюциногенен кактус. Друг път се беше бил срещу живи трупове съживени от побъркан доктор пак под ефекта на същият кактус. Скоро беше опитал и победил ужасно пияното си състояние споделено с Йоши-сан и Урума-сан. Така че можеше да се каже че Шифър има опит в побеждаването на отлетелият си акъл. Той затърси топлото усещане на синята му чакра и да я накара да се движи по-различен начин спрямо този зададен от кастъра на техниката. - "Остави ме...ОСТАВИ МЕ!!!" - каза си генинът опитвайки се да се концентрира и да победи в тази малка игра. Волята му беше железна, но дали можеше да преодолее това щеше да разбере. Ако отвореше очи и още вижда книгата значи не е направил нищо. Ако това се окажеше истина щеше да пробва да се нарани някъде леко за да наруши чакра движението порязвайки се и прекъсвайки някоя чакра връзка. Да...това беше нож с две остриета но по-добре с повърхностна рана отколкото да остане под ефекта на техниката.Шифър се съсредоточи след думите на Кин и другото момиче Анзу. Трябваше да си върне контролът на всяка цена.
Хамасаки Кьока
Гледаше, но не виждаше. Защо Анзу и Кин бяха толкова притеснени? Защо погледът на приятелката й бе изпълнен с толкова тревога; защо страхът ясно се четеше в инак спокойните й сапфиреносини очи? И защо Маташи лежеше на пода, сякаш хващаше тен, а не бе на опасна (вероятно най-опасната!) мисия в живота си?
Тези, а и още въпроси, все въртящи се около моментното разположение и емоционално състояние на всеки един от членовете на техния странен състав, затормозяваха и без това заетото й с опознаване на заобикалящото ги - съзнание на червенокоската. Макар и често вживяваща се като мозъка на групата, двикателя на машината и прочее, цялата тази информация, която получаваше постоянно и то в голям обем, я замайваше и изкривяваше обективността на преценката й.
Прегърнала здраво прокъсаната книга, сякаш бе животоспасяващ пояс, куноичито дишаше на пресекулки, а очите й притеснено шареха на всички посоки, търсейки нещо, някъде там, било то в тъмните ъгли, или в непосредствена близост до нея. Имаше нещо нередно и тя го усещаше, но не можеше да определи с точност източника му.
Вероятно е генджутсу.
Тази й мисъл бе съпроводена със заливащата я като огромна приливна вълна -нежелана- реализация, че докато другите й съотборници бяха изучили Кай още в началото, девойката бе предпочела да наблегне на грубата сила и... е, в момента си нямаше и понятие от това нещо, което се предполагаше, че пробиваше през илюзионни бариери. Нямаше представа бе доста грешно изказване, всъщност. На теория можеше да развали и най-силната техника създавана някога, но на практика беше кръгла нула.
И тук бе моментът да съжали, че не взимаше генджутсуто на сериозно. А колко опасно се бе оказало то всъщност! Но пък, ако се замислеше, илюзиите, особено силни като тази, можеха ли да се направят предварително? Или трябваше източникът да се спотайва някъде, за да чанелира чакрата си в момента? Ами... ако не бяха сами? Ако някой ги беше чакал през цялото това време - беше знаел, че все някак ще се доберат до това място? Можеше пък и да е чиста случайност - вероятно Орочимару би искал да има поне един човек, който да наглежда всичките му записки и оставени експерименти.
Изведнъж, както паниката я прегръщаше със студените си, призрачни ръце, друга ръка - осезаемо по-топла и по-...дружелюбна, се допря нежно до челото й и смъкна завесата паднала пред взора й, отнасяйки притеснението със себе си.
- Какво стана?
Думите едвам се отрониха от устните й, които, заедно с цялото й лице, бяха избледнели и й придаваха цялостния вид на призрак - нямаше и следа от червенината по бузите и щастливото пламъче, винаги играещо в очите й. Ако само мисълта за мощта на врага им предизвикваше такава реакция у нея, то какво ли щеше да се случи с крехкото й съществуване, ако го срещнеха?
Не! Нямаше да бъде слаба и нямаше да се страхува. Щеше да мисли трезво и обективно и нямаше да позволи на емоциите да я завладеят.
И първото изпитание се появи на лице веднага, щом Анзу я освободи от капана, в който несъзнателно бе попаднала. Тъпи звънчета. Тъпи илюзионисти. Щеше да ги избие всичките до един и да набута досадните звънчета в гърлата им.
Търпеливо изслуша и пое информацията, преди да се обърне към Нео. Той явно бе взел предупреждението й на сериозно - но твърде късно. По-голямо впечатление обаче й направи прахта. Беше абсолютно нормална реакция на организма човек да се закашля при вдишване на прах. Може би червенокоската се вкарваше във филм, създаваше ненужна драма във все още обърканото си съзнание, но не се намираха къде да е - това със сигурност бе бивша лаборатория на Орочимару, и дори прахта можеше да бъде опасна. Отново си направи ментална бележка да не пипа абсолютно нищо, особено книгите и скроловете по рафтовете - колкото и да искаше да си вземе някои от тях вкъщи, да ги проучи от-до и да научи всичките им скрити тайни. Любопитството и подсъзнателните й изследователски необходимости трябваше да се изместят на заден план, ако искаше тя и другарите й да се измъкнат живи от кашата, в която ги бе вкарала.
Чувството на неописуема вина я жегна от вътре, коремът й се сви на топка и направи няколко превъртания като влакче в луна парк. Само някакви си редове в съмнителна по произход книга й бяха достатъчни да събере група хора - някои, от които й бяха близки, и да ги поведе на животозастрашаващата експедиция. Тоест, искаше ли или не, малко или много - Хамасаки носеше отговорност за тях. Но пък си залагаше главата, че ако не всички, то повечето бяха по-силни от нея, та си отдъхна, изблъска ужасното чувство някъде в дъното на съзнанието си и за пореден път фокусира Бозу -а после и Нео- с поглед.
- Аз... Някой... - прокашля се, в опит да накара думите да излязат. - Трябва да свестите Бозу и Нео - аз не знам как.
Вероятно щеше да се изчерви от срам, че не знае такава тривиална техника, но нямаше време за лигавене. Сега трябваше да се съсредоточи повече от всякога. Обмисли думите на Каори и осъзна, че поредното нещо, за което съжалява е ръста си. Колкото и да не й се искаше - щеше да се наложи да се свие на две, или поне да се приведе до толкова, че да минава успешно под коварните звънчета.
Буболечките бяха друго на ръка. Не я беше гнус като повечето представителки на нежния пол, но тези може би бяха далеч по-опасни от обичайните хлебарки, стоножки и летящи неиндетифицирани насекоми, които размазваше с домашните си пантофи на кремавите стени в хола. За разлика от Анзу нямаше да извади оръжието си, защото не виждаше как това щеше да й помогне. Оставаше само да внимава да не попадне в генджутсу, мазно падащо от тавана, и същевременно да стъпва така, че или успешно да прекратява земното пътешествие на тези гадини, или да запази своето непокътнато.
Каори Анзу
Изпълнена с надежда,че поне тези,които бяха потенциално освободени от генджутсу ефекта - щяха да се справят със самозащитата си,но,все пак,без да разчита изцяло на тази алтернатива,чернокоската присви очи и започна да се придвижва бавно напред,влагаща чутовно старание да не стъпва на нито една от по-животоспособните буболечки.Предпочиташе да се придвижва около тези,които изглеждаха в по-окаяно състояние,но - като цяло - не й бе нужно да измине огромно разстояние,за да достигне до целта си,която,в случая,се очерта да е "чучелото на групата" - Бозу.
Макар хиперактивен и дори мъничко некадърен,той не бе успял да се отцепи достатъчно далеч,за да е извън обсега им,ала колкото и позитиви да носеше това - тук беше и крайъгълният камък на малките и лоши детайли относно местоположението на всеки един от попадналите в генджутсу капана.
Благодарение на факта,че бе успяла да отмие мъглата от очите си - Анзу можеше да види поне малка част от всички онези страдания,в които реално бе повален,падналия на земята,злощастен брюнет.И не й се нравеше.Не беше добър признак,нито част от пъзела на изгодата,който - малко или много - всеки от тук преследваше,с цел да го сглоби и да спечели нещо.
Преглъщайки сухо,стараеща се максимално да намали капацитета на нервността,горяща в тялото й,синеоката девойка направи още една малка и решителна стъпка,в опити да не се изправя,за да не закачи някой от поредните капани,докато същевременно местеше поглед ту към земята под краката си - в стремително следене на всяка малка стъпка - независимо от посоката,ту към Маташи - който не можеше да помръдне от,неизвестно за останалите - а и за нея самата - напрежение,което притискаше съзнанието му и създаваше презумпцията за телесна тежест.Определено хиперактивният брюнет бе успял да навлезе гръмоломно в глъбините на илюзионните техники,но къде и как точно бе заключен;в колко от тях бе попаднал и какво изпитваше - оставаше мистерия дори за "прогледналите" - противоположни шинобита - Анзу и Кин.
Продължаваща да тормози съзнанието си с всестранни мисли,за да може да не забрави разликата между реалния свят,и чрез контраста му да продължи да вижда генджутсу границата,куноичито добре знаеше,че освен менталния - трябваше да поддържа на ниво и физическия си гард,така че,изцяло в кондиция,напрегнала всички мускули на тялото си - бе в готовност да използва рефлексивните си способности - доколкото теренът позволяваше.Все пак,девойката и за миг не забравяше ограниченията наоколо,чийто обсег беше,освен окупиран от множество капани - усложнен и в генджутсу мащаб,като се вземаха под внимание и потенциалните ходове на врагове,които,може би,се криеха зад тази майсторски изградена бариера.
Стиснала единия пеперуден меч,девойката все още бе присвила очи в очакване да последва нещо - каквото и да е - в действията на падналия Маташи,или може би в топоса наоколо.Осъзнаваше добре,че е рисковано да се приближава на повече от четири крачки,и това бе лимитът,до който бе достигнала в момента - стараеща се да вложи всияческа проникновеност зад конвулсивните потрепвания на гърчещия се брюнет.
Йасуда Джуничиро
Йасуда продължаваше да върви навътре. Стъпваше внимателно, бавно и предпазливо, но колкото и предпазлив да беше, нещо у него го тормозеше и не му даваше мира. Подозрителните погледи, които хвърляше през рамо не му носеха никаква информация, нито пък му помагаше съзирането в мрака. Около него всичко беше толкова спокойно, а прахта падаше върху всичко и всички, докато Нео правеше нещо. Погледът на сунаджията не се спря там - не представляваше интерес за момчето, макар нещо да му подсказа, че в друга ситуация би било огромен. Носеше се плавно, като съзнанието му все повече и повече игнорираше обстановката. С това усещаше, че и предпазливостта му намалява, бавно заменена от спокойствието, което цареше тук. Другите също не изглеждаха особено обезпокоени, макар Джуничиро вече да различаваше чертите им трудно сред тази пелена от прах, която покриваше всичко. Дали покриваше и него, зачуди се. А това, което подсказваше за нещо нередно, ставаше все по глухо...
Крачките му навътре ставаха все по-уверени и дори нехайни, а целта, поради която беше тук - почти забравена. Какво му се случваше? - би си помислил в друга ситуация, но не и в тази. Просто прахта падаше, а той сякаш потъваше в нея, като това дори не го притесняваше. Само това нещо, което продължаваше да го гложди, притъпено и слабо, но все още там, оставаше да се бори срещу тази леност, която беше на път да го превземе. Нещо не беше наред, даваше си сметка Джуничиро, но просто не можеше да си спомни какво. Може би ако си спомнеше защо е тук..? За миг откри, че му е трудно дори да си спомни кои са тези хора, с които е в това помещение. Сега като се загледа, някои от тях изглеждаха доста неспокойни, дори притеснени. И какво ли правеше онзи там, с тази книга в ръка? Защо биха били толкова неспокойни тук, на това място, не можеше да си отговори момчето. И какво беше това място? Опита се да го огледа, но всичката прах сякаш блокираше погледа му, спираше съзнанието му от нещо.
- Кай! - долови някъде много отдалече, като беше напълно сигурен, че никой от спътниците му не беше отворил уста. Всички бяха неспокойни, да, но никой не беше продумвал.
Миг по-късно осъзнаването влетя в главата на сунаджията, разпокъсвайки всичкото спокойствие. За момент момчето си даде сметка, че нещо друго контролира емоциите му и от части мислите, като отговорът 'какво' веднага беше повече от ясен. Беше попадал многократно в генджутсу и знаеше ефектите от него, знаеше как действа и какво причинява, но това, което го беше връхлетяло този път, беше от изцяло различно ниво. Нищо до сега не беше успявало така да преобърне мислите и чувствата му, както това. Друго осъзнаване му подсказваше, че генджутсуто, под силата на което беше попаднал, преиначаваше реалността. Всичко, което виждаше можеше дори да не е там, скривайки нещо друго, нещо опасно. В крайна сметка си беше спомнил къде е и защо е тук, а нищо на това място не можеше да е безопасно.
Обръщайки се наоколо, момчето потърси с поглед съотборниците си, след като мисълта за тях също беше изплувала в главата му. Ако той беше попаднал под силата на генджутсу, то най-вероятно и те, помисли си. Търсейки ги с поглед, момчето осъзна, че пелената от прах беше станала толкова гъста, че не му позволяваше да види абсолютно нищо. Сега беше закотвен на едно място, неспособен да види каквото и да било, а звуците, достигащи до него бяха повече от притъпени. Трябваше да е най-силният тук, а ето, че беше на път да се провали. Не можеше да си позволи да ходи, след като не знаеше къде се намира и какво се намира около него. Единственото нещо, което можеше да направи, бе да впрегне всичката си воля и да се опита да пробие генджутсуто. Непосилна задача, би си помислил, ако от това не зависеше живота му. Вместо това, Йасуда затвори очи и се концентрира. Всичко, което трябваше да направи, бе да прогледне през тази мъгла и да види. След броени мигове щеше да отвори очи, за да види...
Хисаки Юка
Куноичито, което не бе изрекло мислите си в слух, беше предположила, че най-вероятно ще има нещо подобно, но реши, че е прекалено очевидно, заради което не предприе никакви действия. Беше наясно с деянията на Орочимару, заради което, сякаш по учебник, преценено не докосна нищо, а само изигра ролята си на наблюдателно.
Подсмихна се леко, когато усети топлата трепереща длан на Анзу върху челото си. В мигът, в който кратката сричка "Кай!" отекна в главата й, ужасяващата гледка излезе наяве.
Хиляди малки гадни гниди и твари, от същия род, бяха образували безчетни килими из лабораторията, докато по сравнително ниския таван висяха многобройните генджутсу звънци, за които Анукин дуото бяха информирали групата.
- ДА РАЗГРЕЕМ ТОВА ПАРТЕЕЕЕЕЙ!
Изкрещя Юка, видимо възвърнала репертоара си, като внимателно се извъртя на пети, за да фокусира съотборниците си.
Всички изглеждаха притеснени и толкова бледи, сякаш бяха болни от туберкулоза през 18-ти век. Но... сега този външен вид не се намираше за романтичен, и нямаше смисъл да се опитва да изглежда така. На нея й отиваше червеното. Трябваше да бъде бойна и смела, както правеше винаги. Трябваше да успокои всички! Да ги накара да вярват, че положението не е загубено, и, че ще се справят!
- ХОРААА! Не се плашете, ще се справим! Събрани сме бистри умове и светкавични реакции, Орочимару се е постарал, но няма да ни пипне толкова лесно!
След кратката си тирада, Хисаки извади по три сенбона във всяка ръка, като леко погледна към входа, в очакване. Едва ли цялото това шоу щеше да мине и без централната си атракция.
Хитогороши Данкиша
Кин накратко обясни ситуацията, но дали на останалите им стана много ясно, щяхме да разберем по-нататък. Анзу и Харада се опитваха чрез техниката Кай да развалят генджутсуто наоколо, но уви това не се случваше. Първоначалните им Кай бяха предпазили тях от зрителната илюзия. Това обаче не помагаше срещу всичко останало. За щастие обаче, благодарение на още няколко "Кай", бяха помогнали на партито и вече всички с изключение на Бозу и Нео виждаха какво се случваше.

Ужасна истина бе закрита пред очите на персонажа. Пода, върху който стъпваха бе поркит с множество трупове на различни видове насекоми от летящи до пълзящи. Всичко тук бе загинало, а тавана бе покрит с множество жици, а върху всяка тежеше по едно звънче. Звънчетата се спускаха от тавана, който беше на около 4 метра от главите на всички присъстващи. Самите звънчета обаче бяха на метър и половина от земята и бяха разположено на по 3 метра едно от друго. Капан, който лесно можеше да се задейства при невнимание. По-лошото беше, че този капан бе скрит и чрез някаква генджутсу техника все още неизвестна. Без съмнение Кай бе от голяма помощ, но в това помещение приличащо на купол без видим изход имаше поне няколко източника на генджутсу. Някои от които невидими.


През това време, Нео разлистваше книгата си и изведнъж реши, че е попаднал под генджутсу. Никой не бе споменавал такова нещо. Кин беше казал, че Бозу е под ефекта на камбанките, но никой не бе казал такова нещо за Шифър. Въпреки това, Нео изглеждаше твърдо убеден че е попаднал в генджутсу и затова насъбра цялата воля която имаше, за да се оттърве от капана. За съжаление обаче. Защо бе решил, че точно книгата е част от илюзията или че не беше в библиотека не се знае. Важното беше, че той пренебрегна ефекта, а именно "да намери информация за двете кагета, които е убил Орочимару". Игнорирайки най-важната част от това генджутсу, Нео и този ход щеше да се намира с книгата си в ръце и щеше все така нервно да разгръща страниците й...

Докато Кьока спомена, че някой трябва да спаси Нео и Бозу (вече Нео знае, защото Кьока е споменала и неговото име и не би било грешка в РП отношение), то Анзу се зае да спаси брюнета Маташи. Докато се приближи до него обаче, момчето потъна в земята като погълнат от дотон техника. Бозу напусна групата.

Статус: Маташи Бозу е в неизвестност

Йасуда бе като зашеметен. След като Харада обаче приложи Кай, вече пред очите му прахта изчезна и се появи гореспоменатата картинка. Той вече можеше да взима активно участие в задачите на групата.

Юка също подобно на Йасуда вече можеше да разчита на бистрия си ум. Сега девойката се въоръжи с три сембона и зачака. Острия й поглед съзря единственото различие по което можеше да хвърли иглите си, а именно малка ламаринена кутия, която висеше от тавана подобно на звънчетата.
Хамасаки Кьока
Кога всичко успя да се обърка? В един момент зрителните прегради падаха една по една, разкривайки един нов свят пред търсещите, нуждаещи се от това прозрение - погледи на групата нинджи, а в следващия един от вярната им дружина бе погълнат от земната повърхност, спечелвайки си статут на изпаднал в неизвестност персонаж.
Поради първоначалния шок от видяното, в последствие превърнало се и в осъзнато, червенокоската все още не бе възвърнала контрола над тялото си, което доведе до неспособността на планирания хибрид между предупредителен вик и стресиран писък да напусне устата й. И поради липсата на такъв вик, нямаше какво да обясни сегашното й състояние на опулила очи и отворила уста, сякаш се вживяваше в ролята на риба удавник. Нямаше за какво да я винят обаче - за пръв път й се случваше да види как някой, особено нейн познат, го поглъща появила се от нищото дупка в земята и затрива, поне видимото му, съществуване.
Първата й -естествена и разбираема- реакция бе да хукне напред и за отрицателно време да се озове на мястото, където до преди секунди брюнетът се бе подвизавал необезпокояван (при все, че не броим невидимото за очите й нещо, което явно отнемаше възможността на дробовете му да се снабдяват с така необходимия им кислород).
Рационалното в нея, под формата на досадно вътрешно гласче, я възпря от предстоящата й, далеч от необмислена и със сигурност животозастрашаваща - постъпка, отнемайки й сякаш току възвърнатата способност да командва тялото си.
Изруга цветущо на ум, преди да се насили да стои мирно. Издиша събралия се в дробовете й въздух -въобще не бе регистрирала, че за момент е спряла да диша-, после си пое огромна глътка кислодор, подсилвайки олицетворението си на риба. Когато неприятния бодеж и парене спряха да се усещат, а сърцето й възвърна нормалния си ритъм (доколкото това бе възможно в сегашната ситуация), куноичито бе готова да погледне на цялата случка от една нова, по-обективна страна, с ясните намерения да не позволява на каквито й да било инстинкти да я завладеят.
От една страна с Маташи бяха просто познати, и то запознали се при изключително странни обстоятелства. Но от друга страна, по пътя на личната й логика, тя бе виновна за случилото му се. Защото той бе дошъл по нейни указания на това място, и ако тя не беше била толкова любопитна, това нямаше да се случи.
Но не съм аз виновна, че той реши да пипа всичко.
Наистина й беше трудно да се пребори с това чувство на вина, особено като не можеше да прецени дали то бе обосновано или не. В крайна сметка реши, че дори и вината да падаше на плещите й, изпадането в страдалчески вопли щеше да се случи по-късно, когато се измъкне жива от това неприветливо място и отново усетеше меката слънчева светлина да гали кожата й.
- Бозу го няма. - Е, браво. Сякаш това не бе най-очеизвадното нещо, което им се бе случило, откак бяха попаднали в този илюзионен капан. - Но не бива да го оставяме. Предлагам да се задействаме, поне от мисловна гледна точка. Оглеждайте се внимателно за нередности по трасето, които биха ни помогнали да открием източника, посредством който да разберем къде се загуби Бозу.
Прекрати моментната реч и премести поглед надолу, едновременно с това вдигайки крак, готова да направи първата си крачка от няколко минути насам. И тогава забеляза, че всичките тези буболечки, които смяташе за живи - реално бяха нахвърляни един върху друг трупове. Това не ги ли правеше по-малка заплаха? Щеше да приеме това, но не значеше, че сваля гарда си напълно. Просто нямаше да се притеснява чак толкова много, че нещо може да се покатери по крака й и да я заплете в някое генджутсу звънче, докато тя маха с ръце на всички посоки, в опит да се отърве от нежеланото присъствие.
Отмести поглед нагоре и се загледа внимателно в звънчетата, опитвайки да прецени разстоянието, което й бе дадено за движение. Звънчетата бяха досущ еднакви, което й се стори малко странно. Пак да повторим - не бе изучавала генджутсу аспектите на нинджа света и за пореден път спекулациите й нямаха твърда почва, на която да застанат, но вътрешното й, добре изразено шесто чувство, я караше да се съмнява. Имаше подготвена реч, когато сякаш поредната реализация я удари като чувал с керемиди право във физиономията. А именно - куполообразната форма на покрива на временния им затвор. Защо не бе забелязала до сега? Но това не правеше ли цялата ситуация още по-заплетена и шансовете им да намерят вредителя - още по-малки? Въздъхна тежко и ментално се нагърби със задачата да открие виновника и да го нахрани с умрелите гниди, по които бе принудена да стъпва. А за да открие виновника се нуждаеше от повече познания за трасето. И така се връщаме на секналия й въпрос:
- Звънчетата са ми странни. Но не мога да ги огледам добре. Някой-нещо?
Въпросът бе насочен към Анзу и Кин, които бяха техните спасители. А всеки един спасител знаеше повече от жертвата, нали? Частично бе насочен и към Юка, чието лице бе придобило едно специфично изражение, което червенокоската не можеше точно да определи, но сякаш приятелката й знаеше нещо, което другите - не. И Хамасаки щеше да разбере точно какво бе то, защото всичко, което можеше да подпомогне измъкване на дружката им от предполагаемото небитие, в което бе запратен, а и на тях самите да се измъкнат живи от тук - бе добре дошло и вероятно оценено, осмислеше ли се стойността му.
Нео Шифър
Момчето отвори очи и видя книгата отново в ръцете си.
- Нищо не е станало. - каза си той като дочу че нещо става и той не може да направи нищо. Кьока беше споменала какво се случваше и Шифър разбра, че нещата не вървяха на добре. Явно трябваше да научи първо истината за да продължи нататък. И без това умираша да осъзнае тайните покрай този човек. Така след като се освободи или бъде освободен може да сподели информацията с останалите. По този начин всички щяха да са на едно ниво и можеха да изградят профил на тази личност и да разберът нещо повече...нещо повече отколкото обикновенни генини можеха да знаят. Нео погледна в книгата и задълбочи поглед върху хартията. Буквите там бяха леко протрити но се разчитаха. Всичко забочнало много отрано и абсолютно всяка една стъпка е направена безпогрешка. Орочимару първо се е подсигурил изправяйки се срещу Казекагето на Сунагакуре. Четвъртият Казекаге приел да се обедини със Санинът поради липсата на достатъчно шинобита сунагакурци да предприемат действие сами. За жалост на Страната на Вятарът, Орочимару убил четвъртата сянка на страната. Така той се пременил на него взимайки цялото село под ръцете си устремен да изпълни планът си. В крайна сметка успява и приготвя засада на Третият Хогаке. По време на чуунинският битката между Гаара и Учиха Саске е прекъсната поради намесата на Орочимару. Така двамата показват изключителни умения на Хокаге ниво. Сандайме успява да спре Вторият и Първият Хокаге жертвайки се за селото. Сарутоби никога не бил решен да убия своят ученик , но в крайна сметка се решава да действа. Въпреки всички усилия възрастта си казва думата.За жалост Орочимару се отървава от битката като губи ръцете си. Така Санинът повалил две Кагета, но заплатил жестока цена и въпреки всичко успял да избяга. Разбирайки тази информация Шифър потвърди подозренията си. - " Значи все пак слухът се оказа верен. Какъв ужасен човек. " - помисли си чернокосият продължавайки да чете още по детайлно. В крайна сметка след като прочете страниците още няколко пъти всичко си дойде на мястото. Зеленоокият знаеше всичко и беше готов да споделе. Ала как щеше да го направи.
- К'сооо - каза си момчето като се опита да съсредоточи чакра на едно място в тялото си. Купче синя енергия се събра в гърдите му като чувството се разпостря по цялото му тяло.
- Хайде трябва да помогна. ХАЙДЕ! - кресна си той искайки да даде най-доброто от себе си. Та кой си позволяваше да се бърка със съзнанието му? Шифър отново затвори очи замалко и стисна зъби здраво.
Йасуда Джуничиро
И мигове след като отвори очи, момчето успя да съзре всичко. Усещането за спокойствие, което го беше обвило за миг се изпари и беше заменено от ужас. Всичките предполагаемо мъртви гадини, пръснати по земята, хрущящи и пукащи под краката на момчето, си бяха ужасна гледка. Усещаше как соковете на всяко едно насекомо изтичат, когато кракът му попаднеше отгоре им. Това не накара момчето да спре обаче. Беше съзрял още няколко неща, които изискваха неговата реакция.
Момчето, което беше забелязал дори в генджутсуто си, четящо някаква книга, все още продължаваше да го прави. След като Джуничиро сам не знаеше колко време е стоял в своето генджутсу, предположи, че спътникът им е прекарал прекалено много време в неговото. Това трябваше да се промени и хубавата част беше, че сунаджията притежаваше средствата да помогне. Всеки ученик в академията знаеше, че най-големият враг на генджутсу е болката, именно за това щеше да причини достатъчно от нея на Нео, за да го върне сред 'живите'. Отправяйки се към него, Джуничиро щеше да зарови юмрукът си в корема му, което най-вероятно щеше да го остави да се гърчи за известно време, но това щеше да е най-доброто място, в което да се цели. В противен случай рискуваше по-големи наранявания, което не беше целта на младото шиноби. Придвижвайки се бавно и внимателно, Джуничиро пристъпи към 'жертвата' си, като поне нямаше защо да се притеснява толкова за тези ужасни неща, висящи от тавана - просто самият той беше прекалено нисък (на 14 е ;д) и съвсем лекото му привеждане му даваше повече от достатъчно сигурност. На няколко стъпки от Нео, Йасуда засили крачката си, за да си предаде лека засилка, след което заби юмрук в корема на момчето, там където щеше да е най-малко вероятно да го убие. :д Не пропусна да изпита наслада от действието си, но все пак приключи с това. По-важни неща занимаваха съзнанието му, от това да пребива съотборниците си. Висящите неща от тавана със сигурност бяха опасни, но докато си останеха там и никой не ги закачаше, всичко щеше да е наред. За да се случи това обаче, шинобитата трябваше да се изнесат от това помещение, освен ако не откриеха нещо, заради което си струва да останат. Именно това търсеха очите на сунаджията в момента, зорко кръжащи над всичко в кръгозора му. Всичко щеше да е от полза, всичко, което да го насочи на някъде (тук някъде очаквам описание на какво виждам).



сори нео. наложително беше.
Каори Анзу
Ситуирана в същността на събитията като техен главен причинител и основен катализатор,девойката бе силно афектирана от случващото се.За няколко секунди през лицето на Каори преминаха хиляди емоции,и нито една от тях не се задържа много върху нежните й черти.Протегнатата й ръка остана без отзив, а зеленоокият брюнет бе изчезнал безследно,без чернокоската да успее да стори каквото и да е по въпроса.
Бавно,веждите й се изкривиха в тъжна гримаса,ала малко след това,преди да позволи на влагата в очите й да отслаби умосъзнанието й,придобиха осъдителна и яростна острота,и макар и да не познаваше добре пикаещото по храстите,момче - то в момента фактът,че поемаше отговорност за местоположението му,не я натъжаваше,а по-скоро наливаше вряща лава в тлеещо огнище.
Без да променя положението на краката си,куноичито завъртя плавно тяло и насочи осъдителните си яркосини сапфири към цилиндъра,протегнала дясната си ръка - със здраво стискаща пеперудения меч,длан,ала без да докосва повърхността му по никакъв начин.Върха на острието стоеше точно пред металната повърхност,ала без никакъв контакт или допирна точка,тъй като куноичито не можеше да си позволи извършителството на каквото и да е,без да се допита до екипа си предварително.
Преглъщайки парещата,суспенсивна и задушаваща бучка в гърлото си,напомняща болезнено за сторената грешка,Анзу за пореден път положи максимално старание да подтисне наплива на чувства,тъй като добре съзнаваше,че хладнокръвието и професионализма играеха важна роля в настоящите събития.По пресъхналите й устни пробяга бегъл опит за притваряне,за да си поеме въздух,докато мимоходом лявата й ръка изваждаше бавно другият екземпляр от чифта мечове,за да поддържа с него гарда при евентуален екшън развой на събитията.Периферното й зрение бе максимално игнорирано в момента,тъй като свитите й зеници бяха впити с безпощадно съсредоточение в металната кутия,ала ако нещо се случеше - разчиташе на отбора си за защитата на гърба й.След този инцидент,Анзу усещаше как,малко или много,започваше да ги обиква като ценни съюзници,които не искаше да губи по трасето;а сърцето й туптеше в обещания за намиране и благополучно връщане на изгубения Маташи.Съзнаваше добре грешката си,породена от вродения и неотложим инстинкт за притичване на изпаднал в беда,и резигнацията й в такъв момент - макар и най-неегоистичната черта - се превръщаше в опасен елемент.Ала освен бидейки себе си и избутвайки далеч от съзнанието си всички свои качества,които само биха попречили на процеса,чернокоската бе върл ценител на новите знания,където по този въпрос се намеси клишираният шаблонен израз " човек се учи от грешките си ",пробягал в алармиращ неонов облик в менталната й вселена.
Точно така - грешката бе сторена и макар и да не можеше да върне времето назад - можеше да я поправи като отново постави Маташи сред редиците на отбора им.Изпитваше ярост,гняв,тъга и съжаление,но нямаше да позволи на тези подвеждащи емоции и жаждата за отмъщение да бъдат пътеводителя й към успеха или разгрома,защото преди всичко бистрият разум и спокойствието бяха композиционните гаранти за него.Имаше и още нещо - разбира се - един от основните уроци на осъществената грешка - визиращ образа на отборният дух.Правилните думи сами излизаха наяве и в тях се мълвяха вкупчените различия от индивидуални персони,които заедно щяха да се погрижат за връщането на изгубения съюзник.
До съзнанието й долетя гласът на Харада и се разтлея благоговенно из помещението,разделен и възприет от много места едновременно,тъй като тук господар бе ехото.За секунди,на Анзу й се стори сякаш тази реалност също бе фикция,ала миг след това вече съзнаваше голямата му и реална тежест в този свят.Въпреки всички илюзии - то бе нещо съществено и значимо,и ако някой от събеседниците й опиташе да блесне с гласовия си капацитет,то това би довело до опасност от ударната ехо-вълна,която щеше да развълнува звънчетата.Тук още едно притеснение се зароди относно значението на въпросните звукосъздатели,тъй като може би не бяха предназначени само за излъчване на генджутсу,а активираха индивидуални капани според ситуировката и височинното местоположение на всяко звънче.Нищо не бе сигурно в тази лаборатория,и макар осъзнатите възприятия за впускане в неизвестното - никой от присъстващите вече не поемаше крачка назад - в буквален и метафоричен смисъл.Трябваше да бъдат внимателни,и стараейки се да поддържа добрия височинен тон на говорене,чернокоската поде:
- Пред върха на меча ми се намира метален цилиндър,и ако вие също го виждате - можете да потвърдите факта,че върху него няма изписани никакви слова,знаци,или маркировки.Той е изцяло празен и изглежда сякаш може да се отвори,но аз няма да го сторя без вашето мнение.
Очите й продължаваха да се взират в металния обект,извоювал си правото на звездата на събитията,и мечът й тръпнеше в готовност да постъпи така,както повеляваше общия глас на отбора.
- Каквото и да се случи,искам всеки от вас да знае,че разчитам на него,и бих желала и вие да разчитате на мен по същия начин.Ще намерим и върнем Бозу заедно,за да си тръгнем оттук в пълния състав,в който пристигнахме.
Да...човек се учеше от грешките си,и каквото и да бе решението на отбора сега - те всички щяха да се поучат от него - за добър или лош развой на събитията.

Акио Тенсей
Спонтанните и същевременно нормални, за ситуацията реакции, се опитваха да объркат генина, който трудно се концентрираше в напрегнати, като сега, моменти. Приключенския дух на Юка не помагаше, а за Нео нямаше нужда да се коментира. Като по чудо, Анзу беше единствената, която не го притесняваше и му вдъхваше доверие. Опитите на Кьока за запазване на самообладание и бистрия ум на Йасуда бяха оценени от Кин, който продължаваше да мисли. Притесненията от по-рано се превръщаха в реалност, от което го притесняваше най-много. Живота им беше в беда, някой си играеше с тях и не бе сигурно кой. Надяваше се това, което се случваше в момента да беше просто трик на неизвестен генджутсу юзър, вместо капан, защото щеше да им е по-лесно да победят такъв човек с физическа сила. Ако се окажеше стар капан, значи нещата можеха да са както по-добри, така и по-лоши, защото нямаха и на идея какво щеше да се случи след това.
За разлика от Йасуда, розовокоското не посмя да прекрачи мисловния кръг, който беше създал в съзнанието си, за да ограничава собствените си движения, защото не беше сигурен, дали нямаше и друго нещо, което не виждаха, а поемането на рискове беше далеч от характера му. Това, което се случи с Бозу още толкова притесни момчето, което прехапа долната си устна до кръв, за да се подсигури. Отне му повече време да види цилиндъра, който се спускаше от тавана, а въоражената Юка го стъписа.
"Това нещо, изглежда всякаш ако бъде докоснато ще издаде достатъчно силни вълни, за да разлюлее всички звънчета в помещението и тогава няма да има значение кой колко се мърда..."- песимистичното виждане на генина също допринасяше за объркването му, а вероятността, че премисляше нещата още повече.
-Движете умовете си, не телата си, освен ако не искате всички да свършим като Бозу, това не е обикновено генджутсу!- погледа му се фокусира върху металния цилиндър, когато въображението му се развихри. Представи си как всички звънчета се задействат от глупостта на някой, обричайки всички на смърт. Знаеше, че запушването на ушите нямаше да проработи в ситуацията. Техниката, която прилагаше илюзия върху илюзията беше ранк Б, тоест, извън способностите на Харада.
Очакваше да бъде попитан нещо от сорта на "Какво предлагаш тогава?", но тъй като самия той нямаше представа, дори и не се опита да се замисли върху това. Неспособността му да защити собствения си живот го караше да се отчайва, дори и да беше напълно излишно.
Трябваше му време, докато измислеше нещо, а изглежда никой нямаше намерението да кисне и да чака плана му, който на сто процента щеше да е странен.
"Мамка му!"- започваше да се ядосва, докато раздвижваше чакрата в главата си, в опит да засече точната честота, за да се отърве от нещо, за което не бе сигурен, че съществува.
Хамасаки Кьока
Цилиндър. Това какво общо имаше със странното разположение на звънчетата? За момент червенокоската се обърка и глуповато извъртя глава настрани, присвила очи в тъмнината, сякаш някаква мистична сила щеше да изпише с блестящи букви истината в пространството. Когато това не се случи -очудващо- куноичито пренасочи мисловния си поток към думите на Анзу, предъвкването и осмислянето им. Тази мистериозна кутия, поместена между коварните звънчета със сигурност имаше някаква стойност. Дали беше прожектор? Но какво можеше да прожектира? Буболечките? Те хрущяха и бяха гнусни - досущ като истинските. Освен ако това не бе някакво наистина силно генджутсу, през чиято бариера дори и прекомерното ползване на кай не можеше да пробие. Но девойката не ги разбираше тея неща, и преди да даде финалния си отговор на Каори - дали да прободе съмнителната кутия или не - трябваше да се консултира със специалист. А кой разбираше илюзиите повече, поне в сегашната им ситуация, освен любимия им женствен розовокос персонаж, който не бе продумал и думица, от както истината бе излязла на яве.
Тази й идея - да се допита до Кин - й звучеше като най-блестящия план на хилядолетието, когато събра две и две, прибави към уравнението опасните звънчета и ехото, което се разнасяше из цялото помещение и получи удар през физиономията - планът нямаше как да се получи. Докато Юка беше близо до нея, Кин бе твърде надалеч, че шептенето й да достигне до ушите му. Ако искаше той да я чуе щеше да й се наложи да вика. Извикаше ли - е, не можеше с точност да предвиди какво ще се случи, но в едно бе сигурна - щеше да има общо със звънчетата и генджутсуто. Отново насочи пресметлив поглед към цилиндъра и сложи показалци на слепоочията си, за пореден път придавайки се нелеп и смешен вид. Пресяваше всички шантави и не до там възможностти за целта на кутията и съдържанието й - при все, че притежаваше такова. Освен прожектор, се прокрадваше и идеята, че това приемаше ролята на своеобразен субуфер, с единствена цел да усилва влиянието, което специфичната честота на звънчетата оказваше върху човешките възприятия.
За съжаление, макар и сдобила се с два варианта, червенокоската все така нямаше представа как да процедират. Щеше да е хубаво и наистина в тяхна полза, ако кутията се окажеше прожектор. Но това бе твърде лесно, а и неестествено, поне до колкото се бе запознала с методите на саннина. На своя страна Орочимару имаше поне двама изкусни генджутсу специалиста, и не бе изключено сега да си имаха работа с един от тях - било то дясната му ръка - някакъв странен очилат тип (информацията, която имаше за него бе повече от оскъдна) или някой друг, също толкова странен и опитен, ако не и повече. Идеята, че илюзията се ръководи от някой, който използва тъмнината като щит и ги дебне, се бе загнездила в съзнанието й и почти не й даваше да размишлява за алтернативен случай, при който това е стар капан, набързо скалъпен, когато е станало ясно, че няма спасение за това скривалище. Шансовете да имат два врага, а не един също бяха минимални, по повече от една причина. Най-вероятната, от които, че според преценката на Орочимару един от неговите би бил достатъчен да победи група деца като тях, случайно добрали се до това място, или, че ако хокагето изпрати най-силните си отряди - този определен човек ще ги задържи, ще затрие следите или ще предупреди господаря си. Общо взето би трябвало да е голям идиот, за да остави двама човека тук, особено пък и генджутсу специалисти, които са от такава важност, размишляваше почти на глас куноичито, все така непремигвайки, забила поглед в кутията.
- Предлагам да... - започна със съвсем тихо гласче, като обектът на тези думи бе Каори, в чиито ръце се помещаваше бъдещето им. Окажеше ли се активатор на вълна, всички звънчета щяха да зазвънят едновременно и девойката не можеше и да си представи в какъв капан щяха да попаднат. Но можеше пък и да е за добре да се унищожи тази кутия. Колкото и да мислеше, по колкото и различни пътища да поемеше, все стигаше до извода, че с мислене нямаше да сполучи - тук трябваше да се поемат рискове. Но не бяха ли твърде големи?
- Аз предлагам да я разсечеш.
Сега бе моментът и другите да се изкажат, защото послушаше ли я чернокосата й спътница и окажеше ли се това една огромна грешка, Хамасаки не бе сигурна, че ще може да понесе падащата на плещите й отговорност за всичките тези животи, които може би спонтанното й решение застрашаваше.
Хитогороши Данкиша
В Кьока се пробуди някакво чувство на борбеност, състрадание или друго подобно чувство непознато за повечето присъстващи. Може би се бе привързала към Бозу и той влизаше в онова число от 90% хора, на които не би им извила вратът. Това обаче беше малко вероятно предвид последните действия на точно този младеж. Но като оставим това настрана, момичето бе твърдо решило да изпълни своята роля в тази група и да помогне до колкото е възможно на обречения герой. Тази и роля обаче завърши с провал и Бозу си остана все така някъде си. Поне все още не го бяха видели мъртъв, което означаваше, че бе някъде жив и здрав...вероятно. С това обаче, действията на девойката не приключиха. Тя отбеляза още веднъж нещо, което бе станало извесно на всички персонажи с изключение на Шифър.

Но това вече не бе проблем, защото Шифър пребори капана, в който бе попаднал. Спомняйки си двете кагета, той всякаш прочете цялата книга и тя се стопи пред него, а пред очите му също като пред другите се разкри Истината за цялото това място. Беше много по-лошо от библиотеката във всяко отношение. Радостта на Нео, че вече виждаше всичко като останалите обаче бе за кратко, защото юмрука на Йасуда се стовари в корема му и му изкара въздуха. Сълзичките, които бе образувал Шифър преди малко бяха заменени от тези на болката. Удара на Джуничиро беше невероятно силен и вече за киричанина нямаше съмнение, че този човек действително е най-силния в цялата група. Шинобито на скритата мъгла падна на колене и се хвана за болното място. Това обаче спечели на цялата група едно предимство. Шифър нямаше да може да говори или да се движи за известно време. Това даваше уникалния шанс на Нео да направи кратко изчисление наум за цялата ситуация, която се разиграваше наоколо... и за това колко е неприятно да си върху купчина мъртви буби... не. Не. Те не бяха мъртви. Едва сега точно Нео го забеляза и никой друг. Само Нео, защото само Нео беше в такава близост до тях и имаше време да помисли над това. Буболечките бяха живи, но в генджутсу. Затова изглеждаха така пресни и затова когато Йасуда стъпваше върху тях, те се размазваха. Бяха не просто пресни, а живи.

Но откритието на Нео не бе единствено. Йасуда точно след като нанесе удара разкри пред себе си една новост, която обричаше всички присъстващи. Йасуда разбра какво представляваше това помещение с форма на купол. Това беше камбана. А щом генджутсу техниките в помещението се активираха една по една, това означаваше че рано или късно щеше да забие и камбаната. Въпроса обаче беше как можеш да спреш нещо като камбана? Йасуда вече знаеше, че не може да напуснат това помещение. Поне едва ли навреме.

Девойката Анзу направи на всеобщо достояние забелязания от нея цилиндър. Това беше нещо предмет намиращ се в самия център на помещението и висеше на подобна на останалите корди. Каори бе най-близо до него и можеше дори да го докосне с ръка ако иска. Изглеждаше й не по-голям от шейсет сантиметра, а диаметъра на дъното не по-голямо от 30 сантиметра. Ако групата смяташе да осъществи какъвто и да е контакт с този предмет, то човека който трябваше да рискува беше Каори. Трябваше и да обмисли какво точно смята да прави, защото каквото и да решеше да направи щеше да има все някакво последствие. Останалите не можеха и да се приближат, защото рискуваха да се закачат за някое от звънчетата капани. За прицелване също можеше да се обмисли, но персонажа рискувал с подобно действие трябваше да е минимум уверен в успеха си.

Кин обаче работеше с главата си. Действително цилиндъра освен като център можеше и да е главния виновник за активирането на всички капани в стаята, което би довело до участ за шинобитата близка до тази на буболечките по пода.

В групата се бе появила и теорията, че съществува прожектор на буболечки, което беше интересно предложение. Особенно когато се имаше предвид, че след техниката Кай, Анзу и Кин бяха премахнали визуалните генджутсу. Ами ако стаята беше създадена точно от визуални генджутсу? Ако и Бозу бе жертва на тези визуални генджутсу? Кьока премисли още веднъж нещата, след което каза на всеослушание предложението си да разсечат цилиндъра.

Пишат всички персонажи по колкото си искат пъти и последния пост е този, който е пуснат от Каори Анзу. Нейното решение какво ще правите по-нататък в стаята ще бъде финалния пост и разкривам отговора на загадката. От успеха за тази загадка зависи вашата сила, а не тази на противника, който ще се разкрие в следващия ми коментар.
Йасуда Джуничиро
Бърз пост, нямам много време. Сори.

Миг преди да удари жертвата си, Йасуда забеляза, че той вдига очи от книгата си, а погледът му спря да бъде този на слепец. Явно беше успял да пребори генджутсуто, но това нямаше да го спаси... Юмрукът на сунаджията летеше към корема му, а той самия нямаше какво да направи, за да го спре. Почувства как китката му потъва в мека плът, но по нищо не пролича да му е станало гузно.
Момент по-късно Джуничиро успя да разгадае загадката, която го беше тревожила толкова време. Всички неща се подреждаха едно по едно и макар все още да имаше липсващи парчета от пъзела, всичко стана доста по-ясно за него. Намираха се в нещо като гигантска камбана, а това не можеше да вещае нищо добро. И ето, че думите на съотборничката му започваха да добиват смисъл - ако се намираха в основата на камбана, то какво трябваше да има при тях, за да може тази камбана да функционира?
- НЕ! - извика рязко момчето, в нещо което можеше да се окаже отчаян опит да спаси кожата си, както и тези на спътниците му. - Намираме се в гигантска камбана. Ето това нещо там е махалото - каза, посочвайки нещото пред върха на меча (което нямам идея дали го вижда или не). - И ако то се раздвижи, обречени сме. Трябва да го отстраним, без да го докосваме и без то да докосва каквото и да било.
Проблемът беше, че нямаше как да достигнат до нещото, на което беше окачено махалото, понеже на пътя им стояха стотиците звънци, най-вероятно също толкова опасни. Нещото, което беше още по-лошо, беше, че не могат да излязат. Не и преди да е прекалено късно.
Нео Шифър
Когато Нео разбра че се е измъкнал от генджуцуто той направи тънка усмивка и веднага се обърна. Видя каквото видя и това въобще не му хареса. Мястото не изглеждаше приветливо и нещата така се бяха заформили, че групичката беше вече в битка с противникът си дори и още да не го виждат. Трябваше да спечелят тази битка за да продължат и в крайна сметка да накажат Орочимару за злините му. Когато обаче генинът се обърна и видя за кратко къде се намира той видя момчето с черна коса и черни очи. Щом пое ударът генинът падна на земята разбирайки за силите на този съотборник. Този юмрук беше достатъчен за да може киричанинът бързо да направи списък на съотборниците си по сила. ЦЪЪЪН. Нареди се на първо място Джиничиро щом Шифър падна на земята. - " К'соооу~ " - извика си наум момчето прегръщайки себе си. Това обаче до известна степен му помогна. Когато падна на земята зеленооката лисичка прозря и отвори третото си око. Това не бяха мъртви буболечки а съвсем живи. Шифър можеше да усети леките им движения на тънките им крачка покрити с косъмчета. За жалост от изкараният въздух Нео не можеше да говори засега и ще трябваше да изчака няколко секунди. Щом чу и информацията предоставена от Йасуда мозакът на чернокосият започна да щраква. Той се обърна по гръб за да може по-бързо да се съвземе и да диша и издиша на малки интервали. Така тялото му щеше да си влезе в ритъм нормално и да може кислородът отново да изпълни мускулуте му за да може да се движи и естествено да говори. Момчето вече имаше предложение как да постъпят, но тази възможност щеше да се открие само след няколко секунди. Борейки се с болката Шифър се протегна към нинджа чантичката си за да извади кунай.
Акио Тенсей
Действията на Йасуда изглежда не впечатлиха, даже подразниха Кин, който сметна цялата сцена за излишна и определено не оставиха у него впечатление за силен съотборник. Въпреки, че беше клекнал, за да е на нивото на звънчетата, розовокоското не забеляза, че насекомите под него бяха всъщност живи, а в ситуацията такава ценна информация трябваше да се споделя. За жалост на Шифър му трябваше известно време, докато се оправеше, че да разкрие това на групата. Не много дълго след удара, който Нео беше поел, като по чудо Йасуда разбра какво всъщност представляваше помещението. В началото Харада не вярваше на думите му, все пак беше сигурен, че щеше да забележи такова нещо. Не изключи и вероятността съотборника му да е всъщност наистина силен и все пак се колебаеше. Трудно се доверяваше, но в ситуацията трябваше да рискува, а и нищо не му хрумваше от близо пет минути, което го побъркваше.
"Анзу!"-
мисълта го накара да стрелне поглед към антрацитеночернокосото момиче, което се намираше в центъра на помещението.

Внезапното поемане на рискове беше неизбежно, колкото и да не му се нравеше. Стана му кристално ясно, че можеше да седят и да бездействат още малко, преди да се случеше нещо ужасно. Затова реши да действа и да постави вярата си в Каори.
-Направи го, нямаме избор, само бъди екстремно внимателна и имай предвид, че от теб зависят животите на всички!- вместо да я окуражи, момчето я натовари с думите си още повече, очевидно без да осъзнава това. Не беше сигурен до колко щеше да се справи на нейно място, но предположението му беше далеч от оптимистично. Важното беше, че не той, ами опитната му съотборничка щеше да свърши работата..
Хамасаки Кьока
И докато другите се забавляваха с отрязана глава (не, че Кьокината дружина предполагаше за това), на отряд две им се бе паднала тежката задача да раздвижат ограничените капацитети на сивите си вещества с цел измъдрянето на отговор на загадката на столетието. Червенокоската тамън се бе отпуснала - бе събрала и смелила предоставената й информация неколкократно и сякаш нямаше какво да се обърка. Докато съмнителният, все така неизвестен за нея сунаджийски персонаж не стовари като атомна бомба поредното нововъведение в цялата тази манджа с грозде, в която и без това се подвизаваха от минимум час. Ударната вълна засегна централния двигател на всичката мозъчна дейност, която така далновидно куноичито извършваше, разбърквайки прилежно разделените в имагинерни кутии - мисли, пръсвайки ги из съзнанието й сякаш бяха обикновени листа, понесени от буйния вятър.
И сега всичко наново.
Времето течеше, часовникът -този в съзнанието й- тиктакаше и девойката се чувстваше така сякаш от нея зависеше всичко, макар другата й червенокоса спътница все още да не бе изказала мнението си; така, сякаш нейното оръжие бе опряно в причудливата кутия, спускаща се от тавана и седяща неестествено в цялостната атмосфера, която генджутсу капанът създаваше.
С всяка секунда проблемите сякаш ставаха повече и по-мащабни. Първо изчезна Бозу, после капанът се оказа по-сложен и по-добре премислен, от колкото който и да било от тях предполагаше. Ситуацията поставяше на преден план доста въпроси, за които куноичито нямаше отговори. Имаха ли шанс да спасят брюнета, или той бе загубен за винаги? Ако се спасяха сега, щяха ли да спасят и него? Щяха ли да се спасят изобщо?
Всичкото това вайкане, това предъвкване на материал, който твърде много пъти е бил прегледан, затормозяваха съзнанието й и цялостното й съществуване, караха я да се чувства некомфортно и ненамясто. Изпълваше я желанието да се прибере вкъщи, да се метне на леглото, да се завие под одеалото и да не изпълзи никога повече на дневна светлина. Защо всичко беше толкова сложно? Не можеше ли просто да щракнат с пръсти, илюзията да падне, отговорът да се изпише с произволен цвят букви на някоя стена или Орочимару доброволно да излезе от иззад тъмния ъгъл и да се предложи за дарител на органи?
Не, естествено. Всичко трябваше да е трудно, нелогично и изцяло прецакващо и животозастрашаващо. Защото никой злодей не обича пролетни цветя, пеперудки, чаши чай и бисквитки. Както и нежелани гости в бившите си, но все така жизненоважни - скривалища.
Предложенията хвърчаха по трасето, Анзу не предприемаше нищо, Юка явно още размишляваше, а Кьока вече не бе сигурна в правотата на предложението, откъснало се от устните й преди секунди. Нео, който явно се бе измъкнал от генджутсуто и по причини, неизвестни за нея (защо би гледала Шифър, когато има за задача да запази живота си?) се гърчеше на пода (Няма ли да се стегне този?, мислеше си паралелно), най-малкият член на агитката бе твърдо против, а розовият - твърдо за. Вече първото неразбирателство бе на лице, но за съжаление не в момент, в който би могло просто да ги подмине и да остане зад гърбовете им. Защото от предстоящото Анзуво решение зависеше всичко.
Взе под внимание предупреждението на Йасуда, мина го през мисловната мелница и осъзна, че може би собственото й предложение за разсичане бе неправилно. Може би все пак това нещо щеше да възпроизведе поне една вълна, която би била достатъчна да задвижи ако не всички, то половината звънчета. Но и по-малко от половината имаха способността да ги вкарат в илюзия, от която и неколкократното използване на кай нямаше да ги избави. Обаче трябваше да се отърват от тази кутия. Тя беше разковничето на цялостното зло. Или поне до моментът, в който намереха, поне както тя смяташе - спотайващият се в тъмните сенки злодей, който вероятно се хихикаше, докато отмяташе мазните си коси назад на забавен каданс.
- Анзу, недей - започна, все така придържайки се към безопасни децибели. - Това нещо трябва да се крепи някакси. Не пада просто така от тавана. Ако има корда - отрежи нея. И, не знам... хвани го? - това беше моментно предложение, което някакси звучеше добре и изказано. - Просто да не го удряме, да не го клатушкаме и като цяло да го възпрем от издаването на съмнителни звуци.
А това беше сексуално, но в моментната ситуация нямаше време за вайкане от избора на думи. После, припомнила си последните думи на Харада, реши, че приятелката й ще има нужда от малко подкрепа.
- И, каквото и да направиш - спокойно. Тоя розовият на никого няма да липсва - гибелта му ще бъде забравена за не повече от десет минути след обявяването й.
И тя, както Ариса (не че и това знаеше), бе готова да приеме последствията с усмивка на лице, защото дори и подходът им да бе грешен и ирационален, поне бе преживяла нещо интересно. Бе имала приключение. Само дето щеше да е по-доволна ако беше срещнала някой лошко по трасето, та действията й да се запишат като още по-запомнящи се.
Хисаки Юка
Хисаки, останала безмълвна за известно време, тъй като множеството идеи и събития през последните десет минути не спираха да връхлитат в съзнанието й, най-накрая отвори устни за да каже що й беше на сърце:
- Давай, Анзу. Отрежи кордата и каквото ще да става. Дойдохме тук с цел. Ако ще се бием за животите си, сега е моментът.
Смирено добави, докато се усмихваше леко. Може би думите й звучаха леко налудничаво, но нямаше как да си премълчи. Беше чувала много ужасяващи истории, и въпреки всичко вярваше в отбора си, и колкото и препирни да имаха, щяха да се подкрепят. За краткото време тук, беше успяла да опознае поне малко всеки от новите за нея хора. В моменти като този наистина се сближаваш с някого. Бойните другари винаги са по-сговорчиви накрая...
За момент се сепна, усещайки как започва да мисли прекалено много неща, които, може би нямаха толкова глобален смисъл.
- Аз не съм странна... Защото странните хора не знаят, че са странни. Не е ли странно?
Промълви набързо несвързаната си тирада. Звучеше повече от налудничаво... Дали беше атмосферата, или имаше нещо друго?
Каори Анзу
За пореден път низ от емоции премина през огледалносините очи на девойката,ала тя стоеше все така неподвижно,изслушвайки всички с привидно спокойствие.По гърлото й пробяга елмазена капка и се спусна надолу в дрехите й,обгръщайки с блажената си,ала игнорирана влага,утихналата й гръд.Чернокоската не се движеше,едвам дишаше,стараеше се дори да намали броя на неволните мигания,за да не изпусне нито един детайл - нито едно парченце от мозаичната клетка на звуците,в която бяха попаднали. Преглъщайки инстинктивно - не успяла да удържи този конвулсивен елемент от реакциите на тялото си,тя бе притихнала максимално и се потапяше в ехото на обгръщащите я гласове на събеседниците й,преценяваща със съзнанието си всички положителни и отрицателни аспекти на техните мнения.Все пак – каквото решеше мнозинството – това щеше да обоснове действията й в идния времеви период,но Анзу не можеше да загърби и своето мнение като част от един цял механизъм,макар че отдаваше по-голямо внимание на отборните дух и игра. Осъзнаваше добре огромната тежест,положена върху плещите й,и се чувстваше сякаш цялата тази притеснителна суспенсия се опитва да изсмуче до капка живителните й сили,ала нямаше да отстъпи пред тежката ръка на съдбата;не ще сведе глава дори ако при докосването на цилиндъра от небето над нея се спусне непоколебима и непрощаваща никому,гилотина,целяща да я посече безславно.Всъщност,точно такива бяха очакванията на чернокосата девойка до момента,в който най-силният им съюзник съобщи неговите познания относно местоположението им. 'Камбана?',екът в съзнанието й сигнализира алармиращо и кожата й едва видимо настръхна.Променящите се картини на всевъзможни развития,които произтичаха от разсичането на цилиндъра,започнаха за пореден път да се материализират пред кръгозора й,ала пречупвайки ги през призмата на реалните ситуитивни методики,чернкоската не можеше да направи извод - различен от този,касаещ неприятни последици.Ако кутията бе активиращо табло в същността си,то едно пробождане би повредило механизмите му - независимо дали лежаха на електронна матрица,чакра захранване - или каквото и да е.Разсичане,пробождане или друг вид груба намеса в тези фини връзки можеше да доведе до фатални следствия,а точно това целяха да избегнат като развитие на сегашната ситуация. Преди да е успяла да възрази,обаче - нова теория за действие пропълзя по рамото й от вибрационния,приятен тембър на Кьока.'Корда...' - да,имаше такава и само за момент Анзу отдели поглед от същинската част,наблюдавайки именно тази лесноподвижна нишка,която държеше цилиндъра на място.Изглеждаше крехка,но това не бе гаранция,тъй като във владенията на Орочимару нищо не бе такова,каквото изглеждаше,и множеството стени от генджутсу бяха солидно доказателство за този факт.Мигновеният образ на отстраняването на металния обект от кордата премина пред очите на куноичито,и сценарии от А до Я пробягаха,сякаш на филмова лента - разнообразяващи я със скептицизъм и тъмнина;оптимизъм и светлина,пред психическият й прожектор. В душата и сърцето си Анзу бе реалистично настроена персона,макар че щом ставаше дума за развития,които не можеше да предвиди - винаги разчиташе на позитивната нагласа в предстоящето.Разбира се - имаше го и моментът,в който по парадигмата на йо-йо ефектът - скъсаната корда бива погълната нагоре в пространството,и на нейно място се стоварва лавина от камъни - но чернокоската вярваше с детинска убеденост,че последствията в този случай - щяха да бъдат само за нея.Ако нещо лошо щеше да се случва - то Анзу вече носеше планина от отговорност на раменете си,и ако можеше да се изправи гордо - както сега - под менталната й тежест - то можеше да се справи и с физическите болезнени последствия.
Затаявайки дъх и местейки бавно пеперудения меч нагоре по протежението на цилиндъра – отново без да го докосва – Анзу стисна здраво солидната дръжка и притвори очи за миг – в старания да успокои бясно препускащото си сърце.Плащът на отговорността бе прегърнал нежните й рамене – и макар наглед ефирен за страничния наблюдател – за куноичито тежеше по неописуем начин.
-Това е доста трудно за мен.Каквито и да са последствията – ще се защитаваме взаимно – движете се по двойки,пазете гърбовете си и ... успех.Радвам се,че ви познавам.
Изричайки тези думи – с прибиране на левия пеперуден меч - тя отдавна бе осъзнала,че в нейната група имаше някой излишен.Смелата и любопитни Юка и Кьока,противоположностите – Йасуда и Нео,момчето в шипката и розовокосия Кин.Единствено за нея – сякаш нямаше място тук,макар и да бе катализатор на събитията,които основополагаха сегашната ситуация.Дори и в момента да бяха само шестима – те все още бяха отбор и за жертви не можеше и да става дума – тези тъмни мисли изобщо не фигурираха в съзнанието на Анзу.Дори и соло – тя бе готова да се впусне напред стремглаво,за да открие Бозу – на когото бе длъжна.
Още само един поглед настрани към причината й да бъде тук – Кьока – за да попие силите,които с другата червенокоска енергизираха у нея с насърчителните си думи;
Още само миг; Само дъх; Едно движение на китката и ...
...лявата й ръка се протегна напред,за да сграбчи цилиндъра – пречейки му да попадне върху насекомите долу.Ако това нещо щеше да избухва – не го очакваше прегръдка – предстоеше й спасителна операция,и то щеше да намери пътя си някъде далеч-далеч из тъмните ъгли на мистичната лаборатория.
Само миг;Леко преместване;Приложна точка;Сила...
... ехото разнесе,иначе,тихия звук на скъсване.
Мнозинството взе решение.
Залогът тръпнеше в очакване.
Хитогороши Данкиша
Йасуда разкри на съотборниците най-важната информация, с която разполагаше цялата група. С това той значително спомогна на цялата група.

Нео се справи успешно с поемането на нова глътка въздух - нова глътка живот. Вече можеше да се изправи на крака и отново да бъде равноправен член на групата. Той бръкна в чантата си и извади кунай. Не си губеше времето и възнамеряваше да се подготви за битка, въпреки че в момента не се виждаше противник.

Кин също изказа мнението си.

Кьока си даде сметка, че не Бозу беше този за който трябваше да се притеснява, а за себе си. Момичето също бе на мнение на се среже кордата, но предложи и на Анзу да хване обекта, за да не падне на земята.

Юка също бе на мнение, че кордата трябва да бъде срязана. Приключенското в нея я тласкаше напред.

Анзу с пот на челото накрая взе решение и сряза кордата. Тя протегна ръка напред, за да хване обекта но на лицето й се изписа изненада когато той остана във въздуха:
- Magen:Kokohi no Jutsu. -каза женски глас и кутията пред Каори увеличи значително размера си. Илюзията изчезна и сега Анзу стоеше пред високата 2 метра кутия много напомняща на телефонна кабина. От нея обаче бе дошъл женския глас и това стана ясно на всички присъстващи когато кутията изчезна в облаче бял дим и пред тях вече стоеше един човек от архивите на историята. Беше Кин Тсучи. Кунойчито пред присъстващите обаче беше видимо променени отпреди годините, в които тя беше част от отбора генини участвали в всеизвестния чуунински изпит отпреди доста години. Години когато Наруто и компания се бяха срещали с нейната група. Сега адашката на Харада носеше прокълнатия печат на орочимару през лицето си. Дълга черна накъсана лента, която всяваше едновременно страх и респект в гледащия. Очите й бяха чисто бели всякаш слепи от престоя в мрачната тъмна кутия. От панталона й пък висяха поне 10-тина звънчета вързани с корда. И сега това шиноби очевидно превъзхождащо Анзу във всяко едно отношение стоеше пред нея със зловеща усмивка...
Звънчетата, които висяха от тавана се вдигнаха нагоре и сега вече покриха целия таван. За добро или лошо, тази промяна вече позволяваше на всички персонажи да се движат свободно в помещението.


Анзу беше на едва метър от Кин. Цялото помещение е с големите 30 x 30 метра с форма на квадрат. Най-далеч са Нео и Йасуда на 8 метра разстояние, а след това всички останали на по 6 метра. За улеснение на всички персонажи в Райда ще дам карта на всяка група за разположението на персонажите, но поради късня час ще го направя следващия път когато пиша. Засега не е чак толкова наложително кой на колко метра е и затова няма да ви санкционирам за грешки в разстоянието.
Хисаки Юка
"Кин... Тсучи?", - името изплющя в главата й като камшик. Кин Тсучи не беше ли... мъртва? Беше почти сигурна. Мисао не спираше да й разказва за враговете на Коноха, пък и без това си падаше фен на конспирационните теории. "Веднъж и той да е от полза..." - помисли си Хисаки, преди да възвърне духа си.
- Ако помня правилно, освен генджутсу юзър, ти... Също така използваш и сенбони?
Не знаеше, как да формира думите си правилно, докато отстъпваше на предпазлив периметър от Тсучи. В друг случай би се хвърлила яростно напред, с ръка, свита в така добре познатия й Гоуван, но сега беше различно. Тази жена изглеждаше доста по-опасна, отколкото в представите на Мисао.
- На Чуунинския изпит, преди повече от декада, ти си била в двубой срещу Шикамару Нара. Той те е победил благодарение на наблюдателността си. С други думи е видял сянката на звънците ти?
Пое си бавно дъх, докато си припомняше историята.
- И освен това си използва звънчетата за да отклониш вниманието му от това, което всъщност е било наложително! Всичките ти звънци са свързани... Дали със специална корда, или по някакъв друг изчанчен начин - не знам...
До тук знанията й по въпроса се изчерпваха, но това, което беше по-важно беше изводът. Едно шиноби никога не би променило начина си на мислене и бойния си стил. Ако историята на братовчед й е била достоверна, цялата тази стаята може да гъмжи от Фукуми Хари капани, или нещо подобно. Макар че би отнело доста време, дори и на някой от по-известните "мозъци" да превърнат тази стая в игленик.
- Ъм... ,-стрелна няколко бързи погледа към останали хора от групата, - Предполагам, че тази информация ни е била от... помощ? , - думите й се губеха, още преди да си поеме глътка въздух, а всичко в главата й беше накъсано и хаотично, - Но, каквото и да става не се паникьосвайте! Не знам, дали тези неща са ви били известни, или поне на теб Кин, имайки в предвид по-ранния ти въпрос за Орочимару, но и в двата случая трябва да пазим дистанция от нея!
Внимавайки къде стъпва и колко резки движения прави, огненокосото куночи кръстоса нейните сенбони, готова за битка.
Каори Анзу
Готова да поеме товара единствено на свой гръб - на всяка цена - Анзу бе не по-малко изненадана от последствията,когато предполагаемата планина от отговорности се срина върху й в образа на отдавна забравено женско шиноби.
Очите й пробягаха по тялото на новопоявилата се чернокоска,ала миг щом гласа й прониза заредения с напрегнатост,въздух,погледът на Анзу се спря миг преди да погледне директно към очите й.Не искаше да попадне под поредното,може би,смъртоносно,генджутсу,затова се усети,за да спре навреме,и да върне поглед към гръдта й – колкото и неетично да бе в настоящата ситуация.Наглед странната ситуировка бе породена от факта,че тази зона бе централна за тялото на Кин,и без да предизвиква очен контакт,или да се съсредоточи сляпо само върху краката й – можеше да я наблюдава директно в центъра,като следеше с периферното си зрение лицето и долната част от тялото й.
Междувременно,съзнанието на синеокото куноичи работеше безспир и без почивка,както всяка изминала секунда от навлизането в новото им приключение.Ръката й все още стискаше здраво единия пеперуден меч,а тази – която бе протегната напред,за да хване цилиндъра – стоеше във все същото състояние,докато Анзу не я върна плавно и бавно до тялото си – за да не предизвика по някакъв начин противничката си.Осъзнаваше добре близката дистанция и всички беди,за които можеше да е първопричина,ала не можеше да стори много по въпроса,защото рискуваше на само своя живот – а и този на останалите.Избирайки да остане статична и да не отстъпва пред укорите на съдбата,Каори не се поколеба да застане твърдо на краката си и да си поеме въздух отново.Не можеше да разбере дали в момента им бе приложена нова генджутсу техника,или пък обявената обосноваваше разкриването на истинския облик на цилиндъра.За всеки случай – ако можеше да маскира огромната кутия – прилична доста на ковчег,то със сигурност можеше да промени изгледа на отделни части от визията си,подобно на хенге,така че все още не можеше да се разчита на нищо,което бе видимо на пръв поглед – с просто око.Не беше спокойна от този факт – ни най-малко,ала не можеше да подведе отбора си по никакъв повод,особено в присъствието на мислите за изгубения им зеленоок спътник.
Поставяйки се в абсолютно реална и трезва ситуация – с бистър ум,настръхнало тяло,и изострени рефлекси,Анзу продължаваше да гледа право към гръдта на жената отсреща – а в мътния й поглед се четеше някакво благоговение,обърканост,и дори недоумение.Ако искаше да спечели време – то със сигурност трябваше да действа по една от далеч забравените методики,които никой никога не прилагаше в битка,и по никакъв начин не таеше очаквания за използването на този вербален щит в битка.Прехапвайки леко езика си за миг,чернокосата девойка поклати глава в отрицание и мнимо вдъхновение,някъде там – сред морето от недомлъвки,и притвори устните си,за да проговори във възхитен,нежен полушепот:
- Невероятно ... - продължаваше да наблюдава в пространството по онзи празен начин,пълен с огромна доза непонятност относно ситуацията - Толкова много капани,толкова силни,при това ... и ние останахме слепи за тях!Успя да ни измамиш и ... е възхитително;бяхме така нащрек,така подготвени!Как успя?Какво ни стори,за да ни победиш така?
Фаза едно: Възхищение
В подобна ситуация на респективна близост и невъзможност за измъкване – вариантът за завързване на разговор беше една добра алтернатива за жертвата – потенциално инспирирана да бъде непобедима – да разбере ключът към загадките,които са успели да я повалят преди да настъпи сетния й час.Ако теорията на Анзу за увличането в приказки на нападащата персона,породено в следствие на прекомерна доза задоволство от постигнатата победа – то можеше да спечели още време за отбора си,за да се отърсят от шока,който новодошлата породи,и да успеят да отреагират подобаващо.Използвайки своята близост до противника по-скоро като преимущество,отколкото като отрицателна черта,куноичито се чувстваше повече уверена,отколкото уплашена.Може би бе защото все още се опитваше да се държи трезво и държеше паниката и укорите заключени далеч в душата си.
Надеждата,че наклоненият в тази насока,разговор,щеше да продължи в положителна за отбора,нагласа,взимайки предвид склонността на Тсучи да обяснява надлъж и нашир способностите си,което бе огромен негатив в нейна полза – повалил я доста отдавна на чуунинските изпити; фигурираше бурно у изпълненото с недоизказано недоумение,лице на Анзу.В момента разчиташе на тази нейна слабост,която да метаморфозира в свой главен коз,за да може да обмисли останалите си ходове в последствие,и да използва разсейването като поле за изява от страна на съотборниците си,докато самата тя прави всичко възможно,за да обмисли начин за победа над някоя,новооткрита в процеса,слабост.
Йасуда Джуничиро
За пореден път обстановката се променяше драстично, този път до известна степен в тяхна полза. Момчето забеляза (без да чуе, за което беше изключително благодарен) как така нареченият цилиндър се застоя за миг във въздуха, след което се трансформира в нещо различно. Кутия, саркофаг, нещо от това естество. Промените не спряха до тук, понеже след миг от кутията се появи фигура. Ето, че най-после разкриха противника си - женица, която сунаджията не познаваше, която не изглеждаше особено нормална, ако се вземеха под внимание прокълнатият и печат и белите и очи. Дори без тях, пак щеше да изглежда доста умопомрачително с всичките си висящи черни платове и звънци навсякъде. Даже можеше да победи Йасуда, чийто външен вид в момента спокойно можеше да се нарече обезпокоителен, дори плашещ, с разкъсаните му дрипи и босите разранени крака, все така мачкащи буболечки.
"Значи ти си източникът на всичкото това генджутсу" помисли си Джуничиро, докато оглеждаше момичето пред тях. Ако приемеше мисълта си за вярна, то тогава ги очакваше доста тежка битка с такъв силен противник. От друга страна, Йасуда не си позволяваше да изключи факта, че може да има още противници, които да генерират толкова много илюзии. И в двата случая, момчето нямаше да се поддаде на изненада.
Мозъкът му действаше трескаво, търсейки възможно решение на загадките, поставени пред тях от този противник. Използваше генджутсу, това беше ясно; използваше тези звънчета, за да го генерира, също така ясно. Ако я лишаха от тях везните непременно щяха да се обърнат в тяхна полза, но проблемът беше, че не знаеше как да се случи това, без да ги разклати. Всички звънчета, като по команда се издигнаха нагоре в този миг, сякаш застрашени от мисълта на сунаджията. Сега се намираха чак до тавана на помещението, където нямаше да представляват огромна пречка за момента за по-високите от групата. Не, че него го касаеше, с неговите метър и 40 и абсолютно никаква реална възможност да достигне до тях и в предишното им положение. Това, което го касаеше, беше, че тези звънчета може да паднат от там, което нямаше да им донесе нищо добро. Всичката му логика подсказваше, че издигането им е контролирано от момичето в кутията, което значеше, че дори да я обезвредят опасността от отприщването им все така щеше да ги грози. "Не и ако тя умре." - помисли, оставяйки лека усмивка да се разлее на лицето му, допълваща идеално мрачният му профил, изграден в главите на съотборниците му.
Връщайки се към разсъжденията си, Джуничиро си даде сметка, че е поставен пред прекалено много въпросителни - не знаеха нищо за противника си, освен, че атакува с генджутсу. Не, че това беше изобилие от информация, но беше доста повече от това, което знаеха за защитата и - абсолютно нищо. Ако искаха да постигнат нещо в тази битка трябваше да открият слабостите в защитата на белязаната и да се възползват от тях. Е, нямаше да го постигне без никакви оръжия.
- Дайте ми кунаи. - каза спокойно момчето. - Всяко едно оръжие, което можете да отделите ще ми е от полза. - отново изречено с такова спокойствие, което не подобаваше на никое хлапе на неговата възраст. Действително в момента Джуничиро беше спокоен, дори уверен. Сега, когато бяха разкрили срещу какво се бият, можеше да спре да се чувства жертва най-после и да понечи да се превърне в хищник.
Хамасаки Кьока
/Нямам си представа дали Нео е писал. Ако е - този пост изцяло игнорира всичко, което би могъл да направи.

Информацията дадена от Юка бе добре приета, независимо, че червенокоската знаеше за всичко това. Та кой не знаеше за онзи велик изпит, в който великият Наруто бе вършил някакви величия - Кьока наистина не се интересуваше от някакъв малоумник, цял живот носил оранжев спандекс. За момента имаше далеч по-важна работа, която сякаш отлагаше за пореден път - да се избави, по възможност заедно с компанията, от злото, в което съзнателно бяха попаднали.
Първоначалният план със срязването на кордата звучеше наистина добре, преди да бъде приложен в действие. Защото колкото и да бе премисляла, колкото и различни алтернативи да бе разглеждала, не бе взела предвид, че противникът им няма да се мине само с няколко звънчета. Мислено обвиняваше Харада, защото той бе генджутсу специалист, а не бе дал никакъв признак, че разбира от занаята си. Червенокосото куноичи, колкото и да не обичаше да се ползва от чужди услуги и помощти, в такъв жизненоважнен момент не би отказала поне една малка подсказка, като: Хей, има техника, която ти помага да променяш облика на обект по собствени влечения. Също е и доста лесна и вероятно едно изкусно шиноби, някога служело вярно на Звука, със сигурност би я притежавало в инвентара си от много подобни такива.
Разполагаше ли с това знание преди секунди, избраният път щеше да се различава от този, по който вече бяха поели, като задружна дружинка. Вместо "Отрежи кордата", червенокоската щеше упорито да се придържа на мнението си, че пеперуденият меч би изглеждал доста по-красиво забит минимум на половина в съмнителната кутия.
Защо й трябваше да се вслушва в чуждото мнение? Защо толкова се опитваше да се докаже като отборен човек, а не се довери на интуицията си? Беше ли пробола кутията, Анзу вероятно щеше да е, в най-лошия случай - ранила поне минимално звукарката, защото все пак - тя се бе намирала в тази кутия през цялото време.
Паралелно с менталното поругаване на съотборническата и на собствената липса на кохерентна преценка, слухът на Хамасаки прихвана речта на Анзу, която съумя да отклони червенокосата от мислите й. Имаха ли късмет - същият ефект щеше да има и върху Тсучи, която, поне както се споменаваше в оскъдния й профил, надве-натри нахвърлян върху нацапаните с кървави петна листи на Бинго Книгата - много си падаше по точещи се разговори, насочени към тематика, възхваляваща способностите й като шиноби.
Прибиращите се в тавана и сливащи се с тъмнината звънчета също не останаха незабелязани от зоркия, аналитичен поглед на момичето, изпълвайки съществунането й със съмнение. Защо правеше всичко толкова лесно, като разчистваше пътя им; като им даваше доста обширен терен за действие? Имаше уловка, или просто техниките за съживяване имаха своите минуси, един, от които бе липсата на разсъдък. Каквото и да беше - нямаше да рискува все още с прибързани движения.
Метна по поглед на Харада и Хисаки с периферното си зрение, но не се обърна назад към останалите двама - беше й достатъчно да знае, че те са още по-надалеч, и включването им в спасителната операция на Каори би било доста по-сложно и забавящо. Не я биваше с мерките и не можеше да прецени какво е разстоянието, което дели особата й от тази на Тсучи, но с просто око сякаш беше като на обикновено тренировъчно поле - нещо, което я устройваше неописуемо много.
Внимателно, гледаща към лошата с видимо разфокусиран поглед, изви ръка зад гърба си, подмина подвизаващата се на кръста й катана и възможно най-безшумно и плавно бръкна в нинджа чантичката си, измъквайки ръката си секунди по-късно хванала един-единствен кунай. Далечният бой не представляваше проблем за нея, защото бе напълно убедена в уменията си.
Проблемът идваше от естеството на уменията на противничката. Мистериозната й поява не бе съпроводена от звънене, което навеждаше Кьока на мисълта, че всякакви генджутсу бариери, поне около нея и Анзу - бяха свалени. Вариант бе и ако не сега, то в последния момент, точно преди оръжието й да стигне целта си, двете да разменят местоположенията си и конохчанката да се окаже ранената. Но Кьока не можеше да седи и да бездейства и жертви трябваше да се дават. Водена от това, прецени за последно разстоянието и силата, която трябва да използва, преди рязко да замахне напред, запращайки куная към предполагаемото място, където се намираше ръката или по-точно - дланта на Кин. Окажеше ли се измама - Анзу щеше да се одраска, или в най-лошия случай да получи малка прободна рана, защото червенокоската не целеше да наранява, а проверяваше почвата - рефлексите на Тсучи, дали не са в поредната визуална бариера, а и може би се опитваше да даде време на Каори да се окопити и да планира собствена контраатака.
Нео Шифър
Нео си пое въздух и сякъш силите му отново се върнаха. Той вдиша и издиша няколко пъти и се изправи. Беше успял да извади и кунай. И тъкмо навреме, когато противникът им се появи. Поизтупа се и следващото нещо което направи е да изреже парче плат от тениската си. Изряза едма лента дълга около 20-25 см и широка 1-2 см. Първо забучи върхът на кунаят малко над краят на тениската си и я проряза по вертикала. След това измери на око педя или повече и отряза плат по ширина. С едната ръка беше отдалечил тениската от коремът си за да не се нарани естествено. Гледаше да внимава но беше достатъчно тренирал с кунаите, че да може да го направи това без да се пореже. След това изрязаната линийка плат от тениката му я сгъна на две равни части. Момчето разряза с едно двежение сгънатият плат точно там където се беше образувала сгъвката за да покаже двете идеални равни линийки плат. Киричанинът имаше две тънки парченца плат. Та какво смяташе да прави сега. Докато беше на земята и премисляше следващите си действия Нео разбра че ще си имат работа с генджуцу юзър. А тези странни татуси по нея не му изглеждаха добре затова той повече нямаше да дапусне да бъде хванат в илюзия. Нео лапна двете паеченца плат и ги сдъфка леко няколко пъти. След това ги изплю в едната си ръка и захапа кунаята си. Първо направи едната лентичка на топче а след това и другата. Беше ги здъфкал за да могат да станат по-малки а от лигата му да се навлажнят и да влезнат по-лесно. Момчето сложи двете топчици една след друга в ушите си. Първо това на дясното ухо и го натика добре така че да влезе в дупката, но да не е много навътре. След това направи същото и с лявото. Шифър нямаше да си позволи да си играят с главата му втори път. - " Няма да се хвана втори път... " - каза си момчето като на лицето му се изписа лукава усмивка. - " Противникът използва генджуцу. Това означава че може да има контрол върху петте чувства. Зрение,слух,обоняние,допир. Първият път ме хвана чрез звук. Имайки предвид и протекторът й няма грешка че това е използвала. Може би в това са специализирани повечето от хората тук в това село? Затова обаче вече взех мерки. Трябва да избягвам каквото хвърли или да не позволявам да ме докосва. Също и да не използвам очен контакт. Съсредоточи се в тялото ръцете и краката! ... - каза си Нео подбутвайки парченцата плат с показалац и хубаво ги наместваше. Щеше да не чува за известно време, но така нямаше да се повлиае от генджуцу техниката й 2ри път. " - Тези звънчета ме дразнят..както и тази голяма камбана. Значи основно ще разчита на звукът. Йоош!! " - каза си Нео вече напълно готов. Хвана кунаят си от устата с ръка и заговори на висок глас:
- Слушайте, минна!! (всички) Няма да го повтарям! Тази грозна звукарка тук използва генджуцу, а под нас има буболечки, които са живи! Да точно така - живи. И на всичкото отгоре ми изглежда че и те са в генджуцу. Вероятно нейното, което означава че всеки момент могат да ни нападнат. Някой да се заеме с изтребването им веднага! Аз, момчето което ме фрасна в коремът ще я държим заета. Останалите се заемете с насекомите. Това е единственият вариант засега ако искате да победим. Бързо! - каза Нео като спря да вика. След това извади още един кунай от чантичката си и заходи към звукарката Тсучи. - " Мисля че всички останали успяха да преборят генджуцуто й преди мен, така че няма от какво да се притеснявам. Би трябвало момичетата да се справят с недвижещи се насекоми. Дано всички се вразумят и да се вслушат. Такууу...мразя когато никой не прави нищо. " - каза си Нео леко подразнен. Принципно той беше мълчаливият в група и момчето, което не търсеше внимание или най вече да се изявява на надъхвачът или човекът с плановете. Но тък като никой нищо не каза реши просто да сподели. - " Дано всички се съгласят. " - помисли си момчето след като направи вече 2-3 крачки. А междувременно Шифър абсолютно забрави за Бозу. ;д
Акио Тенсей
Генина не отричаше успокоението, което изпита, веднага след като сцената на Йасуда свърши и Нео най-накрая беше добре. Въпреки това имаше известна доза притеснение, че някой щеше да закачи кордата на нечия камбанка и да погуби всички. Изненадан, че бяха на едно мнение, розовокоското стисна зъби от напрежението, под което бяха подложени. Веднага с чуването на гласа, Харада замръзна на място.
"Това е елементарна техника, но я е развила до толкова, че е трудно засечима...невероятно!"
Нивото на адреналин в момчето значително се покачваше от любопитството, което го обвземаше, да види какво щеше да се покаже от кутията.
Знанията на Юка този път бяха приети без колебания и подозрения от страна на Харада. Вярваше на всяка една дума, идваща от устата й, но въпросите в главата му се зараждаха последователно и най-вече, бързо. От това, което беше чул, розовия успя да забележи нещо нередно във външния вид на Тсучи, но все още не му минаваше през ума, че бе съживена.
-Всякаква информация ще ни е от полза, но все пак мерси за просветлението!- без да поглежда към Юка, генина отговори на въпроса й.
Притеснението му, че Нео можеше да закачи някой звънец се изпари с вдигането на всички камбанки във въздуха. Прецизността, с която се изстреляха към тавана дори не ги помръдна, което сплаши ужасно много Кин. Веднага му хрумна, че ако думите на Юка за свързването на звънците се окажеха истина, то само с едно движение от страна на Тсучи и всичките щяха да започнат да звънтят в главите на шинобитата. Не бе толкова разтревожен за Анзу колкото за цялата група, която незабавно трябваше да предприеме нещо.
"Едва ли ще мога да направя много, имайки в предвид нивото й, но това не пречи да опитам!"- започна да се надъхва, което беше крайно нетипично за него.
Ръцете му тръпнеха в очакване да направят двата сийла, за техниката с която възнамеряваше да разсее противника, или поне за секунда да обърка чакра потока в главата й.
Отне му малко време, докато разбереше идеята на Анзу, но когато си спомни за историята на Юка за битката на Шикамару с това момиче, му стана ясно, че гъделичкайки самочувствието й, имаше шанс да спечелят ценна информация. Надяваше се, че Каори имаше план как да се измъкне, ако се наложеше.
Според розовокоското битката не трябваше да продължава дълго, защото нямаха шанс срещу генджутсуто й.
-Няма как да победим от разстояние...- категоричния глас на Кин целеше да разубеди Юка, която беше на различно мнение. От друга страна, момчето не беше по-сигурен в живота си за нещо.
"Ако я хванем от близо, няма шанс!"- физеономията на лицето му се промени. Вече изглеждаше отегчен, защото идеята му автоматично го изключваше от битката, тъй като в близък бой беше безполезен.
Въпреки това бе готов на всичко, за да допринесе в битката, като пробва най-силното си генджутсу върху Тсучи, но първо му трябваше някакъв знак за нападение. За момента не посмя да действа, а само чакаше сигнал от съотборниците си...
Хитогороши Данкиша
Някои от вас си помислиха, че ще имат повече от 10 секунди време да си говорят докато боса стои и ви гледа :D

Kin Tsuchi: 50
Chain of Bells: Неактивно умение
Hidden Cords: 2/10
Hidden Genjutsu Cord: 0/5
Illusions of a Siren: Неактивно умение

Юка: 100 - 5 = 95
Анзу: 100 - 5 = 95
Йасуда: 100 - 5 = 95
Кьока: 100 - 5 = 95
Нео Шифър: 100
Кин Харада: 100 - 5 = 95


Първите 10 секунди:
Комуникацията във втора група се оказа проблем, защото всички след появата на Звукарката - започнаха да говорят едновременно. Всеки смяташе, че има нещо важно да казва преди всички останали и в последствие стана една голяма каша от приказки през първите 10 секунди. Дори самата генджутсу специалистка бе останала изненадана. Изглежда всички бяха забравили и за ехото получаващо се в помещението, което направи думите на всички още по-неразбираеми. Първо Юка беше започнала да говори нещо свързано с брат си, после през нея се включи Анзу, която заговори на звукарката колко била впечатлена от нея. Едва довършила хвалебните слова и започна да моли Йасуда за кунаи. Настана объркване. Кьока си мислеше, че е чула какво й говори Юка, но всъщност беше принудена да слуша непрестанното дърдорене на вече съвзелия се Нео Шифър за някакви генджутсу буболечки, или нещо подобно. Не можеше да различи нито твърденията на приятелката си, нито какво точно се опитваше да каже Шифър. Двамата говореха едновременно и тя беше в центъра (това е израз, не че наистина си в центъра). Колкото до това дали беше чула Анзу - Не. Не успя да я чуе, но видя как тя говори нещо на Тсучи. Лошото при Шифър беше, че той даже беше запушил ушите си и не чуваше какво говорят другите. Той просто започна с дългите си речи, ала никой не успя да разбере каквото и да е. Кин също стоеше отстрани и се опитваше да изслуша Юка. За съжаление обаче това не се случи заради думите на Нео и пак се получи едно голямо неразбирателство, в което розовокосия генин разбра нещо свързано с братът на Юка и това, че Кин била генджутсу специалист. Общо взето "страшно полезна информация":
- Няма как да победим от разстояние... -провикна се той и всички го чуха, ала вече беше късно. Кьока чула-недочула хвърли един кунай към противника си и той полетя със заплашително висока скорост...
Следващите 3 секунди:
Две полу-невидими корди отразиха слабата светлина пред очите на всички. Намираха се едва на 10-тина сантиметра от Кин и двете образуваха кръст, който сряза летящия кунай на две. Изглежда, че генджутсу специалистката не беше ограничена само в разни илюзии както смятаха някои:
- Тишина! -изкрещя тя с много басов тон и цялото помещение се разтресе от вибрацията и образувалото се ехо. Всички присъстващ с изключение на Шифър изгубиха слуха си. В ушите им се появи неприятен звук(-5).
Нео Шифър
Нео завърши каквото има да казва и след това не чу нищо. Само видя как отогакурката /:Д/ си отвори устата а лицето й продължаваше да грознее. - " Ъх...че отвартителни татуси има тая. Че и по лицето! " - каза си възмутен Нео. След това правейки крачки напред забеляза как някой хвърля кунай по нея. Изведнъж оръжието беше срязано като лентичка. " - Ъ...какво!?! " - зачуди се момчето. Само едни малки кратки ярки проблясъци блескаха пред групичката и Шифър вече знаеше какво става. Той реши да разбере къде са всички опътнати корди. Бръкна с другата си ръка в нинджа чантичката си и извади четири шурикена. Оръжията ги беше хванал с разтоянието между пръстите си.След това си подхвърли кунаят така че той да застане в хоризонтално положение и когато оръжието му мина под очите генинът го захапа. След това рязко скочи назад и метна шурикените към кърс сийл юзърката. През цялото време не отделяше очи от нея.Докато беше във въздуха и отиваше назад той правеше знаците на техниката си, която си беше наумил. /действия/ По този начин щеше да разбере къде са кордите и да има поне бегла представа от какво да се пази. След като падна на земята той клекна и загледа в шурикените.
Това е "lo-fi" версия на нашия форум. За да видите пълната версия, моля натиснете тук.